Братислав Иванов >> Японската гравюра укийо-е

Духът на Ямато

попитат ли какво е,

така ще отговоря –

ухание на вишнев цвят

сутрин в планините.

        Мотоори Норинага

   Гравюрата укийо-е е част от японската градска култура (чьоомин бунка), която достига своя разцвет през втората половина на периода Едо джидай или просто Едо (1603–1867). Периодът е наречен така по старото име на град Токио, където се намира седалището на третия и последен шьогунат в японската история (Едо бакуфу).

   Историческият период Едо се подразделя на три културни периода – Момояма, Генроку и Касей. Периодът Момояма продължава до 1615 г. и се разглежда като част от предишния културен период, както това личи и от името му. Терминът Генроку е девиз на управлението от 1688 до 1704 г., а терминът Касей е образуван от други два девиза – (Бун-ка и Бун-сей), включващи времето от 1804 до 1830 г. Тъй като през тези години най-отчетливо се очертават двете основни културни тенденции през Едо, термините Генроку и Касей започват да се използват като техни названия. Доколкото обаче става дума за процеси, границите във времето се посочват само приблизително. Така с Генроку се назовава културата от късния ХVІІ до началото на ХVІІІ в., когато културният живот е съсредоточен в района Киото–Осака (Камигата). Терминът Касей пък става название на периода от края на ХVІІІ докъм края на първата половина на ХІХ в., когато град Едо се налага не само като център на реалната власт, но и като културно средище. Ключово за разбиране на градската култура през Едо е понятието укийо с буквално значение плаващ, ефимерен свят, но смисълът му е светът (животът) тук и сега.
   За мото на предговора е избрано едно петстишие (танка) на Мотоори Норинага (1730–1801), най-ярката фигура в Школата за национална култура (Кокугакуха). Вишневият цвят, символизиращ и очарованието, и преходността на живота, има свое място в душата на всеки японец. Едно от първите подразделения на легендарните воини камикадзе се наричало Ямадзакура, което в превод означава планинска сакура. Воините вярвали, че когато загинат, душите им ще се преродят в цветове на планинска сакура. Те не мечтаели за вечно блаженство в небесните селения, а за сливане с мимолетната красота на вишневия цвят. Около столетие и половина след Мотоори Норинага поетът Сантоока (1882–1940) ще избере падащия чист и бял сняг като символ на укийо, на живота, който само след миг ще отлети:

   Между живота

   и смъртта

   сипе се белият сняг.

                      Сантоока

Братислав Иванов, Из Предговор

Издателство Изток-Запад