Съкровената, дълбоко стаявана в душите любов към театъра
Колкото повече време минава, толкова по-отчетливо в съзнанието ми се оформя все по-ясното обяснение: за своя автор този роман е неговото лично последно убежище. Прощаването с живота, с творбите, с човечеството, което толкова силно е обичал и толкова умело е въплътявал в рисунъка на своето перо... Той е знаел за наближаващия си край и точно затова чрез съдбите на своите герои е искал да остави в наследство за поколенията всичко онова, което е видял, преживял, усетил, научил като съвременник на историческите събития, разтърсили родината му из основи: Младотурската революция от 1908 г., извършена от военни и политически дисиденти, възстановяването на Конституцията от 1876 година, краят на султанската власт с абдикирането на султан Абдул Хамид Втори, обявяването на Турция за република, обаянието на Ататюрк, участието на Турция в Първата световна война при сраженията за Суецкия канал в Египет, промяната в бита, културата, образованието, светогледа на обществото, сблъсъка с религиозните и фанатичните отживелици... Запазил е улиците на някогашния Истанбул, мизерните и същевременно могъщи завладяващи красоти на все още дивата и невежа Анадола, строежа на новите селища, превръщането на крайграничните градове във военни гарнизони, тайните ритуали в забранените по онова време, но закътани в горите и отново действащи текета, народните поверия, типичните танци и игри, появата на новите норми на поведение и общуване, разкрепостяването на жените на фона на сковаващите догми от миналото...
Този роман изглежда недовършен, коварната болест не оставя на автора необходимото време. Това се усеща по някои недоразказани епизоди, по някои недоизказани мисли, по прекъсвания или големи промеждутъци от време и места... За пръв път излиза от печат шест години след смъртта му, предполага се, че е открит на ръкопис по-късно. Цялостната му обаятелност обаче не е накърнена ни най-малко. Дори нещо повече – живял, работил и творил като жрец на образованието и в сърцето на Турция – Истанбул, и в необхватната Анадола, представлявал своята страна и в световната организация ЮНЕСКО, в края на своя земен път Решат Нури – авторът на 16 романа, 6 повести, 32 пиеси и много преводи, е пожелал и – въпреки страданията – е намерил сили да приюти и запечата завинаги в тази книга – последно негово убежище – едно предсмъртно послание, един завет към всеки човек – да бъде истински и верен на стремежа си към Вселената на своите мечти. Докрай и въпреки всичко...
Вече знам – това ме разтърси.
Х. Ф.
Преводач Хубавинка Филипова
Художник Вихра Стоева
Издателство Слънце
Няма коментари:
Публикуване на коментар