Накрая отново се надигнах и се заех да размишлявам за ужасите, които ме обкръжаваха. Някак щях да преживея още двайсет и четири часа без вода – по-дълго нямаше да издържа. През първите дни от затварянето с охота употребявах възбудителните питиета, с които Огъстъс ме беше снабдил, но те само засилваха треската, без ни най-малко да утоляват жаждата ми. Останал ми беше около един джил , и то силен кайсиев ликьор, който не понасях. Надениците бяха погълнати до една, от свинския бут имаше само парченце, а всички сухари освен част от един бяха изядени от Тигър. Като допълнение към цялото ми нещастие открих, че с всеки изминал миг главоболието ми се засилва, а с него и подобията на халюцинации, които повече или по-малко ми бяха донесли страдания, когато заспах първия път. От няколко часа дишах ужасно мъчително, а сега всяко вдишване се придружаваше от крайно болезнени спазми в гръдния кош. Но имаше още един друг, много по-различен повод за безпокойство и именно той така ме тревожеше и плашеше, че стана главната причина, която ме накара с усилие да изляза от унеса си върху дюшека. Това беше поведението на кучето.
За пръв път забелязах промяна в поведението му при последния опит, когато разтривах фосфор по хартията. Точно тогава кучето отърка нос в ръката ми и леко изръмжа, но аз бях твърде развълнуван, за да му обърна внимание. Не след дълго, както си спомняте, се тръшнах на дюшека и изпаднах в нещо като летаргия. После някакъв своеобразен съскащ звук стигна до ушите ми и установих, че го издава Тигър: явно в състояние на прекалено силна възбуда се задъхваше и хриптеше, а зениците му светеха свирепо в мрака. Заговорих му, той ми отвърна с глух вой и после млъкна. След малко отново изпаднах в унес, от който бях изваден по същия начин. Това се повтори три-четири пъти, докато накрая държанието му така ме изплаши, че съвсем се събудих. Кучето беше легнало близо до входа на сандъка, ръмжеше застрашително, макар и съвсем тихо, и тракаше със зъби, сякаш имаше гърчове. Напълно бях уверен, че липсата на вода или задушният въздух на трюма го бяха подлудили, и направо се чудех какво да предприема. Не можех и да си помисля да го убия и все пак това изглеждаше абсолютно необходимо за сигурността ми. Ясно чувствах, че очите му са приковани в мен със смъртна враждебност, и очаквах всеки момент да скочи върху мен. Накрая не можех повече да понасям това ужасно положение и реших на всяка цена да изляза от сандъка и да премахна кучето, ако съпротивата му наложеше да го сторя. За да се измъкна, трябваше да мина точно над тялото му, а Тигър изглежда вече предусещаше намерението ми – изправи се на предни лапи (забелязах го по изместването на погледа в очите му) и ясно се видя как всичките му зъби блеснаха. Взех със себе си остатъците от кожата на свинския бут, бутилката с ликьор, както и един голям нож, оставен ми от Огъстъс, загърнах се плътно в плаща и се придвижих към изхода на сандъка. Едва бях направил крачка, и кучето със свирепо ръмжене се хвърли към гърлото ми. Цялата тежест на тялото му се стовари върху дясното ми рамо и аз се свлякох наляво, а разгневеното животно ме прескочи. Паднах по колене, заравяйки глава в одеялата, и точно това ме защити от второто бясно нападение, при което почувствах как острите зъби яростно се забиват във вълнения плат, който обвиваше врата ми – за щастие, без да успеят да го пробият. Сега обаче лежах под кучето – още малко, и щях изцяло да бъда в негова власт. Отчаянието ми даде сила, надигнах се смело, отърсих се грубо от Тигър и повлякох одеялата от дюшека. Метнах ги отгоре му и преди то да се освободи от тях, се промъкнах през вратата и успях да я затворя, за да не може да ме преследва. В борбата обаче бях принуден да изпусна парченцето от бута и запасът ми от провизии се свеждаше до един-единствен джил ликьор. Когато осъзнах това, ме обзеха онези пристъпи на своенравие, в които, предполагам, изпадат разглезените деца при подобни случаи – вдигнах бутилката до устата си, пресуших я до дъно и я захвърлих сърдито на пода.
Едва ехото от трясъка беше замряло, когато чух някой да произнася името ми с настойчив, но тих глас, идващ откъм кърмата. Стана така неочаквано и породеното от това в мен чувство бе толкова силно, че напразно се мъчех да отговоря. Напълно загубих ума и дума и ужасен, че приятелят ми може да реши, че съм умрял, и да се върне, без да се опита да ме намери, се изправих сред щайгите близо до вратата на сандъка. Треперех конвулсивно, задъхвах се и се мъчех да изрека нещо. И да имаше сричка, която да съдържа смисъла на хиляди думи, нямаше да мога да я произнеса. Сред вехториите някъде пред мен се чу как нещо леко се раздвижи. След малко шумът взе да затихва. Ще забравя ли някога чувствата си в този момент? Той си отиваше – моят приятел, моят другар, от когото имах право да очаквам толкова много, си отиваше, изоставяше ме – вече си беше отишъл! Оставяше ме да загина като клетник, да издъхна в най-ужасната и отвратителна тъмница, когато само една дума – една малка сричка – можеше да ме спаси, а точно нея, тази малка сричка, не можех да изрека! Сигурен съм, че почувствах повече от хиляди пъти агонията на самата смърт. Главата ми се замая, страшно ми призля и аз паднах върху края на сандъка, при което ножът се изтърси от пояса на панталоните ми и изтрополя на пода. Едва ли и най-прекрасната мелодия е прозвучавала някога така сладко за слуха ми! С най-голямо безпокойство се ослушах, за да установя въздействието от шума върху Огъстъс – защото знаех, че човекът, който викаше името ми, не можеше да бъде друг. За миг всичко утихна. Най-сетне чух „Артър“, изречено шепнешком, крайно колебливо. Събудената надежда възвърна изведнъж способността ми да говоря и аз вече виках, колкото глас имах:
– Огъстъс! О, Огъстъс!
– Шт, за Бога, мълчи! – отговори той с треперещ от вълнение глас. – Сега ще дойда при теб, само да си пробия път през трюма...
Преводачи Марин Стефанов, Милена Попова, Борис Миндов, Светла Христова, Георги Рупчев
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад
