Умберто Еко >> Нулев брой

Наръчник по лоша журналистика

   Тази сутрин чешмата не течеше.
   Бълбук, бълбук, оригна се като новородено, и толкова.
   Почуках на съседката: у тях всичко било наред. Да не би да сте затворили спирателния кран, попита ме. Аз ли? Дори не го знам къде е, отскоро живея тук, знаете, и се прибирам само вечер. Боже Господи, а когато заминавате за седмица, не спирате ли водата и газта? Ами не. Колко неразумно, пуснете ме да вляза, сега ще ви покажа.
   Отвори шкафчето под мивката, мръдна нещо и водата дойде. Видяхте ли? Бяхте го затворили. Извинете, толкова съм разсеян. Ех, и вие сте един single! Exit, съседке, вече и вие проговорихте английски.
   Нервите ми са наред. Полтъргайсти не съществуват, само във филмите. И не е да съм сомнамбул, защото дори като сомнамбул нямаше да знам за съществуването на този кран, иначе щях да го използвам и като буден, защото душът капе и рискувам да не мигна цяла нощ, заслушан непрестанно в тази капка, все едно съм във Валдемоса. Всъщност често се будя, ставам и отивам да затворя вратата на банята и тази между спалнята и антрето, за да не чувам проклетото капане.
   Не е възможно да е бил, знам ли, някой електрически контакт (кранчето, както е известно, се върти с ръка), нито някоя мишка, защото дори да е минала оттам, не би имала сила да помръдне тая джаджа. Тя е старомодна желязна кръгла дръжка (всичко в този апартамент е на поне петдесет години), ръждясала на всичкото отгоре. Така че е трябвало да пипне ръка. Хуманоидна. А нямам комин, през който да мине маймунът от улица „Морг“.
   Да помислим. Всяко следствие си има причина, поне така казват. Оставяме чудото настрана, не виждам за какво му е на Бог да се занимава с моя душ, да не е Червено море? Така че минаваме на естествено следствие, естествена причина. Снощи, преди да си легна, изпих един стилнокс с чаша вода. Значи до този момент вода е имало. Тази сутрин вече нямаше. Следователно, драги ми Уотсън, кранът е бил затворен през нощта, и то не от теб. Някой, някои са влезли в дома ми и са се уплашили, че освен шума, който вдигат те (стъпвали са безшумно като котки), може да ме събуди прелюдията на капката, която е досадила дори на тях, и може би са се запитали как не ме буди. Затова, много хитро, са направили това, което би направила и съседката ми, спрели са водата.
   А после? Книгите са подредени в обичайния си безпорядък, и тайните служби на половината свят да са минали и да са ги разгледали страница по страница, пак не бих забелязал. Безполезно е да гледам в чекмеджетата или да отварям гардероба в антрето. Ако са търсили нещо, в наши дни можеш да направиш само едно: да ровиш в компютъра. Може би, за да не губят време, са копирали всичко и са си отишли по живо по здраво. И чак сега, докато отварят и затварят документите един по един, са разбрали, че в компютъра няма нищо, което да ги интересува.
   Какво са се надявали да намерят? Очевидно е – искам да кажа, не виждам друго обяснение, – че са търсели нещо за вестника. Не са глупави, помислили са си, че съм си водил бележки за работата в редакцията и че ако знам нещо за станалото с Брагадочо, трябва да съм го записал някъде. Сега сигурно са прозрели истината – че дър­жа всичко на дискета. Разбира се, тази нощ са ходили и в офиса и не са намерили мои дискети. Така че стигат до извода (но чак сега), че може би си я държа в джоба. Какви сме тъпаци, си казват, трябваше да му претърсим якето. Тъпаци? Нещастници. Ако бяха хитри, нямаше да работят такава мръсна работа.
   Сега ще опитат отново, ще го докарат най-­малкото до откраднатото писмо, ще ми уредят нападение на улицата от фалшиви разбойници. Така че трябва да побързам преди да са пробвали пак, да изпратя дискетата на един определен пощенски адрес и после да видя кога ще си я взема. Какви глупости само ми минават през главата, тук вече умря един човек, а Симеи си обра крушите. Не им трябва дори да знаят дали и какво знам. Ще ме очистят от предпазливост, и толкова. И не мога да напиша във вестниците, че не знам нищо за случая, защото само като го кажа, ще се издам, че знам нещо.
   Как се озовах в тази каша? Мисля, че вината е на професор Ди Самис и на факта, че знам немски.
   Защо се сещам за Ди Самис, история отпреди четирийсет години? Просто винаги съм си мислил, че така и не завърших висше образование по вина на Ди Самис, а в тази интрига се забърках, защото не бях завършил висше образование. Освен това Анна ме заряза след две години брак, защото разбра, по нейните думи, че съм компулсивен губещ – кой знае какви и` ги бях разказвал отначало, за да ме хареса.
   Не се дипломирах, защото знаех немски. Баба ми беше от Алто Адидже и ме караше да го говоря като малък. Още от първи курс в университета, за да се издържам, докато уча, почнах да превеждам книги от немски. По това време да знаеш немски си беше цяла професия. Четяха се и се превеждаха книги, които другите не разбираха (и които тогава се смятаха за важни), и се плащаха по¬добре, отколкото от френски и дори от английски. Мисля си, че днес става същото с хората, които знаят китайски или руски. Във всеки случай или превеждаш от немски, или се дипломираш, едновременно не се получава. Всъщност да превеждаш значи да си стоиш вкъщи в студ и пек, да работиш по пантофи и да научаваш куп неща. Защо да ходиш на лекции в университета?
   От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата – aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.
   В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама­трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.
   Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от по¬младите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите – магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролс¬ройсове.
   Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: „Идваме, идваме“, след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум – все едно всеки момент щеше да се провикне: „Именувайте ме Ишмиъл“.
   Витражите хвърляха мъртвешка зелена светлина върху лицето му, което се усмихваше злобно, докато асистентите му включваха магнетофона. След това започваше:
   – Противно на казаното наскоро от моя многоуважаван колега професор Бокардо... – И така два часа.
   От зелената светлина ме унасяше в дрямка като вода, виждах го и в очите на асистентите. Познавах тяхното страдание. В края на двата часа, докато ние студентите се изнизвахме навън, професор Ди Самис ги караше да превъртят лентата, слизаше от подиума, настаняваше се демократично на първия ред банки с асистентите и всички заедно прослушваха двата часа лекция, докато професорът кимаше доволно на всеки пасаж, който му се струваше важен. И трябва да отбележим, че курсът беше по немския превод на Лутер на Библията. Направо прелест, казваха колегите ми и въртяха очи.
   В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм – подготвях се за своите любови).
   – Вие, младите, ех, вие младите – каза ми Ди Самис безутешно, – веднага се хвърляте на съвременниците...
   В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, по¬млад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но по¬възрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.
   Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.
   Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант „Ла Тартаруга“, най­хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най­храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.
   Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.
   Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем...

Преводач Мария Панева

Издателство Бард (2015)

Умберто Еко >> Баудолино

Измислици, превърнали се в история...

   – Какво е това? – попита Никита, след като разгъна пергамента и с мъка разчете няколко реда от него.
   – Това е първото ми упражнение по писане – отвърна Баудолино. – Откакто съм го написал, бях горе-долу на четиринайсет години и още бях диваче, го нося със себе си като талисман. По-късно написах много други, понякога дори пишех всеки ден. Струваше ми се, че съществувам само за да мога да разкажа вечер това, което ми се е случило от сутринта. След това се ограничих с месечни бележки, по няколко реда, колкото да си припомня основните събития. Мислех си, че като стана възрастен – както съм днес, – на основата на тях ще оставя едно „Животоописание на Баудолино“.Така по време на пътуванията си носех със себе си цялата история на моя живот. Но при бягството от царството на отец Йоан...
   – Отец Йоан ли? Никога не съм чувал за него.
   – Ще чуеш от мен, и то много. Но да продължа: като бягах оттам, изгубих тези листове. Сякаш изгубих целия си живот.
   – Ще разкажеш на мен което си спомняш. До мен ще стигнат частици от случки, късчета от събития и аз ще съградя от тях една повест, пронизана от замисъла на Провидението. Понеже ти ме спаси и ми дари краткото бъдеще, което ми остава, аз ще ти се отплатя, като ти възстановя миналото, което си загубил.
   – А може би моята повест няма смисъл...
   – Няма повести без смисъл. А аз съм от онези хора, които умеят да го открият дори там, където другите не го виждат. След което разказът се превръща в книга на живи хора, сякаш пронизителна тръба кара да се надигнат от гробовете си онези, които са били станали на прах от векове... Само че това изисква време, трябва да се разучат събитията, да се съпоставят, да се открият връзките между тях, дори тези, които не личат от пръв поглед. Но ние нямаме друга работа, твоите генуезци казват, че трябва да се чака тези побеснели кучета да се успокоят.
   Никита Хониат, дворцов оратор, върховен съдия на Империята, съдия на Светото Було, логотет на Тайните или – както биха го нарекли латинците – канцлер на Византийския василевс, а също и историк на множество Комнини и Ангели, гледаше с любопитство човека, който стоеше пред него. Баудолино му бе казал, че са се срещали в Галиполи, по времето на император Фридрих, но ако Баудолино се бе намирал там, бил е един от многото придворни, докато Никита, който водеше преговорите от името на василевса, се бе откроявал много повече. Дали не лъжеше? Във всеки случай тъкмо той го бе отървал от яростта на завоевателите, бе го довел на сигурно място, бе го събрал с близките му и сега му обещаваше да го изведе от Константинопол...
   Никита наблюдаваше своя спасител. Приличаше повече на сарацин, отколкото на християнин. Загоряло от слънцето лице, избледнял белег, който пресичаше цялата му буза, венец от все още рижа коса, който му придаваше лъвски вид. По-късно Никита щеше да се смае, като научи, че този мъж е на повече от шейсет години. Ръцете му бяха големи и когато си ги слагаше сключени на коленете, веднага привличаха погледа с възлестите си стави. Ръце на селянин, направени повече за мотика, отколкото за меч.
   И въпреки това говореше на гръцки, без да се запъва и да пръска слюнка, както обикновено правят чужденците, а Никита го беше чул току-що да се обръща към завоевателите на някакъв техен чепат език, като говореше бързо и насечено като човек, който умее да го използва и за ругатни. От друга страна, предната вечер му беше казал, че притежава особена дарба: достатъчно му било да чуе двама души да разговарят на който и да е език, и той след малко вече можел да говори като тях. Странен дар, за който Никита смяташе, че е бил даден само на апостолите.
   Животът в двора – и то какъв двор! – бе научил Никита да преценява хората със спокойно недоверие. Най-странното у Баудолино беше това, че каквото и да говореше, казваше го някак примижал към събеседника, сякаш за да го предупреди да не го взима на сериозно. Навик, в който не би имало нищо съмнително, ако не се срещаше у човек, от когото очакваш правдиви свидетелства, заслужаващи да се превърнат в История. Но от друга страна, Никита беше любопитен по природа. Обичаше да слуша разказите на хората, и то не само за неща, които не знаеше. Дори когато му преразказваха случки, които беше видял със собствените си очи, той ги възприемаше от нова гледна точка, сякаш се намираше на върха на една от онези планини по иконите и гледаше камъните, както ги гледаха апостолите отгоре, а не като верующите, от ниското. Обичаше също да разпитва латинците, толкова различни от гърците, дори само заради техните съвсем нови езици, дето един с един не си приличаха.
   Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.
   За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.
   Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил – тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.
   Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево – от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни...

Преводач Бояна Петрова

Издателство Бард

Баудолино в Pimodo

Умберто Еко >> Шест разходки в горите на измислицата

Из дебрите на разказвачеството

Умберто Еко ни повежда в поход през завоите на художествените лесове, през тънкостите на езиковата форма и метод. От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни в създаването на нов текст, в изследването на някои от най-основните механизми в литературата.
Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел“ и „автора-модел“?

Преводач Ангел Игов

Издателство Сиела

Шест разходки в горите на измислицата в Pimodo

Умберто Еко >> За литературата

Есета

   Легендата разказва, а и да не е вярно, пак е добре измислено, че веднъж Сталин попитал колко дивизии има папата. Случилото се през следващите десетилетия ни показа, че дивизиите със сигурност са важни при определени обстоятелства, но не са всичко. Съществуват нематериални сили, които не могат да се измерят в тегло, но по някакъв начин тежат.
   Заобиколени сме от нематериални сили, които не се свеждат до това, което наричаме духовни ценности като религиозните доктрини. Нематериална сила е и тази на квадратния корен, чийто суров закон оцелява през вековете, надживявайки декретите не само на Сталин, но дори на папата. Към тези сили бих причислил и тази на литературната традиция, т.е. на комплекса от текстове, които човечеството е произвело и произвежда не с практически цели (като регистрите, законите, формулите, протоколите от заседания и железопътните разписания), а по-скоро gratia sui, от любов към себе си, и които четем за удоволствие, духовно извисяване, разширяване на познанията, дори просто за да ни минава времето, без никой да ни задължава да го правим (като изключим задължителната школска литература).
   Наистина, литературните обекти са нематериални само наполовина, защото обикновено се въплъщават в хартиени носители. Но някога са се въплъщавали в гласа на носителя на устната традиция, или върху камък, а днес обсъждаме бъдещето на електронните книги, кои­то ще ни позволят да четем както сборник с вицове, така и „Божествена комедия“ на екран с течни кристали. Веднага отбелязвам, че тази вечер не възнамерявам да се задържам на vexata quaestio за електронната книга. Аз, естествено, принадлежа към онези, които предпочитат да прочетат романа или поемата от книга на хартия, и ще запомня дори неволно подгънатите ѝ страници и каква е на допир, но чувам, че съществува електронно поколение на хакери, които, без да са прочели и една книга през живота си, сега за първи път се наслаждават на „Дон Кихот“ с помощта на електронните книги. Голяма печалба за умовете им и голяма загуба за очите им. Ако бъдещите поколения постигнат добри отношения (психологически и физически) с електронните книги, силата на „Дон Кихот“ няма да се промени.
   За какво служи това нематериално благо литературата? Би било достатъчно да се отговори, както вече направих, че това е благо, което се консумира gratia sui, така че не е необходимо да служи за нищо. Но такова безплътно виждане за удоволствието от литературата рискува да я приравни към тичането в парка или решаването на кръстословици – а пък и двете служат за нещо, едното за здравето на тялото, а другото за обогатяване на речника. Така че това, за което смятам да говоря, е една поредица от роли, които литературата играе в личния и в социалния ни живот.
   Литературата преди всичко упражнява езика като колективно наследство. Езикът, по дефиниция, върви накъдето си иска и никакъв височайши декрет, нито политически, нито академически, не може да спре неговия ход и да го накара да се отклони към ситуации, които се смятат за оптимални. Фашизмът се напъна да ни накара да казваме „пивница“ вместо „бар“, „петльова опашка“ вместо „коктейл“, „мрежа“ вместо „гол“, „обществена кола“ вместо „такси“, но езикът не го послуша. После предложи нещо чудовищно в лексикално отношение, неприемлив архаизъм като „водач“ вместо „шофьор“, и езикът го прие. Може би защото се избягваше един звук, който е чужд на италианския. Запази „такси“, но постепенно, поне в говоримия език, го преправи на tassi.
   Езикът върви накъдето си поиска, но е чувствителен към съветите на литературата. Без Данте не би съществувал унифициран италиански. Когато Данте в своето съчинение De vulgari eloquentia анализира и заклеймява различните италиански диалекти и предлага да създаде нов „изискан народен език“, никой не би заложил, че подобен акт на високомерие ще успее, и все пак с „Божествена комедия“ той печели облога. Вярно е, че на Дантевия народен език са му трябвали няколко века, за да се превърне в език, говорен от всички, но той е успял, защото общността на хората, които са вярвали в литературата, е продължила да се вдъхновява от неговия модел. А без този модел вероятно не би си проправила път и идеята за политическо единство. Може би затова Боси не говори на „изискан народен език“.
   Двайсет години „съдбовни хълмове“, „нетленни съд­бини“, „неизбежни събития“ и „плугове, разораващи земята“ в края на краищата не оставиха никаква следа в съвременния италиански, а много по-голяма оставиха някои дръзки опити, неприемливи за времето си, на футуристичната проза. И ако някой днес се оплаква от триумфа на средния италиански, разпространяван от телевизията, нека не забравяме, че призивът към един среден италиански в неговата най-благородна форма е преминал през понятната и приемлива проза на Мандзони, а после на Звево и на Моравия.
   Като допринася за формирането на езика, литературата създава идентичност и общност. Преди малко споменах Данте, но нека помислим каква би била гръцката цивилизация без Омир, немската идентичност без Лутеровия превод на Библията, руският език без Пушкин, индийската цивилизация без основополагащите си поеми.
   Но литературата упражнява и собствения ни личен език. Днес мнозина оплакват раждането на неотелеграфичния език, който се налага чрез електронната поща и кратките съобщения на мобилните телефони, където можеш да кажеш „обичам те“ с няколко символа; но да не забравяме, че младежите, които изпращат съобщения с тази нова стенография, са, поне отчасти, същите, които пълнят онези нови катедрали на книгата – големите многоетажни книжарници – и които, дори само като ги разлистват, без да ги купуват, влизат в контакт с образовани и сложни стилове, до каквито техните родители, и със сигурност техните баби и дядовци, не са имали достъп...

(Из За някои функции на литературата)

Издателство Бард

За литературата в Pimodo

Умберто Еко >> Изповедите на младия романист

За границата между художественото и нехудожественото

В iсвоите „изповеди“ авторът, вече наближаващ осемдесетте, хвърля поглед назад към своята дълга кариера на теоретик и по-скорошните си романи и разглежда плодоносното им съчетание; разхожда се игриво, сериозно, брилянтно по страниците на своето творчество.

Той вярва, че добрата есеистика е написана като криминале, а умелият романист изгражда прецизни, подробни светове чрез наблюдение и проучване. Развеждайки ни из своя собствен творчески метод, Еко си припомня как е проектирал художествените си светове. Започвал е с определени образи, избирал е период, място и глас, съчинявал е истории, които биха привлекли както ерудирани, така и масови читатели.

Издателство Сиела

Изповедите на младия романист в Хеликон

Изповедите на младия романист в Books.bg

Умберто Еко >> Името на розата

Манастирската библиотека – един недостъпен лабиринт

   Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил има плътско око, Катон посещава бардаците, Лукреций става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.
   Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице – каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия – понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.
   Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.
   Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.
   През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:
   – Роджър Бейкън, когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.
   Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:
   – С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да ѝ поставим никакви граници.
   Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време – както правеше – да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно...

Издателство Бард

Името на розата в Хеликон

Името на розата в Books.bg

Умберто Еко >> Как се пише дипломна работа

Трябва да е ясно, че книгата няма да ви каже какво да съдържа дипломната ви работа. Това си остава ваше задължение. Умберто Еко

В тази книга става дума за дипломна работа, която се прави в хуманитарните факултети. С оглед на това, че моят опит е свързан с факултетите по филология и философия, голяма част от примерите, разбира се, касаят аргументи, които се учат в тези факултети. но в рамките на тази книга препоръчаните от мен критерии стават и за дипломни работи по политически науки, педагогика, право. ако се отнася за исторически или основно теоретични, а не експериментални или приложни теми, моделът би могъл да се използва и от факултетите по архитектура, икономика и търговия, а също и от природонаучните. но все пак не му се доверявайте много...

Дипломната работа е текст със средна дължина, който варира между сто и четиристотин машинописни страници, в нея студентът разглежда тема, свързана със специалността, в която иска да се дипломира. дипломната работа, според законите, е задължителна, за да завършиш. Когато студентът е положил всички предвидени изпити, той защитава дипломна работа пред изпитна комисия, която изслушва доклада на научния ръководител (преподавателя, с когото „се прави“ дипломната работа) и на докладчиците, които отправят определени възражения към кандидат-дипломанта; започва се дискусия, в която се включват и останалите членове на комисията. от думите на двамата докладчици, които гарантират за качеството (или за недостатъците) на писмената
работа, и от демонстрираните способности, с които кандидатът за диплома защитава изразеното от него писмено мнение, се оформя оценката на изпитната комисия. освен това, пресмятайки средния успех от оценките, получени на изпитите, комисията дава и на дипломната работа оценка. за Италия като минимална тя може да бъде шейсет и шест, а като максимална сто и десет с похвала и право писмената работа да бъде публикувана. Това поне е правилото, което се следва в почти всички хуманитарни факултети...

Издателство Труд

Как се пише дипломна работа в Хеликон

Как се пише дипломна работа в Books.bg

Умберто Еко >> Да сътворим врага и други писания по случайни поводи

Поредица вариации, понякога пропити с ангажираност, а порякога писани с нотка на хумор, по такива теми като Абсолютното, Огънят, Изгубените острови, Уикилийкс, медиите и прочее...

   Преди няколко години в Ню Йорк попаднах на таксиджия, чието име беше труднопроизносимо, и той ми обясни, че е пакистанец. Попита ме откъде съм и аз му казах, че съм от Италия. Попита ме колко на брой са италианците и беше изненадан, че са толкова малко и че английският не е нашият език.
   Накрая ме попита кои са нашите врагове. По моя „молба“ поясни търпеливо, че иска да знае с кои народи водим от векове войни заради териториални претенции или етнически вражди, заради продължаващи нарушения на границите и така нататък. Казах му, че не воюваме с никого. Тогава той търпеливо ми обясни, че иска да разбере кои са нашите исторически противници, онези, които ни избиват и които ние избиваме. Повторих му, че нямаме такива врагове, че последната война сме я водили преди повече от половин век и че между впрочем сме я започнали с един враг и сме я завършили с друг.
   Той не остана доволен. Как е възможно да съществува народ, който да няма врагове? Слязох от таксито и му оставих два долара бакшиш, за да го компенсирам заради нашия безличен пацифизъм. После ми хрумна какво трябваше да му отговоря. А именно, че не е вярно, че италианците нямат врагове. Те нямат външни врагове, или поне не успяват никога да постигнат съгласие, за да установят кои са техните външни врагове, защото са постоянно във война помежду си. Пиза срещу Лука, гвелфите срещу гибелините, северняците срещу южняците, фашистите срещу партизаните, мафията срещу държавата, правителството срещу съдебната власт – жалко е, че по онова време все още не бяха паднали двете правителства на Проди, в противен случай можех да обясня на таксиджията по-добре какво означава да загубиш война заради приятелски огън...

Издателство Бард

Да сътворим врага и други писания по случайни поводи в Хеликон

Да сътворим врага и други писания по случайни поводи в Books.bg

Умберто Еко >> Връща ли се часовникът назад

Еко не само може да сравни Берлускони с развратен римски император от периода на упадък, но и да обясни защо го прави...

Според автора главната особеност на нашето време се състои в това, че се връщаме стремително в миналото – в технологиите, политиката и обществените отношения.

С появата на Сърбия, Черна Гора и с обединението на Германия картата на Европа започна да изглежда, както през 1914 г.

Ислямският фундаментализъм породи християнски консерватизъм.

Издателство Сиела

Връща ли се часовникът назад в Хеликон

Връща ли се часовникът назад в Books.bg

Умберто Еко >> Махалото на Фуко

Трима приятели, два противодействащи заговора, една демонична секта, едно махало-убиец в сянката на Айфеловата кула... мистичните алхимични съставки на една тайнствена история

   Опитахме и успяхме. Земята е гигантски магнит, а големината и посоката на силите му се определят и от влиянието на небесните тела, от различните сезони, от изместването на равноденствието, от космическите цикли. Затова и системата на силите е променлива. Но може би се движат като човешката коса, която, макар че расте по цялата повърхност на черепа, всъщност се разгъва спираловидно в една точка на тила, където най-трудно се поддава на сресване. Ако се определи тази точка и на това място се изгради най-мощната станция, ще могат да се овладеят, управляват и командуват всички телурични приливи и отливи на планетата. Тамплиерите са разбрали, че тайната се състои не само в притежанието на глобалната карта на силите, а и в познанието на критичната точка, Омфалос, Пъпа на Земята, Центъра на Света, Главното Командно Управление.
   Цялата алхимична литература, подземните набези на черната магия, електрическото разтоварване на бялата магия бяха само символи, прозрачни за посветените, на това хилядолетно прислушване, чийто окончателен резултат трябваше да бъде червената магия, пълното познание, ослепителната власт над планетарната система на токовете и силите. Тайната, истинската алхимична и тамплиерска тайна се състоеше в определянето на Източника на този вътрешен ритъм, нежен и в същото време страховит и отмерен като трептенето на змията Кундалини, в много отношения още неопознат, но явно точен като часовник, ритъма на единствения истински Камък, който някога е паднал от небето, Великата Майка Земя.
   Същата тайна е искал да научи и Филип Хубави. Оттук и лукавата настойчивост на инквизиторите по повод на тайнствената целувка in posteriori parte spine dorsi. Мъчели се да открият тайната на Кундалини. Ни помен от содомия...

Издателство Бард

Махалото на Фуко в Хеликон

Махалото на Фуко в Books.bg

Умберто Еко >> Пражкото гробище

Романът свързва много исторически събития, като аферата Драйфус, Парижката комуна, Рисорджименто, войни, революции, заговори, интриги и покушения...

Главният герой е нотариусът Симоне Симонини, който фабрикува фалшиви досиета през ХІХ век. Той произвежда, купува и продава компромати на тайните служби на Франция, Прусия и Русия. Симонини е убеден антисемит, който е разбрал, че на мнозина им е изгодно да обявят за враг някой евреин и да му припишат всевъзможни грехове...

"Постарах се да направя от него най-циничната и неприятна фигура в цялата световна литература" Умберто Еко

Издателство Бард

Пражкото гробище в Хеликон

Пражкото гробище в Books.bg