Георги Данаилов >> Към никъде

Винаги има два пътя, назад – към миналото и комфорта на смъртта, и напред – към никъде... ГД

   Честно казано, някак си нахално е да обсъждам великите умове, но да се опитам да размишлявам за техните схващания ми се струва по-почтено, отколкото цял живот да се доверявам на готови формули. В края на краищата подобни занимания са полезни поне с оглед атеросклерозата! Откакто свят светува, на хората се предлагат и налагат различни картини за тяхното бъдеще. Утопични или измамно реалистични. Натрапвани чрез слово и молитви, с огън и меч. Религиозни фанатизми, национализми, фашизми, социализми, комунизми и всичките те, без изключение, се опитват да подчинят нашето мислене на представите за някакво предполагаемо бъдеще. Тук на грешната земя или там в рая, през този или през някой друг живот. Това ясно показва, че правото да мислиш сам винаги е било ограничавано, и така се е посягало на човешката свобода.
   „Да мислиш можеш ти свободно, но да си мълчиш е по-удобно.“
   Това, че от появата на човечеството до наши дни нравствената повеля НЕ УБИВАЙ непрестанно се нарушава, не е опровержение на морала, не е и аргумент в полза на неговата относителност, а само доказателство за нравствената недоразвитост на човека. Хуманизмът е идея, докато агресивността – действителност...

Издателство Абагар (2015)

Стефан Цвайг >> Съдбоносни мигове на човечеството

Всяко велико дело на един народ е извършено за всички народи. СЦ

Съдържание:

– Така загина Византия
– Бягство към безсмъртието
– Възкресението на Георг Фридрих Хендел
– Съдбоносният миг при Ватерло
– Гений за една нощ
– Исторически миг...
– Борбата за Южния полюс
– Откриването на Елдорадо
– Мариенбадска елегия

Преводач Любен Иванов

Издателство Прометей 1946

Съдбоносни мигове на човечеството в Pimodo

Данило Киш >> Homo poeticus

Есета

   Претенциозността на това заглавие ще бъде, струва ми се, оправдана, ако още в началото кажа, че всъщност това е дълбинно заглавие на книгата, за която бих искал да говоря. Заглавието привлича вниманието най-малкото с това, че Рид има същите намерения като своите предходници в това поле – първо Шели, а преди него и сър
Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
   Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.

   Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.

   Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
   „Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
   Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
   В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
   Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
   „Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...

(Из Защита на поезията, Преводач Людмила Миндова)

Издателство Факел експрес

Homo poeticus в Pimodo

Бойка Асиова >> Рецепта за камбана

Свят отишъл си или отиващ си?

Цветето и дървото, чергата, камбаната и гърнето, старата къща, огнището и коминът, хлябът и виното оживяват. Превръщат се в герои. В мускули, кръвообращение, костна система на родовата памет, сетивност и речева прелест...

... една цялостна концепция за българското.

В контекста на заглавието книгата представлява здрава сплав, от каквато е излята камбаната. Камбаната звъни всекидневно и денонощно, понякога напевно, мелодично, понякога тревожно и призивно. Ние сме длъжни да я чуваме, да я разбираме и откликваме. Райна Макреева

Издателство Жанет 45

Рецепта за камбана в Pimodo

Георги Мишев >> Мир на страха ни

Бележки под линия

   Хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден, когато станаха реалност виртуалните ни предчувствия, съмнения, страхове от задаващото се бъдеще. Надявахме се, че Кръчмарят все ще се яви някой ден да предяви сметката, че Историята последна ще си каже думата. Историята продължава да мълчи, защото се пише от победителите или от техните деца и внуци. Учебниците продължават да залъгват поколенията с фалшификати; издателствата, създадени с пари от червени куфарчета, поднасят книги ментета; факултетът по история произвежда нови историци, обучени от ченгета и от потомци на комунистическата номенклатура... Няма сметка, няма равносметка. Има вини, няма виновни. ГМ

Издателство Хермес

Мир на страха ни в Pimodo

Артър Милър >> Избрани есета

За мен „политика“ означава не кой ще стане президент, а по-скоро животът на обществото и тенденциите в развитието му. АМ

   През трийсетте години най-силно въздействие върху личностите и културния живот оказваше идеята за провала на капитализма, който ще бъде заменен от много по-прогресивен строй – социализма. За този провал вече почти не се говори, а за неговата алтернатива – още по-малко. По онова време представата за твореца като политически активист беше новаторска и (поне в началото) невероятно вълнуваща. С известна доза завист си спомняхме не само историческите памфлети на Зола, които промениха политическото съзнание на французите, но и памфлетите, съчинявани от Толстой, Достоевски и дори Чехов – творец, наглед вглъбен в описанието на най-интимните чувства и тихата печал, който е намерил време да пропътува цяла Русия (и то с файтон), за да опише условията, при които живеят политическите затворници на остров Сахалин...

Преводачи Весела Прошкова, Весела Еленкова и Милко Стоименов

Издателство Рата

Артър Милър. Избрани есета в Pimodo

Ралф Уолдо Емерсън >> Свръхдушата

Окото е първият кръг; хоризонтът, който обхваща, е вторият...

Ралф Уолдо Емерсън преосмисля класическото есе и му дава нова форма. Думите на Емерсън са вечни. Убедителен и въздействащ, той предизвиква читателите да определят собственото си чувство на постижение и да го измерят срещу собствените си стандарти, не срещу тези на обществото. Този майстор на ораторското изкуство има силна вяра в индивидуализма и не ни призовава към това, което е отвъд човешките възможности – той вярва, че всеки от нас е способен на величие. Понякога сурови, понякога утешителни, думите на Емерсън призовават читателя да се изправи срещу собствените си убеждения и самосъзнание.

Преводач Албена Бакрачева

Издателство Сиела

Свръхдушата в Pimodo

Тончо Жечев >> Историята и теориите на един Пигмалион. Смъртта на Лебеда

Ние не сме отпразнували докрай нито един свой празник, както не сме допили докрай нито една от горчивите чаши на трагедията си. Тончо Жечев

„Пигмалион“ е добре композиран, успява да поддържа интригата на своя сюжет, разказва в овладян и равен стил, умело вплита три паралелни истории – тези за Пигмалион, за Молиер и за възрастния професор-археолог – в целостта на едно упорито, страстно-приглушено, изстрадано внушение за „безсмъртната същност на човека“, която става възможна в любовта чрез „сливането и безсмъртното единение“ на мъжа и жената. Може би най-необичайни за литературната култура на българския писател и днес продължават да бъдат философската задълбоченост, културната широта и теоретичната ерудираност на Тончо Жечев. Неприключилата странност на неговия роман идва от удивителната способност за сливане на бита с теорията, за вчувствуване в сантименталното през моделите на абстрактното мислене и чрез опита на необозримо древните времена.
Сдвояването на „Пигмалион“ със „Смъртта на лебеда“ в едно книжно тяло позволява да направим по-ясно някои заключения. Вторият текст (него вече трудно бих нарекла „роман“) представлява послеслов към първия, в някакъв смисъл „изпуснат“ до неговия размер. Тук не успяват да се случат точно онези качества, които изграждат „странността“, за която говорих. Напуснала образа на героя/мъжа-прототип, „страстта“ не успява да проговори с гласа (и още по-малко с душата) на една (литературна) жена. Мария-Радостина изразява само неспособността на този тип мислене да се вживява извън границите на себе си. Ерудицията и любовта към философията, от друга страна, се прибират на обичайното си разсъдително място и не се случват като художествен текст. „Пигмалион“ в никакъв случай не печели от своя дълъг „послеслов“, написан две години след него.
На фона на неслучилия се втори роман обаче по много симптоматичен начин стоят статиите на Тончо Жечев. Те са истинското продължение (и истинската среда) на неговото художествено битие, на способността му да пише литература. Лични, преживени, философски развълнувани, исторически компетентни: Тончо Жечев е един от много малкото „писатели“ в българската литературна критика. Ако можех да надникна в бъдещето, щях да се опитам да разбера как по-точно ще се измерват неговите заслуги и място. Като критик в литературата? Като писател в критиката? Но по-скоро си мисля, че тази граница тогава вече изобщо няма да съществува. Милена Кирова

Издателство Слово

Дейвид Мамет >> Театърът

Еретично...

   Театралната култура

   Преди трийсет години получих стипендия да преподавам писане на пиеси в Йейлския театрален колеж. Още първите седмици ми подсказаха това, което останалата част от годината потвърди: не мога да преподавам писане на пиеси.
   Анализът ми в края на годината гласеше, че правилата за писане на пиеса са само няколко и са очевидни и онези, за които те не са очевидни, няма да ги разберат никога. Тоест онзи, който не може почти веднага да схване, че разказването в драмата представлява преди всичко това, да караш публиката да се пита какво ще стане по-нататък, никога не би могъл да го проумее .
   С това не искам да кажа, че прилагането на тази или други основни идеи е лесно; не е. Но това правило и няколкото му събратя трябва да са очебийно ясни за истински вдъхновените да се учат. Ако не се смятат първите няколко прости правила, според мен писането не може да се преподава. А що се отнася до актьорската игра, аз наистина вярвах, че тя може да се преподава, и през последните четирийсет години прекарах доста време в моите часове и в школи и трупи, с които съм бил свързан, опитвайки се да го върша.
   Правилата на актьорската игра са няколко и за онези, които имат талант, са очевидни: говори високо, обърни се към зрителя (в театъра или пред камерата) и не усложнявай нещата. Накратко, както е казал Джими Кагни: „Намери мястото, където трябва да застанеш, погледни другия в очите и кажи истината.“
   Човек, за когото тези правила не са очевидни или който няма вдъхновение да се учи да ги прилага, не може да играе и не може да се научи да играе.
   На боксьора трябва да му харесва да се бие, на хирурга – да му харесва да оперира, а на актьора – да се качи на сцената и да разкаже историята. Ако актьорът не копнее да направи това, той може да си живее добре десетилетия наред, използвайки уроците по актьорска игра като психотерапия, но никога няма да играе.
   От известно време подозирах, всъщност смятам преподаването на актьорска игра за безполезно, но продължавах да преподавам. Защо?
   1) Приятно ми е – приятно ми е да обяснявам и да демонстрирам различните си теории пред пламенните и може би пълни със съмнение погледи на цял клас студенти и 2) известен ми е един случай, в който преподаването ми като че ли е било полезно.
   Имам предвид „Атлантик Тиътър Къмпани“ в Ню Йорк. Двамата с Уилям Мейси водехме там актьорски класове преди двайсетина години. На края на семестъра нашите студенти дадоха да се разбере, че искат да продължат да учат при нас, затова ние с Мейси измислихме импровизирано една лятна програма във Върмонт и студентите дойдоха на север.
   Програмата беше нещо като военен лагер: ставахме рано, провеждахме разни физически занимания, сред които можеше да има художествена гимнастика и модерни танци, продължавахме с часовете по актьорска игра, часовете за вокални упражнение и не помня още какво.
   Вечер представяхме пиеси. През следващите години освен на сцената, представяхме на живо и радиотеатър.
   През втората година помолихме студентите да напишат книга, резюмираща идеите, включени в програмата. Шестима от тях го направиха („Практически наръчник за актьора“) и двайсет и пет години по-късно книгата все още се преиздава и от нея са продадени над четвърт милион бройки.
   Тази година трупата отбеляза двайсет и петата си годишнина в Ню Йорк. Нечувано голям брой от първоначалните членове продължават да пишат, играят и продуцират в киното, в телевизията и на сцената (процентът на повечето студенти по актьорска игра, които наистина стават актьори е изключително малък). Навремето аз се гордеех, че успехът им може да се дължи на естетическите идеи, стоящи в основата на програмата. Вече не мисля така.
   Аз смятам, че онзи, който иска да играе, ще играе, а онзи, който иска да играе по-добре, ще се научи да го прави, като играе... lira.bg

Издателство Изток-Запад

Театърът в Хеликон

Театърът в Books.bg

Деян Енев >> Малката домашна църква

Парченца живот

   В България сега се завръщат нейните деца. Идват си отблизо и отдалеч, някои за пръв път през годината, други за пръв път от години насам.
   Кацат, слизат от самолета, те, световните пътници, преминали през летищата на Мюнхен, Париж, Лондон и Ню Йорк, оглеждат се крадешком за посрещачи, оставайки за сетен път изумени от мизерията на родното летище, излизат навън, хващат такси, разглеждат с любопитство пейзажа.
   Пейзажът е български, сиромашки, няма какво да се лъжем. Очите им, свикнали със световните чудесии, се присвиват.
   Но душата им е отпусната, лека. Въздъхват и изведнъж ясно си дават сметка защо е така. Вече са си в България.
   Идващата седмица е най-важната седмица за България. През идващата седмица България си поема онзи дъх, който трябва да ѝ стигне за цяла година. Да стигне и за децата ѝ, които отново ще я напуснат.
   Домовете се напълват.
   България се събира в себе си.
   България се успокоява.
   Оставя политиците си да стърчат като волски глави на плет и ги забравя. Забравя приказките им, забравя обещанията им.
   Забравя страстите.
   Затваря вратата зад себе си и влиза в дома си.
   Влиза в малката си домашна църква.
   И през соца беше така, и през прехода е така, и след прехода ще е така.
   Сега, през тази седмица, България произвежда онази топлина, онази човешка топлина, която трябва да ѝ стигне за цялата следваща година.
   Затова така се е умълчала, затова така е съсредоточена.
   Ще преброи парите за подаръците, ще приготви трапезата и ще утихне.
   Опитай се да преговориш, в дните и часовете, оставащи до Бъдни вечер, какво трябва да направиш.
   Да погалиш майка си по остарялата буза, по празното място на отрязаната заради рака гърда.
   Да похвалиш баща си.
   Да разговориш брат си.
   Да разсмееш жена си.
   Да изслушаш дъщеря си.
   Да помълчиш със сина си.
   Христос започва оттук.
   Христос започва тогава, когато забравиш за себе си и се обърнеш към другия.
   Когато сториш това, Христос вече се е изобразил в сърцето ти.
   В Евангелието на Матея, глава 18, стих 20, четем: защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
   През тази седмица всеки добър жест, всяка добра дума е молитва.
   Защото тази седмица е увенчана с Рождество Христово.
   Ето така оцелява България. И през соца, и през прехода, и след прехода.
   Защото е запазила своята малка домашна църква.
   Малко ли е това, което написах? Малко е. Нищожно е.
   Но Христос започва оттук.

Издателство Хермес

Малката домашна църква в Хеликон

Малката домашна църква в Books.bg

Хосе Ортега-и-Гасет >> Фантазиращото животно

Човекът няма природа – има история. Хосе Ортега-и-Гасет

   ... Повече от век употребяваме думата „разум“, придавайки ѝ всеки ден все по-малко значение, докато фактически не започна да означава чиста игра на идеи. Затова вярата се явява като противоположното на разума. Да забравим, че по време на зараждането си в Гърция и на възраждането си през ХVІ в. разумът не е бил само игра на идеи, а радикално и силно убеждение, от което в размислите на астрономите безпогрешно се е разпознавала абсолютната подреденост на космоса, която чрез физическата мисъл, космическата природа е предавала на човека своята страховита и непреходна тайна. Така че разумът е бил вяра. Затова и само затова – а не дължащо се на други особени атрибути и благоволения – разумът е могъл да се пребори с властващата тогава религиозна вяра. И обратното: не се е знаело, че религиозната вяра също е разум, защото за нея е имало само ограничена и случайна представа. Претендирало се, че разумът е само това, което се прави в лабораториите или кабализма на математиците. Претенцията, погледната от днешна гледна точка, изглежда доста смешна и прилича на една от хилядите форми на интелектуален провинциализъм. Истината е, че неповторимото в религиозната вяра се крепи на една толкова концептуална конструкция, каквато може да бъде диалектиката или физиката. Струва ми се твърде изненадващо, че досега не се е появило – най-малкото аз лично не познавам такова – тълкуване на християнството като система от идеи, сходна на тази, която може да се изгради от платонизма, от кантианството или от позитивизма. Ако тя съществуваше – а е много лесно да се изгради, – щеше да се види родството ѝ с останалите теории и религията нямаше да изглежда толкова рязко разграничена от идеологията...

Издателство Изток-Запад

Фантазиращото животно в Хеликон

Фантазиращото животно в Books.bg

Умберто Еко >> Изповедите на младия романист

За границата между художественото и нехудожественото

В iсвоите „изповеди“ авторът, вече наближаващ осемдесетте, хвърля поглед назад към своята дълга кариера на теоретик и по-скорошните си романи и разглежда плодоносното им съчетание; разхожда се игриво, сериозно, брилянтно по страниците на своето творчество.

Той вярва, че добрата есеистика е написана като криминале, а умелият романист изгражда прецизни, подробни светове чрез наблюдение и проучване. Развеждайки ни из своя собствен творчески метод, Еко си припомня как е проектирал художествените си светове. Започвал е с определени образи, избирал е период, място и глас, съчинявал е истории, които биха привлекли както ерудирани, така и масови читатели.

Издателство Сиела

Изповедите на младия романист в Хеликон

Изповедите на младия романист в Books.bg

Патрик Зюскинд >> За любовта и смъртта

Колкото повече бърборим за любовта, толкова по-малко говорим за смъртта. Тя ни затваря устата. Патрик Зюскинд

   Преди известно време шофирах из града. На кръстовище, известно с краткия си зелен светофар, се наредих в една от четирите или петте колони, които напредваха съвсем бавно, и зачаках. В колите отдясно и отляво водачите палеха цигари, въртяха радиото, хвърляха по някой поглед във вестника или – ако бяха от женски пол – поправяха грима си. Така постъпват повечето хора, попаднали в задръстване.
   В колата точно пред мен обаче, застаряващ грамаден опел Омега с цвят на кафе с мляко, чийто багажник беше налепен с ужасяващо глупави лепенки (Качи се отгоре ми, трябва ми гориво, Hunk when you are horny), млада двойка си прекарваше времето по друг начин: главите им непрекъснато се събираха, двамата се гледаха с отнесена усмивка, казваха си по някоя дума, опипваха се, целуваха се, лижеха се. Отделяха се един от друг само за миг, сякаш уплашени от нещо, устремяваха празни погледи към двете страни на улицата, но само след две секунди, сякаш не се бяха виждали с месеци, се обръщаха един към друг с рязко движение, впиваха погледи в лицата си и започваха да се целуват.
   На волана беше тя. Тип дребно мишленце, с хубавичък профил, гъвкава шия, гъста, къдрава коса, която се развяваше, щом се засмееше, блещукащи дребни зъби и живи очи. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше на съседната седалка, десният му крак бе вдигнат на прозореца, с лявата ръка обгръщаше раменете ѝ като някой паша – накратко, тип, с когото никоя свястна жена не би желала да има нищо общо. Грозна фигура, тромава във всяко движение, с дебел врат, бръснат череп, сребърна обица на лявото ухо, пъпки по лицето, тъп нос и вечно полуотворена уста. Дори когато целуваше момичето, не вадеше дъвката от устата си. Всеки обективен наблюдател би заявил веднага, че сладкото малко момиче заслужава нещо по-добро от този гнусен негодник.
   Самата тя обаче беше на друго мнение. Прекъсваше целувките само за малко, колкото да напредне няколко метра към кръстовището, когато светофарът светваше зелено. През останалото време имаше очи само за любимия и играта на гълъб и гълъбица започваше отново. Притискаше се до него, целуваше го и му позволяваше да я опипва навсякъде. И още по-лошо: хващаше дясната му ръка и започваше да целува тлъстите пръсти един след друг, захапваше ги със снежнобелите си зъбки и ги облизваше, докато той заравяше лявата си лапа във великолепната ѝ коса, разрошваше я и вероятно я натискаше, докато тя, следвайки натиска му или собственото си желание, сведе глава и изчезна от полезрението ми. Главата ѝ се скри в скута му, където продължи да го глези, докато великанът отметна голия си череп назад и гротескно разклати висящия от прозореца крак – тогава забелязах, че е обут в мръсна маратонка.
   През това време отново стана зелено и от колите зад мен нетърпеливо започнаха да натискат клаксона. Най-сетне малката се появи сияеща и ужасно разрошена, седна отново на мястото си, а той, щом чу клаксоните, се обърна, показа ми безкрайно вулгарната си физиономия, най-сетне изплю дъвката, разкриви уста в ухилена гримаса и с пръста, който допреди малко бе ровил в красивата коса на момичето, направи най-неприличния жест на света. Тя даде газ и успя да мине на жълто, докато аз и остатъкът от колоната зад мен бяхме принудени да спрем.
   „Мъжът и жената, жената и мъжът се приближават към божеството“ е казано във Вълшебната флейта. Този химн на любовта се изпълнява от Памина и Папагено. В края на операта благодарение на Ерос Памина ще влезе със своя любим Тамино в храма на мъдростта, докато Папагено, чиито амбиции са по-практични и се надява любимата му Папагена да го дари освен с физически наслади, и с малко „обществена забава“, ще се включи в божественото щастие и в безсмъртието посредством цял куп дечица. И двата пътя са красиви и изцяло в духа на Платон. Как обаче – запитах се, докато чаках пред червения светофар и се взирах след отдалечаващия се опел с неравната двойка – как Ерос е успял да тласне тези двамата към зачеване и раждане в красивото?
   Е, казах си, те са млади, съвсем млади, надали са навършили двайсет години и все още са еротично глупави. Той със сигурност е въплъщение на глупостта. Но и тя, сладката хубавица, е глупава, както често се случва със сладките малки момиченца. А според Платон глупавите не се стремят към красивото и доброто, нито към божественото блаженство, защото са доволни от себе си. Мъдрите също не се стремят натам, защото вече притежават всичко това. Само онези, които са в междинно положение, в средата между глупавите и мъдрите, значи ти и аз и всички други, търпеливо чакащи в задръстването и поглеждащи кога ще светне следващото зелено, са чувствителни към стрелата на Ерос. А онова, което се случи преди малко в млечнокафявия опел Омега, изобщо не е любов, няма никаква, дори далечна прилика с любовта, то представлява само едно гнусно нищо.

Издателство Унискорп

За любовта и смъртта в Хеликон

За любовта и смъртта в Books.bg

Исак Паси >> Биография на духа

Духът винаги се възвръща и самозавръща, самовъзражда

   Духът, душата имат свои безкрайни предели, но имат своя драма, топос, биография.

   Обемният том („Биография да Духа“, Исак Паси, автобиографични есета и други статии), грижливо разграфен на раздели и подраздели, е като една Вълшебна планина, вълшебна гледка. От което и да е възвишение вътре в него да обгледаш околността – все е красиво, могъщо. Вика те да тръгнеш нататък. По кои пътища и невидими пътечки? Няма ли да се загубим?

   Като че ли, хванати за ръка от автора Исак Паси, ние бродим из най-дълбинните места и долини, из най-високите, безкислородни височини. Пътем срещаме градове и хора, видени от една надоблачна, кристална висота, от една небесна отвъдност.

   Височините замайват. Те преобладават в текстовете. Оттам всичко изглежда просто, ясно, на една ръка разстояние, а е всъщност недостижимо. В привидната простота няма и милиметър опростеност, опошленост. Нито една дилема не е фалшифицирана, нито една добродетел не е пренебрегната.

   Бездните на духа, знайно е, са стръмни и опасни. Много народ се е продънил в тях. Духът на Исак Паси ни води бавничко и внимателно по избродените от него земи. Камъчета се ронят под нозете и оттекват в бездни, а ние пак преминаваме нататък. Бродим през Вълшебната планина и нейното Мълчание, което изговаря своите тайни специално за нас.

   Телепортирани сме далеч от постсоциалистическото охкане и вайкане – някъде там сред синкавите, призрачни гриви на отвъдните хълмове и времена. От днешното време, та чак до двадесет и пет и повече века преди нас. Чувството е като при някакво спонтанно прераждане. Неусетно, церително, успокояващо.

   Оглеждаме се. Пак сме сами и уж избродената планина е зад нас, а продължава да ни мами някъде на хоризонта.

   Оттатък хоризонта, там, зад неговата невъзмутимост е потънал може би в този миг Исак Паси. Заминал е замислен и тъй както сме изпреварени от него отново, очакваме да се завърне заради нас и пак да ни подаде своята щедра ръка. За да продължим, за да тръгнем и ние...

   Духът винаги се възвръща и самозавръща, самовъзражда!

   Особено когато е с такава рядка и богата биография.

   Исак Паси деликатно ни го напомня точно днес, когато сме потънали до гуша в духовна оскъдица. Когато сме пленници, оковани от материалното, тленното, когато за мнозинството от нас физическото оцеляване е трудна, непосилна задача. Моралният закон е забравен и убит, а Божественото вътре в нас – пренебрегнато и осквернено. Не всичко започва от парите, и не всичко завършва със секса.

   Във времената, в които се появява книгата на Исак Паси, времена агресивни към Вълшебните планински селения, времена късогледи, че и кривогледи за тези територии, именно календарно по-младите като че ли имаме нужда от напомняне:

   Кичът, опиянението на мухата – еднодневка от собствената ѝ вечност, плиткоумното, хитрата изгода не са фундаментът на човешкия свят, в който сме родени и който ни е съдено да продължим, дори когато не разбираме неговия смисъл. Инстинктът за това е по-силен и от смисъла. Човешкият свят, ни шепне Исак Паси, идва отдавна, отдавна и макар душевните предели да нямат край, ние не сме изгубени, ако не искаме да се губим.

   Вековни са ориентирите, и просеките, и пътеките. Нашата временна и усойна сегашна долина има тежък мирис нагнило. Става дума за плячката – като символ на хаоса и на несвършващия български преход от 15, че и от 120 години насам. Въпреки че съвременността ни е влюбена в себе си.Нали самата тя се разлепва и тиражира неистово по улици и медийни мегдани. И това ще отмине, както толкова пъти сее случвало в историята. Именно „Биография на духа“ носи тази увереност.

   Вижте какво е останало неизгризано от Времето? Плеяда творци и творби, които гледат към нас от онази Вълшебна планина и загадъчно ни се усмихват ли, присмиват ли?

   Имам чувството, че авторът като някой митичен пастир се разхожда из тази планина, заобиколен от „своята компания“от най-светли имена. Тях е вградил и в собствената си биография. Сторил го е майсторски. Работа бавна и трудна. Извършил го е през полувековните си странствания там Горе.

   Доста Горе над всекидневната ни суета. Георги Гроздев, Литературни Балкани

Издателство Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски

Биография на духа в Хеликон

Биография на духа в Books.bg

Плутарх >> Успоредни животописи

Дела и характер. А случаят и човекът определят формата...

   В град Анциум живеел мъж на име Тул Амфидий. Богатството, храбростта и знатният произход му отреждали царско положение сред всички волски. Марций знаел, че е мразен от него повече от всеки друг римлянин. В битките често си разменяли заплахи, предизвикателства и ежби, към каквито младите бойци прибягват от честолюбие и боен хъс. За Марций и Тул междуплеменните вражди били прераснали в лични. Знаейки, че Тул притежава силен дух и най-много от всички волски чака удобен случай, за да накърни целостта на Рим, Марций потвърдил правотата на този, който е изрекъл думите: „Трудно е да се бориш с гнева. Пожелае ли нещо, купува го дори с цената на живота.“ Облякъл дрехи, в които трудно можел да бъде разпознат, и досущ като Одисей

... във вражески град проникнал.

   Било по вечерно време. Срещнал мнозина, но никой не го разпознал. Стигнал до дома на Тул, влязъл вътре ненадейно и седнал край огнището, без да каже нито дума. Покрил главата си и не помръдвал. Хората в къщата били озадачени, но не посмели да го изгонят, понеже и в осанката, и в мълчанието му имало нещо величествено. Съобщили на Тул, който вечерял, за странното събитие. Той станал от масата, отишъл при непознатия и го попитал кой е и защо е дошъл. Тогава Марций открил главата си и след кратко мълчание рекъл: „Ако не можеш да ме познаеш или не вярваш на очите си, Туле, налага се сам да си стана обвинител. Аз съм Гай Марций. Причинил съм много злини на волските, за което свидетелства и прозвището ми Кориолан. За всичките мъки и опасности, които преживях, не получих никаква друга награда освен това име, този знак за враждата ми към твоя народ. И единствено то ми остана. Всичко друго ми беше отнето поради завистта и наглостта на римския народ и мекушавото предателство на властниците и хората от моето съсловие. Осъдиха ме на изгнание. Дойдох като молител при твоето огнище не за да търся неприкосновеност и спасение (та бих ли дошъл, ако се страхувах от смъртта?), а за да отмъстя на тези, които ме изгониха, което ще се случи, щом се поставя на твое разположение. Ако гориш от желание да нападнеш враговете си, то съумей да се възползваш от моята беда, храбри човече, и превърни нещастието ми в щастие за всички волски. Във ваша полза ще воювам много по-добре, отколкото воювах срещу вас, защото познаващите врага воюват по-добре от тези, които не го познават. Ако пък нямаш такива намерения, то нито аз ще пожелая да остана жив, нито за теб би било добре да пощадиш живота на човек, който някога ти беше враг и неприятел, а сега е безполезен и ненужен.“
      Щом чул това, Тул се зарадвал невъобразимо много и му подал десницата си. „Стани, Марцие, и не се страхувай – казал. – Идването ти тук за нас е голям подарък. Очаквай да ти го върнем многократно.“ Поканил Марций на трапезата си прелюбезно, а в следващите дни започнали да обмислят заедно предстоящата война. Из „Кориолан“

Издателство Ерго

Успоредни животописи в Хеликон

Успоредни животописи в Books.bg

Сюзан Зонтаг >> За фотографията

Светът на образите...

... Повечето съвременни прояви на загриженост, че реалният свят се замества със свят на образите, са отзвук, както у Фойербах, на Платоновото пренебрежение към образа: истински, доколкото наподобява реалното, фалшив, защото не е нищо повече от подобие. Но този почетен наивен реализъм става някак безсмислен в ерата на фотографските образи, защото рязката противопоставеност, която предполага между образа („копието“) и изобразяваното („оригинала“) – многократно илюстрирана от Платон с художественото творчество, – не може да се приложи така просто към снимката. Нито пък тази противопоставеност спомага за разбиране същността на създаването на образи, когато е практическа, магическа дейност, средство за овладяване или подчиняване. Колкото по-назад в историята отиваме, както отбелязва Гомбридж, толкова по-смътно става разграничението между образите и реалните предмети; при първобитните общества предметът и неговият образ са просто две равностойни, тоест само физически разграничени прояви на един и същ дух и енергия. Оттук произтича и доказаното въздействие на образите за омилостивяване и овладяване на могъщите сили. Тези сили присъстват в самите тях...

Издателство Изток-Запад

За фотографията в Хеликон

За фотографията в Books.bg

Карел Чапек >> Критика на думите

Петдесет и две неделни проповеди

Чрез езиковия анализ ще може да се достигне до диагностика на демагогията. Сигурно ще се установи, че в езиково отношение демагогията трябва да бъде ясна и същевременно колкото се може по-неточна; тя трябва лесно да се набива в съзнанието, но не трябва да съответства на фактите, за да е възможно под формулировките и да се сумират колкото се може повече различни възгледи, интереси и представи. Карел Чапек

Издателство Нов български университет

Критика на думите в Хеликон

Критика на думите в Books.bg

Драган Великич >> За писателите и градовете

Думите са като градовете...

   Много вода тече през тази книга. И все отвежда към богати същности. Писателите обичат реките, морето, разбираме от книгата. Потапяме се в Пула, живеем с ритъма на Виена, на Будапеща.
   Разказва ни и за Триест, но това е повече преживяване с талантите на Джойс, с неповторимостта на Итало Звево. Толкова бързо потича на някои страници водата, че смесва епохи, прави от историята елегантен карнавал.
   Новата книга на Великич ни учи как да пишем, а чрез думите после – и как да живеем. Четем страница по страница, а в нас оживява шепота на водата. Носи нови имена, превръща в символ и тях...

Издателство Агата-А

За писателите и градовете в Хеликон

За писателите и градовете в Books.bg

Илия Бешков >> Слово и образ

Възгледите на Бешков за изкуството, хумора и теорията на комичното

   Докато гледаме картината, няма друга вселена. Картината е напълно обособена. Илюстрацията остава някаква свободна валенция. Илюстрацията запазва тази нещастна привилегия да наруши своята монолитност при условие, че тя отстъпва на текста или на следващата илюстрация и се превръща в кино… Всяка снимка във филма е безсмислица. Само това, което се съединява, образува цялото. Така трябва да се съедини и в картината. В картината се налага да се направи нещо, което е вън, което го няма. Всяко изображение в картината го няма в живота, в тоя му вид. Картината не е натоварване на едно събитие с всички събития преди него. Фактът става и умира. Паметта и асоциациите натоварват това събитие. Илия Бешков

Издателство Захарий Стоянов

Слово и образ в Хеликон

Слово и образ в Books.bg

Роберт Менасе >> Залезът на Европа

Демокрацията предполага просветения гражданин. Когато той се изгуби сред подстрекаваната от медиите тълпа, демокрацията става опасна за обществото. РМ

   Идеологически ЕС се легитимира като „свободен проект“, в който отделните страни се обвързват помежду си все по-тясно и се развиват заедно. Когато обаче в този съюз се институционализират противоречиви интереси и станевъзможно за кратко една страна-членка да се настрои срещу друга, тогава под идеологическия балдахин започва да прозира една общност от вълци.

   Германските претенции за лидерство в ЕС представляват проблем за демокрацията. Госпожа Меркел не е избрана,не би могла да бъде избрана и не би била избрана в 26 от 27-те страни-членки.

   Поколението на Меркел обаче иска да направи от Европа на помирените нации, от солидарната, наднационална Европа без граници, предвестник на нова Велика Германия.

   Разбира се, не бива да свеждаме настоящата криза на европейския проект единствено до човешкия фактор, до социалните условия и въздействията, на които е бил подложен днешният политически елит.

   Недостатък в Съюза е, че националните държави, чиято власт трябва да бъде ограничена, са овластени институционално, защото тъкмо представителите на националните държави трябва да работят за тяхното преодоляване.

   Европейският съвет по самата си същност не може да бъде друго, освен бастион на националните интереси. А все още има национални интереси, които противоречат на общоевропейските концепции, изработвани от Комисията и одобрявани от Европейския парламент.

   Съветът, създаден за да поощрява и стъпка по стъпка да провежда обединението на Европа, докато сам стане излишен, се е превърнал в крепост, с чиято помощ шефовете на националните правителства блокират пътя към това обединение...

Издателство Леге Артис

Залезът на Европа в Хеликон

Залезът на Европа в Books.bg