Панко Анчев >> Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов

Общението свърши, но красотата... остава, Вселената е пълна с нея. ЦС

Цветан Стоянов има огромни заслуги за популяризиране творчеството в блестящи преводи на Гьоте, Байрон, Емили Дикинсън, Шели Колридж, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг, Гамзатов, Суифт, Шекспир, Колдуел, Брейн, Харпър. Автор е на четири романа и повести.

Книгата на Панко Анчев идва да ни събуди от упойката на чуждопоклонството. Да ни подкани към себевглеждане от редица исторически ъгли върху плоскостта на народопсихологията. В този смисъл книгата е разсъдъчно послание към хората от различни възрасти. Целящо възраждането на естетическата ни и духовна идентичност чрез вече споделеното от Цветан Стоянов, пренесено в измеренията на днешния ден. История, настояще и бъдеще си дават среща в знакови страници на творбата. Георги Н. Николов

Издателство Захарий Стоянов

Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов в Pimodo

Михаил Арнаудов >> Основи на литературната наука

Предметът на литературната наука и историята на нейното възникване и развитие от Платон и Аристотел до най-ново време

   Животът на Михаил Арнаудов беше безрезервно отдаден на два негови кумира – науката и България. Пред един наш писател той беше споделил: „науката, разбирана в духа на една хедоническа философия, т. е. като умствена и емоционална наслада, може да се смята наред с музиката и поезията – най-благородното занимание“. За да се почувства пък голямото му родолюбие, достатъчно е да се разгърне което и да е от фолклорните или възрожденските му изследвания, а само допреди няколко години – и да се подиша творческата атмосфера на неговия кабинет, отрупан с книги и украсен с портретите на нашите най-видни възрожденци,да се проведе разговор с него. По славянски гостоприемен и сърдечен, по младежки енергичен и темпераментен, той запленяваше своя събеседник и го предразполагаше към откровеност.Ще сподели с него творческите си планове, ще му покаже най-новите си ръкописи, ще се поинтересува от неговите духовни интереси, ще му помогне, ще разговаря с него едновременно сериозно и духовно, но просто и непринудено – като истински мъдрец – и когато гостът си тръгне, още дълго ще бъде под обаянието на щастливата среща.

   В периода след 9.09.1944 г. и на учения от световен мащаб академик Михаил Арнаудов бе писано да сподели съдбата на по-голямата част от българската интелигенция. Своите демократични убеждения, патриотизма и научната си етика, несъгласието си да служи на наложената отвън и безмилостно провеждана чудовищна политическа идея за признаване на небългарски характер на населението, езика и културата на Македония той заплати с цената на нечовешки унижения и страдания. Оживял по чудо след ада на тогавашните следствие, съд, затвор, лагер и смъртна присъда, той се оттегли с тихото достойнство на мъдрец в света на книгите и на вечните духовни ценности, където го чакаха още много непрочетени и ненаписани страници.

Проф. д.фил.н. Кирил Топалов

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Основи на литературната наука в Pimodo

Фридрих Ницше >> Отвъд доброто и злото

Да предположим, че истината е жена – как?

Нима не е основателно подозрението, че всички философи, доколкото са били догматици, не са разбирали много от жени? Че ужасяващата сериозност, несръчната настойчивост, с която досега те са подхождали към истината, са били непригодни и непристойни средства, за да бъде очарована именно една жена? Тя обаче не се оставила да бъде очарована – така че днес догматиката от всякакъв род се е изправила унила и обезверена. Ако изобщо все още може да стои изправена! Защото има шегаджии, които твърдят, че тя е повалена, че цялата догматика е на земята, нещо повече, че цялата догматика е в предсмъртна агония. Ако говорим сериозно, има пълно основание да се надяваме, че всяко догматизиране във философията, колкото и то да си е придавало тържественост, решителност и категоричност, всъщност е било чиста детинщина и неумение; и може би е много близо времето, когато за пореден път ще стане ясно какво всъщност е било необходимо, за да се положи основният камък на такива импозантни и безусловни философски постройки, каквито догматиците издигаха досега – някакво народно суеверие от незапомнени времена (подобно на душевното суеверие, което като суеверие на субекта и Аза и до днес не е престанало да прави поразии), може би някаква игра на думи, някакво граматично изкушение или някакво смело обобщение на много ограничени, много лични, много човешки – твърде човешки факти. Да се надяваме, че философията на догматиците е била едно недоразумение в продължение на хилядолетия, така както преди това астрономията, в служба на която са прахосани повече труд, пари, остроумие и търпение, отколкото за която и да е друга истинска наука досега: на нея и на нейните „извънземни“ претенции Азия и Египет дължат внушителната си архитектура. Изглежда, че всички велики неща, за да могат да оставят вечна следа в сърцето на човечеството, първо трябва да пребродят земята като чудовищни и ужасяващи карикатури: такава карикатура е била догматичната философия, например учението на Веданта в Азия, платонизмът в Европа. Нека не бъдем неблагодарни към нея, макар че определено трябва да се признае, че най-лошата, най-продължителната и най-опасната от всички заблуди досега е заблудата на догматиците, а именно измислицата на Платон за чистия разум и за доброто само по себе си. Но сега вече, когато тя е преодоляна, когато Европа се е освободила от този кошмар и поне може да се радва на по-здрав сън, ние, чиято задача се състои в бдението, се явяваме наследници на силата, съзряла в борбата с тази заблуда. Това без съмнение означава да обърнем истината с главата надолу и да отричаме самата перспективност, основното условие на целия живот. Да говорим за духа и за доброто така, както го е правил Платон; можем дори да попитаме подобно на лекаря: „Откъде е тази болест у най-прелестното създание на древността, Платон? Дали не го е заразил Сократ? Не беше ли Сократ губителят на младостта? И не си ли е заслужил отровата?“ Но борбата срещу Платон, или за да го кажа по-разбираемо за „народа“, борбата срещу църковнохристиянския гнет хилядолетия наред –защото християнството е платонизъм за „народа“ – създаде в Европа едно прекрасно напрежение на духа, каквото дотогава не е имало на света: с така обтегнат лък може да се стреля по най-далечни цели. Разбира се, европейският човек усеща това напрежение като беда и вече два пъти са предприемани величави опити да бъде отпуснат лъкът, един път от йезуитството и втори път от демократичното Просвещение: за да може с помощта на свободата на пресата и четенето на вестници действително да се постигне това, духът да престане да възприема себе си просто като „бреме“!

Издателство Захарий Стоянов

Отвъд доброто и злото в Pimodo

Валтер Бенямин >> Кайрос

Съчинения по философия

   Задачата на една критика на насилието може да бъде описана като представяне на отношението ѝ към правото [Recht] и справедливостта [Gerechtigkeit]. Та нали една, както винаги, действена причина се превръща в насилие, в отчетливия смисъл на думата, едва тогава, когато се намесва в нравствените отношения? Сферата на тези отношения се обозначава с понятията право и справедливост. Това, което се отнася най-напред до първото от тях, е така ясно, че най-елементарното основно отношение на всеки един правен ред е отношение на цел и средство. После, насилието може да бъде търсено най-напред само в областта на средствата, а не на целите. За критиката на насилието с тези констатации е дадено повече, а разбира се, и нещо по-различно, отколкото би могло да изглежда на пръв поглед. Ако насилието е именно средство, то би могло да изглежда, че направо е даден мащабът за критиката му. Той напира във въпроса дали насилието е в определени случаи средство за, съответно, справедливи, или за несправедливи цели. Критиката му би била имплицитно дадена съответно в система от справедливи цели. Ала нещата не стоят така. Защото това, което една такава система би съдържала, при условие, че е подсигурена срещу всяко съмнение, е критерий не за самото насилие като за принцип, а за един от случаите на прилагането му. Все още би оставал открит въпросът дали насилието изобщо, като принцип, само е нравствено оправдано като средство за справедливи цели. Та нали за решаването на този въпрос все пак е нужен един по-конкретен критерий, едно оразличаване в сферата на самите средства, без оглед на целите, за които те служат?
   Изключването на тази по-точна критическа постановка на въпроса характеризира едно голямо направление във философията на правото като негов най-очебиен признак: естественото право. То вижда в прилагането на насилствени средства за справедливи цели толкова малък проблем, колкото намира човек в „правото“ да движи тялото си към целта, към която се устремява. Съгласно възгледа на естественото право (който е служил като идеологическа основа на тероризма във Френската революция) насилието е природен продукт, нещо като суровина, чиято употреба не представлява никакъв проблем, пък даже и да би се злоупотребило с насилието за несправедливи цели. Ако съгласно теорията на естественото право за държавата личностите се отказват от всяко насилие от своя страна в полза на държавата, то това става при предпоставката (която например Спиноза изрично установява в Теологико-политически трактат), че индивидът в себе си и за себе си, и преди сключването на такъв разумосъобразен договор, също и de jure би упражнявал което и да било насилие, с което той de facto се разпорежда. Може би тези възгледи са били съживени и по-късно чрез Дарвиновата биология, която напълно догматично възприема, наред с естествения подбор, само насилието като изначално и единствено съответстващо на всички жизнени цели на природата средство. Дарвинистката популярна философия често е показвала колко малка е крачката от тази природноисторическа догма към още по-грубата философскоправна догма – че онова насилие, което почти единствено съответства на природните цели, поради това вече било и правосъобразно.
   На тази естественоправна теза за насилието като природна даденост диаметрално противостои позитивноправната теза за насилието като историческа станалост. Ако естественото право може да преценява всяко съществуващо право само в критиката на неговите цели, то позитивното право може да преценява всяко ставащо право само в критиката на неговите средства. Ако справедливостта е критерият относно целите, то правосъобразността е критерият относно средствата. Независимо от тази противоположност обаче, двете школи се засрещат в общата основна догма: справедливи цели могат да бъдат постигани с оправдани средства, оправдани средства могат да се прилагат за справедливи цели. Естественото право се стреми чрез справедливостта на целите да „оправдава“ средствата, позитивното право – чрез оправдаността на средствата да „гарантира“ справедливостта на целите. Антиномията би се оказала неразрешима, ако е невярна общата догматична предпоставка, ако оправданите средства, от една страна, и справедливите цели, от друга страна, се намират в непримирим спор. Това прозрение обаче в никакъв случай не би могло да се получи, преди да се напусне кръгът и преди да бъдат положени независими един от друг критерии както за справедливи цели, така и за оправдани средства.
   Областта на целите, а с това и въпросът за критерий на справедливостта, се изключва на първо време от настоящото изследване. Напротив, в неговия център попада въпросът за оправдаването на някои средства, които съставляват насилие. Естествено, природните принципи не могат да решат този въпрос, а отвеждат само в една безпочвена казуистика. Та нали, ако позитивното право е сляпо за безусловността на целите, то естественото право е сляпо за обусловеността на средствата? Обратно, позитивната теория на правото е приемлива като хипотетична основа в изходната точка на проучването, защото тя предприема едно принципно различаване по отношение на видовете насилие, независимо от случаите на прилагането му. Последното се състоява между исторически признатото, така нареченото санкционирано, и несанкционираното насилие. Ако следващите по-долу размисли изхождат от него, това, естествено, не значи, че дадени насилия се класифицират според това, дали са санкционирани, или не. Защото в една критика на насилието неговият позитивно-правен мащаб може да изпита не своето приложение, а по-скоро само своето отсъждане. Става дума за въпроса какво произтича относно същността на насилието от това, че един такъв мащаб или една такава разлика изобщо биха били възможни спрямо него, или с други думи, става дума за смисъла на горното различаване. Защото това, че горното позитивноправно различаване е смислено, съвършено основано в себе си и незаменимо от никое друго, ще се покаже твърде скоро; същевременно обаче с това ще падне светлина и върху онази сфера, в която единствено може да се състои това различаване. С една дума: ако мащабът, който позитивното право издига за правосъобразността на насилието, може да бъде анализиран само съобразно неговия смисъл, то сферата на неговото приложение трябва да бъде критикувана според ценността на приложението. За тази критика в такъв случай целта е да намери опорната точка извън позитивната философия на правото, ала също и извън естественото право. Доколко единствено философскоисторическото разглеждане на правото може да я даде, ще стане ясно по-долу.
Смисълът на различаването между правосъобразно и неправосъобразно насилие не е ясно видим като на длан. Съвсем решително трябва да се отхвърли неправилното естественоправно разбиране, че той се състои в различаване на насилието за справедливи и за несправедливи цели. По-скоро вече беше загатнато, че позитивното право изисква от всяко насилие удостоверение за неговия исторически произход, който, при известни условия, получава своята правосъобразност, своята санкция. Тъй като признаването на правосъобразни насилия се известява най-осезаемо в принципното подчиняване, без съпротива, на техните цели, то като хипотетично основание за подразделяне на насилията може да се положи съществуването или липсата на общо историческо признаване на техните цели. Цели, на които липсва това признаване, биха могли да бъдат наречени цели по природа, а другите – цели по право. И най-нагледно може да се разгърне различната функция на насилието според това, дали то служи на цели по природа, или на цели по право, при полагане в основата на някакви определени правни отношения. За простота изложеното по-долу ще се ограничи до съвременните европейски правни отношения... Към критика на насилието

Преводач Димитър Зашев

Издателство Критика и хуманизъм

 Кайрос в Pimodo

Симеон Хаджикосев >> Романът – що е то?

Опит върху историята и поетиката на романа

Авторитетният български специалист по история на античната и западноевропейската литература разплита в новата си книга загадката на най-популярния литературен жанр. „Романът – що е то?” е любопитно пътуване през вековете, творците и шедьоврите в търсене на истината и изглаждане на противоречията.

На базата на широките си познания в необозримия свят на историята на световната литература авторът извежда основни изводи относно жанровата природа, поетиката и еволюцията на най-обичания и предпочитан литературен жанр от античността до днес: от древните „Синухе Египтянина”, „Киропедия” и „Анабазис”, елинистичните „Дафнис и Хлоя” и „Златното магаре”, рицарските „Смъртта на Артур” и „Амадис де Гаула”, ренесансовите „Дон Кихот” и „Гаргантюа и Пантагрюел”, „галантните” романи на г-ца дьо Скюдери и мадам дьо Лафайет, просвещенските романи на Филдинг, Дефо, Суифт, Дидро и Русо, готическият „Франкенщайн” до шедьоври на реализма, модернизма и постмодернизма като „Война и мир” на Толстой, „Одисей” на Джойс и „Игра на дама” на Кортасар.

Хартиено издание и е-книга

Издателство Персей

Романът – що е то? в Хеликон

Романът – що е то? в Books.bg

Иван Славов >> Модерната скука

Темата за човека-чужденец в нашето съвремие

В днешния парадоксален свят човекът е несигурен. Самата действителност го обезверява, а после той се съмнява в нейната реалност. Презадоволеността и модернизацията водят до принизяване на духа и неволно дават живот на неосъзнати страхове.

... Една от главите разглежда как скуката, вътрешната опустошеност, липсата на духовни задръжки доведе до чувство на безнаказаност. До желанието да отмъщаваш на някого, без да си сигурен, че той е виновен. В сегашния период скуката идва не толкова от недостиг на преживявания и разнообразие, а от пресищане. От това, че всичко се консумира бързо, безогледно и безконтролно. Стига се до състояние, в което всичко избухва. Този тип натрупвания, са до голяма степен наследствени, някакъв синдром в това семейство, тази среда, по някакъв начин се предава в едно дете, което не може да го поеме. Ние винаги се стряскаме, когато нещата вече са свършили. Нямаме изпреварващо мислене. Реагираме винаги пост фактум и то с неща, които са обидни... Професор Иван Славов

Издателство Архимед

Модерната скука в Хеликон

Модерната скука в Books.bg

Йохан Хайнрих Песталоци >> Моите възпитателни опити

Животът образова

Песталоци смята, че състоянието на образованието е един „безименен хаос, без основа и липса на психология“. Природата е тази, която развива човешките способности.
Детето може да бъде ръководено добре само тогава, когато е налице дълбока психология или майчино внимание. Тъй като първото липсва, според Песталоци трябва да се наблегне на второто. Това може да стане, като държавата започне да ръководи и просвети майките, чиито интерес е събуден от природата.
По отношение на заложбите, наклонностите и способностите си детето е едно цяло. Грешката на учителите е, че не го забелязват и наблягат само на една способност. Майката, за разлика от учителите, има усещането за хармония.

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Моите възпитателни опити в Хеликон

Моите възпитателни опити в Books.bg

Фридрих Ницше >> Човешко, твърде човешко

Ницше се стреми да стигне до познание на моралните стойности, доколкото те въобще са познаваеми в този свят на относителна измеримост...

   Много често и винаги с недоумение са ми казвали, че във всички мои писания имало нещо, което ги свързва и отличава помежду им, като се почне от „Раждането на трагедията“ до наскоро публикувания „Пролог към философия на бъдещето“. Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? С подобен възглас човек се изскубвал от моите писания не без един вид уплаха и недоверие дори към морала, дори донякъде изкушен и окуражен да стане защитник на най-лошите неща: а какво би било, ако те са може би само най-много оклеветените? Нарекоха писанията ми школа за съмнение – нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение. Всъщност и на мен самия не ми се вярва някога човек да е гледал със същото дълбоко съмнение на света и то не само като случаен адвокат на дявола, но, казано с езика на теологията, не по-малко и като враг и предизвикател на Господа; а който отгатне нещо от последиците, залегнали във всяко дълбоко съмнение, нещо от ледените тръпки и страхове на усамотението, на което всяка категорична разлика в гледната точка осъжда обременения с нея, ще проумее също колко често, за да си почина от самия себе си, сякаш за временна самозабрава, търсех да се приютя някъде – било в лоното на преклонението или на враждата, било в научността или в лекомислието, или в глупостта; и защо, когато не намирах това, което ми бе нужно, трябваше изкуствено да го създавам, да го преиначавам, да го претворявам по мой вкус (та какво друго са правили винаги поетите? и за какво друго служи цялото изкуство на този свят?). Обаче онова, което всеки път се явяваше като насъщна необходимост за моето лечение и самовъзстановяване, бе вярата, че не съм единствен и сам и че и други като мен виждат това, което виждам аз – едно вълшебно смътно чувство за сродство и прилика във взор и желания, отдих в упованието за приятелство, слепота на двама, без подозрение и въпросителни, наслада от видимото, повърхностното, близкото, най-близкото, от всичко, което има цвят, кожа и външен блясък. В този смисъл може би биха ме упрекнали в едно своего рода „изкуство“, в една или друга изкусна фалшификация: например, че добронамерено-преднамерено съм затворил очи пред Шопенхауеровата сляпа воля за морал по време, когато погледът ми върху морала бе станал вече достатъчно проницателен; също, че съм се подлъгал по неизлечимата романтика на Рихард Вагнер, сякаш е означавала начало, а не край. Също така и по отношение на гърците, също и по отношение на немците и на тяхното бъдеще – а би могло да се състави цял списък от подобни „също така“, нали? Нека обаче приемем, че всичко това е вярно и ми е било натяквано напълно основателно, какво знаете вие, какво бихте могли да знаете за това, колко много хитрост за самосъхранение, колко много благоразумие и върховна грижа се съдържат в подобна самоизмама – и още от колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност?… Но стига, аз все още живея; а животът не е измислен от морала; той иска заблуда, той живее от заблудата… но нали? ето че почвам отново и правя това, което винаги съм правил, аз, старият аморалист и птицелов – и говоря неморално, недопустимо за морала, „отвъд добро и зло“?
   Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Захарий Стоянов, ПК Димитър Благоев

Човешко, твърде човешко в Хеликон

Човешко, твърде човешко в Books.bg

Г. В. Фр. Хегел >> Феноменология на духа

... изпълнена с шеметно движение, с опиянението от силата на собственото мислене, от мисленето на един титан, а също от убеждението, че прави революция във философията, в мисленето изобщо, и открива със себе си една нова епоха, загадъчна, тъмна и дълбока, трудна както никоя друга книга... Генчо Дончев

Задачата да се отведе индивидът от неговото необразовано становище до знанието трябваше да се схване в нейния общ смисъл и общият индивид, самосъзнателният дух трябваше да се разгледа в процеса на неговото образование. Що се отнася до отношението между единия и другия, в общия индивид всеки момент се проявява така, както получава конкретната форма и собственото формиране. Особеният индивид е непълният дух, една конкретна форма, в цялото налично битие на която господства една определеност и в която другите определености са налице само в неясни черти. В духа, който стои по-високо от друг, по-низшето конкретно налично битие е сведено до незабележим момент; това, което по-преди беше самият предмет, сега е вече само следа; неговият лик е завоалиран и е станал просто отсянка. Индивидът, чиято субстанция е по-високостоящият дух, изминава това минало по същия начин, по който този, който се заема с една по-висша наука, повторно преминава подготвителните знания, които отдавна е усвоил, за да си припомни съдържанието им; той извиква обратно спомена за тези знания, без да се интересува от тях и без да остане задълго при тях. Индивидът трябва да измине и по съдържание степените на образование на общия дух, но като форми, които духът вече е оставил зад себе си, като степени на едни път, който е прокаран и подравнен; така ние виждаме по отношение на знанията как това, което в по-ранни епохи е занимавало зрелия ум на мъжете, се е принизило до знания, упражнения и дори игри на момчешката възраст и в историята на умственото развитие на индивида ще познаем в общи линии историята на образованието на света. Това минало налично битие е вече получена собственост на общия дух, който съставлява субстанцията на индивида и като се проявява по този начин външно пред него, съставлява неорганичната му природа. В това отношение, разгледано от страна на индивида, образованието се състои в това, че той получава това налично съдържание, поглъща в себе си неорганичната му природа и я взема в притежание, за себе си. Но от страна на общия дух като субстанция образованието не е нищо друго освен това, че последната си дава своето самосъзнание, поражда своето ставане и своята рефлексия в себе си. Из Предговор

Издателство Изток-Запад

Феноменология на духа в Хеликон

Феноменология на духа в Books.bg

Хосе Ортега и Гасет >> Що е философия?

У Ортега и Гасет ще открием усилията да бъдат намерени онези адекватни понятия, с които да се осмисли живота, тъй като животът е изплъзваща се реалност и изисква комплексно и гъвкаво мислене. Професор Томас Моратая

„Първото, което трябва да направи философията, е да дефинира тази даденост - да дефинира какво значи „мой живот“ и „наш живот“, какво е животът на всеки отделен човек.

Живеенето е радикален начин на съществуване: всяко друго нещо и друг начин на съществуване ги намирам в своя живот - вътре в него, като щрих от него и спрямо него.“ Хосе Ортега и Гасет

Издателство Нов български университет

Що е философия? в Хеликон

Що е философия? в Books.bg

Хюсеин Мевсим >> Между два бряга

Тази книга дава представа за разнообразието на научните интереси на Хюсеин Мевсим и за ценните му изследователски приноси, посветени на една благородна кауза – взаимното опознаване на хора и народи чрез културите им. Проф. д-р Светлозар Игов

Спокоен, разсъдлив и в същото време енергично въвлечен в света на писмените документи – художествени текстове, архиви, писма, пътни бележки и какво ли не друго, което беше докоснал и приел, проникнал и осмислил. Казах си, да – животът е литературата; животът ни е литературата и въплъщението беше Хюсеин. Доц. д-р Живко Иванов

Хюсеин Мевсим (1964) е роден в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършва българска филология в Пловдивския университет (1989). В момента е доц. д-р по български език и литература в Анкарския университет. Автор на книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.

Издателство Жанет 45

Между два бряга в Хеликон

Между два бряга в Books.bg

Умберто Еко >> Връща ли се часовникът назад

Еко не само може да сравни Берлускони с развратен римски император от периода на упадък, но и да обясни защо го прави...

Според автора главната особеност на нашето време се състои в това, че се връщаме стремително в миналото – в технологиите, политиката и обществените отношения.

С появата на Сърбия, Черна Гора и с обединението на Германия картата на Европа започна да изглежда, както през 1914 г.

Ислямският фундаментализъм породи християнски консерватизъм.

Издателство Сиела

Връща ли се часовникът назад в Хеликон

Връща ли се часовникът назад в Books.bg

Фридрих Ницше >> Тъй рече Ницше...

Подборът на включените в изданието мисли, бележки, записки, скици от посмъртния архив на Ницше, избягвайки систематичната подредба, остава верен на хронологията на живота му, чрез която се разкрива по-пълноценно преди всичко образа на човека, а после този на философa

Само слабият човек иска и търси справедливост, т.е. равна власт, защото е безсилен да я извоюва сам.

Социализмът е алтруистична морална проповед в служба на индивидуалния егоизъм:една от най-опасните фалшификации на деветнайсети век.

Анархизмът пък е само агитационно средство на социализма.

Човек иска свобода, докато все още няма власт; има ли я, иска свръхвласт в случай, че не я е постигнал.

И това са прозрения в ранната утрин на социализма. Според Ницше социализмът е гола фраза, не създава, а руши ценности. Просто предвещава пълното разложение и изграждане на самата идея, дори на малкото свобода. Защото властта попада в ръцете на агресивни субекти. Те не само че задълбочават социалното неравенство, но го довеждат до още по-трагично разслоение.
Пак ярка картина от съветския рай и сателитните социалистически страни на днешното време. И в този смисъл само с няколко реда Ницше предсказва бъдещето на една такава социална политика. А Роналд Рейгън намери и име за продукта на тази „хуманна“ политика: „Империя на злото“ – пълен разгром и личностна деформация вместо червен рай. Жана Николова-Гълъбова

Издателство Изток-Запад

Тъй рече Ницше... в Хеликон

Тъй рече Ницше... в Books.bg

Даг Ойстейн Ендсьо >> Сексът и религията

Юдаизма, християнството, исляма, индуизма и будизма и историята, първопричините за възникването и основните закономерности в отношението на съвременните религии към секса

От японски религиозни фестивали, посветени на фалоса, до древни будистки текстове, възхваляващи секса между мъже; от литургии в шведски църкви, които завършват с масови оргии, до богове, които се преобразяват в животни, за да правят секс със смъртни хора, взаимоотношенията между секса и религиите са сложни и разнообразни, а въпросите, които вълнуват вярващите, понякога могат да бъдат странни и дори смущаващи: кои видове секс трябва да се наказват със смърт, дали развратът наистина причинява урагани и бедствия, одобрява ли Бог брака между хора с различно вероизповедание и има ли секс в рая?

Религиозната логика, оправдаваща крайно негативното отношение към секса между мъже, в същото време обуславя мълчаливото толериране на секса между жени. А религиозните твърдения, че еднополовите бракове са против волята на Бог, се припокриват с расистката съпротива срещу браковете между хора с различен цвят на кожата...

Издателство Персей

Сексът и религията в Хеликон

Сексът и религията в Books.bg

Ноам Чомски >> Студии за езика и философията на ума

Макар и провокативни, идеите на Чомски и неговата далновидност надхвърлят рамките на епохата и трасират бъдещето на цели научни области

Вече повече от половин век Чомски вдъхновява съвременното хуманитарно мислене, предлагайки нови решения на стари проблеми и усъвършенствайки своята визия за езика като част от човешката интелигентност. Според хилядите му последователи по света неговата теория предлага най-добро обяснение за това, какво представлява човешката езикова способност и как може да бъде изучавана тя на съвременния етап на науката.

Сборникът включва пет студии на Ноам Чомски по лингвистика, философия на ума и когнитивна наука, които се публикуват за пръв път в превод на български език.

Издателство Лик

Студии за езика и философията на ума в Хеликон

Студии за езика и философията на ума в Books.bg