Престъплението, казвам си, наистина е трябвало дълго да се лута, преди да достигне до съвършената сполука, каквато са Пилорж или Анж Солей. Стечение от многобройни случайности е било необходимо, за да ги довърши (какъв жесток термин!): към красотата на лицето, към силата и финеса на тялото е трябвало да се прибавят вкусът им към престъплението, обстоятелствата, които създават престъпника, моралната твърдост, нужна, за да се приеме подобна съдба, наказанието най-сетне, жестокостта му, онова негово вътрешноприсъщо качество, което позволява на престъпника да засияе. Ако героят пребори нощта, ако я победи, нека късове от нея да останат отгоре му. Същото лутане, същата кристализация на щастливи обстоятелства лежат в основата на сполучливия, на чистия полицай. Милея и за единия, и за другия. Но ако обичам престъплението, то е заради съдържащото се в него наказание, „присъда“ (защото не предполагам, че не са я предугаждали. Един от тях, бившият боксьор Льоду, усмихнато отговорил на полицаите: „За моите престъпления бих могъл да съжалявам, преди да ги извърша“), в която искам да придружа извършителите, за да може любовта ми да бъде задоволена по всички начини.
В този дневник няма да скрия другите причини, които ме накараха да крада – най-простата от тях бе необходимостта да ям; но изборът ми никога не е бил обусловен от протест, горчивина, гняв или друго по-добно чувство. С маниакална грижа, „ревниво“ подготвях приключението си, както приготвяме постелята, стаята за любовта: надървях се при мисълта за престъпление.
Наричам способност за насилие спокойната дързост, влюбена във всичко пагубно. Можете да я доловите в нечий поглед, в походка, усмивка, а водовъртежът се завихря във вас. Вие сте развълнуван. Способността за насилие е безметежност, която ви разтърсва. Понякога казват за някого: „Лови окото“. Деликатните черти на Пилорж говореха за крайно насилие. В самата им деликатност се четеше насилие. Както и в рисунъка на единствената ръка на Стилитано, неподвижна, просто поставена върху масата, от което самият покой ставаше тревожен и опасен. Работил съм с крадци и сутеньори, чиято властност ме привличаше, но малцина от тях се проявяваха като наистина сърцати, докато най-сърцатият от тях, Ги, бе чужд на насилието. Стилитано, Пилорж, Михаелис бяха страхливци. Ява също. От тях, дори да стояха спокойно, неподвижни и усмихнати, се излъчваше – през очите, ноздрите, устата, през дланта, издутия копчелък, през арогантното хълмче на прасеца под завивката или плата – лъчезарен и мрачен гняв, приел видимата форма на лека мъгла.
Склонността към насилие почти винаги се познава единствено по липсата на обичайните признаци. Лицето на Рьоне е преди всичко чаровно. Чипата извивка на носа му придава палав вид, само дето оловната бледност на неспокойното му лице тревожи. Очите му са твърди, жестовете – спокойни и сигурни. В кенефите той кротко набива педалите, пребърква ги, обира ги, понякога за последно ги изритва в мутрите. Не го обичам, но съм покорен от спокойствието му. Той действа през най-смутната част на нощта покрай писоарите, край моравите, сред храстите, между дърветата по Шанз-Елизе, в близост до гарите, в района на Порт-Майо, в Булонския лес (винаги нощем) със сериозност, която изключва всякаква романтичност. Когато се прибира към два или три часа призори, усещам, че се е запасил с приключения. Всяка част от нощното му тяло е била замесена – ръцете, краката, тилът. Но той не съзнава тези чудеса и ми ги разправя на делничен език. Вади от джоба си пръстени, венчални халки, часовници, плячката от вечерта. Поставя ги в голяма чаша, която скоро ще се напълни. Педалите не го учудват, нито навиците им – те съществуват само за да го улеснят, когато реши да направи някой обир. Докато седи на леглото ми и говори, ухото ми долавя откъслеци от приключения: офицерът по долни гащи, чийто портфейл отмъква и който с насочен показалец му нарежда: „Излезте!“. Рьоне подигравателно отговаря: „Да не си мислиш, че си в армията“; прекалено силното кроше, което забива в черепа на някакъв дъртофелник; онзи, дето припада, когато разгорещеният Рьоне отваря едно чекмедже, пълно с ампули морфин; ошушкания педал, когото кара да коленичи. Вслушвам се в тези разкази. Животът ми в Анверс укрепва, продължава – вече в едно по-твърдо тяло, готово за по-брутални методи. Насърчавам Рьоне, съветвам го, той ме слуша. Казвам му никога да не говори пръв.
– Изчакай го, остави го да се поусуче около теб. Направи се на учуден, че ти предлага любов. Научи се пред кого да се правиш на невежа.
Чутите нощем думи ми носят ново знание. Въображението ми не се спира на думите. Безпокойството ми е по-скоро породено от двойната роля на жертва и престъпник, която в себе си съм приел да играя. Дори всъщност нощем самият аз излъчвам, изхвърлям произлезлите от мен жертва и престъпник, карам ги да се съберат някъде вън, а призори с вълнение научавам, че още малко, и жертвата е щяла да бъде убита, а престъпникът – заточен или гилотиниран. Така тревогата ми се разпростира до онази област от мен, която наричам Гвиана.
Без да го правят нарочно, действията на тези момчета, съдбите им са бурни. Душата им е понесла насилие, което не е желала. И го е опитомила. Тези, за които насилието е обичаен климат, се отнасят просто със себе си. От поривите, които съставят бързия им и разрушителен живот, всеки е прост, прав, отчетлив, като линия на умел чертожник; когато обаче тези поривисти линии се срещнат, избухва бурята, пада мълнията, която ги убива и ме убива. Но какво е тяхното насилие в сравнение с понесеното от мен, който приех тяхното, усвоих го, пожелах да е мое, да го уловя, да го употребя, да си го наложа, да го опозная, да го запланувам, да различа и поема пагубните му последствия? И какво е понесеното от мен, желано и необходимо за самозащитата ми, за твърдостта ми, за суровостта ми в сравнение с насилието, изтърпяно от тях като проклятие, съградено от вътрешен огън и външна светлина, която ги възпламенява и която ни озарява? Знаем, че в приключенията им има нещо детинско. Че самите те са глупци. Приемат да убият или да бъдат убити заради игра на карти, при която противниците – или самите те – са се опитали да мамят. И все пак благодарение на точно такива момчета трагедиите стават възможни.
Такова определение – чрез толкова противоположни примери – на насилието ви показва, че смятам да употребявам думите не за да обрисуват по-добре дадено събитие или героя му, а за да ви накарат да ме опознаете. За да ме разбере, читателят трябва да ми бъде съучастник. Във всеки случай навреме ще го предупредя, ако от много лирика загубя почва под краката си...
Издателство Колибри (2015)
