Едгар Алън По >> Загадката на Мари Роже

Детективски истории

   Малко са онези, дори и сред най-невъзмутимите мислители, които поне отвреме-навреме не са изпитвали необяснимо тревожна, но вълнуваща склонност да повярват в свръхестествени сили, породени от съвпадения, изглеждащи толкова удивителни по своя характер, че умът не може да ги приеме за прости съвпадения. Подобни чувства – тъй като склонността към вярването, за което говоря, никога не е имала пълната сила на размишлението, – рядко се потискат напълно, ако човек не се обърне към учението за случайността, или както научно се нарича, към пресмятане на вероятностите. Това пресмятане в действителност е чиста математика; и така, въпреки своята природа, най-точната наука се оказва приложима към изследването на най-призрачните и неуловими явления в областта на духа. Ще се установи, че необикновените подробности, които ще направя сега всеобщо достояние, образуват по отношение на последователността във времето първичната линия на развитие на почти непонятни съвпадения, в чиято втора или заключителна линия читателите ще разпознаят неотдавнашното убийство на МЕРИ СЕСИЛИЯ РОДЖЪРС, станало в Ню Йорк.
   Преди около една година, когато в разказа „Убийствата на улица Морг“ се опитах да опиша някои от забележителните умствени качества на моя приятел шевалие Ш. Огюст Дюпен, и през ума ми не минаваше, че ще се върна някога към тази тема. Целта ми беше да опиша неговия характер; тази цел се постигна напълно благодарение на необикновените произшествия, които дадоха възможност на Дюпен да прояви своите индивидуални способности. Мога да дам и други примери, но с тях не бих доказал нищо повече. Неотдавнашните и развили се така неочаквано събития ме накараха да прибавя някои допълнителни подробности, които носят дъха на истинско очарование. След всичко, достигнало напоследък до ушите ми, би било наистина удивително от моя страна, ако не кажа нищо за всичко онова, което някога чух и видях.
   След като разгада трагичната гибел на мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, нашият шевалие престана начаса да се занимава с това произшествие и се отдаде отново на своите стари навици на унила замисленост. Предразположен винаги към отвлеченост, аз с готовност възприех неговото настроение и ние продължихме да живеем в стаите на предградието Сен Жермен, не давахме и пукната пара за бъдещето, дремехме кротко в настоящето и тъчехме в бляновете си нишките на заобикалящия ни унил свят.
   Не ни оставиха обаче да бленуваме безкрай. Лесно можеше да се предположи, че изиграната от моя приятел роля в драмата на улица Морг ще порази въображението на парижката полиция. Името на Дюпен започна да се произнася от всички нейни емисари. Простият характер на умозаключенията, с помощта на които той разплете загадката, остана в пълна тайна не само за префекта, но и за когото и да било другиго освен за мен, затова не е за учудване, че цялата тази работа се считаше ни повече, ни по-малко същинска магия, а анализаторските качества на Дюпен се взимаха за интуиция. Ако бе обяснил всичко, щеше да отвори очите на любопитните и да разсее предразсъдъците им, но ленивата му природа го караше да не се вълнува повече от въпроса, към който отдавна бе изгубил всякакъв интерес. Така се случи, че към него бяха обърнати погледите на цялата полиция; не веднъж и не два пъти префектурата се опитваше да го ангажира на своя страна. Един от най-забележителните случаи се оказа убийството на някоя си девойка на име Мари Роже.
   Това събитие стана приблизително две години след зверството на улица Морг. Мари, близостта на името и презимето на която мигновено напомняше за нещастната „продавачка на тютюн“, бе единствената дъщеря на вдовицата Естел Роже. Бащата починал, когато детето било още малко, и след неговата смърт, година и половина преди убийството, представляващо и тема на нашия разказ, майката и дъщерята живеели заедно на улица Паве Сен-т-Андре; майката имала пансион, а дъщерята и помагала. Нещата продължили така, докато момичето станало на двадесет и две години и необикновената му красота привлякла вниманието на един парфюмерист, който държал един от Магазините в сутерена на Пале Роайал и чиято клиентела била главно измежду отчаяните авантюристи, с които е препълнена цялата околност. Мосьо Льо Блан разбрал изгодите, които можел да извлече за магазина си от красивата Мари; неговите щедри предложения се приели с готовност от момичето, макар и майката да се отнесла подозрително към тях.
   Очакванията на собственика се оправдали и скоро благодарение на чара на веселата гризетка неговият магазин се прочул. Мари работила около една година при него, когато, за най-голямо недоумение на нейните почитатели, изчезнала внезапно от магазина. Мосьо Льо Блан не можел да каже нищо за нейното изчезване, а мадам Роже обезумяла от тревога и ужас. Вестниците моментално се заинтересували от случая, а полицията тъкмо се канела да предприеме сериозно разследване, когато една прекрасна сутрин, точно седмица след изчезването и, Мари, жива и здрава, но мъничко потисната, се появила отново на обичайното си място зад щанда на магазина. Всички разследвания естествено били веднага прекратени, с изключение на личните запитвания. Мосьо Льо Блан обявил, че е в пълно неведение. Мари и мадам Роже отговаряли на всички въпроси, че прекарала седмицата в къщата ма двой близък на село. С това цялата афера заглъхнала и се забравила; скоро девойката се разделила напълно с парфюмерийния магазин под предлог, че иска да се отърве от нахалството на любопитните, и така се подслонила при майка си на улица Паве Сен-т-Андре.
   Пет месеца след завръщането ѝ у дома нейните приятели се разтревожили от второто ѝ внезапно изчезване. Изминали три дни без никаква вест за нея. На четвъртия ден открили трупа ѝ във водите на Сена, близо до брега срещу улица Сен-т-Андре, недалеч, от уединеното място на Бариер дю Рул.
   Жестокият характер на това убийство (тъй като веднага станало ясно, че е извършено убийство), младостта и красотата на жертвата и преди всичко предишната ѝ известност се съчетали така, че възбудили умовете на чувствителните парижани. Не си спомням нито едно подобно произшествие, което да е имало такъв всеобщ и силен отзвук. Обсъждането на тази животрептяща тема в продължение на няколко седмици накарало хората да забравят дори и най-злободневните въпроси на политическия живот. Префектът полагал свръхусилия; цялата парижка полиция се вдигнала на крак.
   Веднага след откриването на трупа и незабавно предприетите разследвания всички били сигурни, че убиецът няма да успее да се укрие за дълго. След изтичането обаче на една седмица се оказало необходимо да се предложи награда; наградата до стигнала хиляда франка. Междувременно разследването продължило твърде енергично, разпитани били много хора, макар и безрезултатно; времето минавало, тайната оставала неразгадана и общото Вълнение нараствало. Към края на десетия ден решили за по-разумно да удвоят първоначално обявената сума; най-сетне, след като изтекла и втората седмица, не било открито нищо ново и вечното недоволство на парижани от полицията се изразило в няколко сериозни ementes, префектът сам предложил сумата от 20 000 франка „за откриване на убиеца“, а ако се окажело, че са замесени повече хора – „за откриване на който и да е от убийците“. В обявлението за наградата се обещавало пълно опрощаване на всеки съучастник, стига да каже с кого е действувал; заедно с обявлението, като приложение към него, разлепили навсякъде и частно съобщение на комитет от граждани, с което се предлагали още 10 000 франка в допълнение на предложената вече от префектурата сума. По такъв начин цялостната награда достигнала цели 30 000 франка, което може да се вземе за фантастична сума, като се има пред вид, че момичето е от обикновено семейство, а в големите градове зверства като описаното са твърде често явление.
   Сега никой не се съмнявал, че тайната на това убийство ще се изясни незабавно. Макар и в два-три случая да се стигнало до арести, не се изяснило нищо, с което да се заподозрат заловените, и те били освободени. Колкото и странно да било, от деня на намирането на трупа изтекла и трета седмица, без да бъде хвърлена каквато и да е светлина върху този въпрос, а до нас с Дюпен не бяха стигнали дори и слухове за събитията, развълнували общественото мнение. Затънали в проучвания, които поглъщаха цялото ни внимание, близо цял месец не бяхме излизали от дома и никой не ни бе посещавал, а в ежедневниците хвърляхме само по един поглед върху най-важните политически статии. Първите сведения за убийството донесе самият Г, Той дойде рано следобед на 13 юли 18-година, и остана до късно вечерта. Чувствуваше се засегнат от неуспеха при издирване на убийците. Репутацията му – както се изрази самият той с типичен парижанки маниер – била поставена на карта. Нещо повече, ставало въпрос за честта му. Погледите на цялото общество били обърнати към него; готов бил на всякакви жертви, само и само да разнищи загадката. Той завърши донякъде комично прозвучалата му реч с комплимент, изказан, както се изрази той, с удоволствие за такта на Дюпен, и му направи пряко и много изгодно предложение, истинският характер на което ми се струва, че нямам право да разкривам, пък то и няма никакво отношение към същността на разказа ми...

Преводач Борис Дамянов

Издателство Millenium

Загадката на Мари Роже в Pimodo

Дашиъл Хамет >> Малтийският сокол

Навярно най-добрият детективски роман, писан някога. The Times Literary Supplement

   Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен – като на русоляв сатана.
   – Кажи, съкровище – обърна се той към Ефи Перин.
   Ефи беше върлинесто, загоряло момиче, чиято бежова рокля от тънък вълнен плат висеше на тялото отпуснато, като мокра. Имаше закачливи кафяви очи, които грееха на хлапашкото ѝ лице. Затвори вратата, облегна се на рамката и рече:
   – Търси те едно момиче – името му е Уъндърли.
   – Клиентка ли е?
   – Сигурно. Но така или иначе, ще я приемеш –– страхотна е.
   – Вкарай я тогава, ангеле мой, вкарай я.
   Ефи отвори пак вратата – този път широко и гостоприемно – и каза:
   – Заповядайте, мис Уъндърли.
   – Благодаря – изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.
   И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи – едновременно плахо и изпитателно.
   Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото ѝ бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните ѝ устни – по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната ѝ усмивка.
   Спейд се изправи с поклон и посочи с дебелите пръсти на ръката си дъбовия стол пред бюрото. Беше висок метър и осемдесет. Полегатите му закръглени рамене правеха тялото му почти цилиндрично – колкото широко, толкова и пълно – и пречеха на току-що изгладеното сако да лежи добре.
   – Благодаря – тихо продума мис Уъндърли и седна на ръба на дървения стол.
   Спейд се отпусна в своя, извърна се леко, за да бъде с лице към нея, и се усмихна вежливо. Усмихваше се, без да разтваря устни. Всички „V“-та на лицето му се издължиха.
   През затворената врата долитаха тракането, тихото звънче и приглушеното бръмчене на пишещата машина на Ефи. Някъде в съседна кантора глухо бръмчеше електромотор. В пиринчения, пълен с угарки пепелник върху бюрото на Спейд димеше мека цигара. Сиви парцалчета пепел осейваха жълтата повърхност на бюрото, зелената попивателна преса и листовете хартия. През прозореца с жълтеникавите завеси, открехнат двайсетина сантиметра, откъм вътрешния двор проникваше намирисващ на амоняк въздух. Парцалчетата пепел потръпваха и се гърчеха от въздушното течение.
   Мис Уъндърли ги наблюдаваше как трепкат и се извиват. Очите ѝ бяха неспокойни. Бе седнала на самия ръб на стола, стъпила здраво на пода, сякаш всеки момент щеше да стане. Ръцете ѝ в тъмни ръкавици стискаха плоска тъмна чанта. Спейд се облегна в стола си и попита:
   – Е, с какво мога да ви услужа, мис Уъндърли?
   Тя си пое рязко въздух и го погледна. Сетне преглътна и изрече забързано:
   – Бихте ли?... Помислих си, че... Впрочем...
   Взе да хапе долната си устна с лъскави зъби и замълча. Сега говореха само очите ѝ – тъмни, умоляващи.
   Спейд се усмихна и кимна, сякаш я разбираше, но така ведро, като че ли не ставаше дума за нищо сериозно.
   – Най-добре ми разкажете всичко от самото начало, а носле ще решим какво да правим – предложи той. – Започнете откъдето си спомняте.
   – Значи от Ню Йорк.
   – Добре.
   – Не знам къде се е запознала с него. Искам да кажа, къде в Ню Йорк. Тя е с пет години по-млада от мен – само седемнайсетгодишна – и се движим в различни компании. Всъщност за сестри не сме много близки. Мама и татко са в Европа. Ако научат, това ще ги съсипе. Трябва да я върна у дома, преди да са се прибрали.
   – Да – рече той.
   – Пристигат на първи другия месец.
   Погледът на Спейд светна.
   – Значи имаме цели две седмици.
   – Нямах представа какво бе направила, докато не получих писмото ѝ. Направо обезумях. – Устните ѝ потрепераха. Ръцете ѝ замачкаха тъмната чанта. – Боях се да се обърна към полицията, след като бе направила такова нещо, но от друга страна, страхът, че може да е в опасност, ме тласкаше към участъка. Нямаше от кого да поискам съвет. Не знаех как да постъпя. Какво можех да направя?
   – Нищо, разбира се. И така, значи получихте писмото ѝ?
   – Да, след което ѝ изпратих телеграма да се върне у дома. Изпратих я до тукашната поща – „До поискване“. Това бе единственият адрес, който ми беше дала. Чаках цяла седмица, но не получих отговор, тя изобщо не се обади. А завръщането на мама и татко все повече наближава. Затова дойдох в Сан Франциско, да я върна у дома. Писах ѝ, че пристигам. Може би не трябваше, как мислите?
   – Може би не е трябвало. Човек трудно преценява как трябва да постъпи. Не я ли открихте?
   – Не. Писах ѝ, че ще отседна в „Сейнт Марк“, и я молех да дойде там да поговорим, дори ако не желае да се върне у дома. Но не дойде. Три дни чаках, а тя дори не се обади.
   Спейд кимна с главата си, намръщи се съчувствено и сви устни.
   – Беше ужасно – продължи момичето, като се опита да се усмихне. – Не можех да стоя и да чакам, без да знам какво ѝ се е случило, какво ѝ се случва в момента. – Прекрати опитите си да се усмихне и вместо това потрепера. – Единственият адрес, с който разполагах, беше „До поискване“. Писах ѝ още едно писмо, а вчера следобед отидох до пощата. Останах там, докато мръкна, но не я видях. Тази сутрин пак отидох там. Не видях Корин, но затова пък зърнах Флойд Тързби.
   Спейд кимна отново. Престана да се мръщи. Вместо това погледът му придоби израз на будна съсредоточеност.
   – Отказа да ми съобщи къде е Корин – продължи тя някак си отчаяно. – Изобщо отказа да ми каже каквото и да било, освен че била добре и щастлива. Само, че как да му вярвам? Той във всички случаи би ми казал това, нали?
   – Така е – съгласи се Спейд. – Но може и да е вярно.
   – Дано. Така се надявам – възкликна момичето. – Но не мога да се прибера у дома с празни ръце, без да съм я видяла или поне да сме говорили по телефона. Отказа да ме заведе при нея. Не искала да ме види – така ми каза. Не му вярвам. Обеща да ѝ предаде, че ме е срещнал, и да я доведе тази вечер в хотела ако тя се съгласи. Обаче бил сигурен, че няма да поиска. Обеща той самият да дойде, ако тя не се съгласи. Той... – Момичето млъкна и стреснато вдигна ръка към устата си. Вратата се отваряше.

   Мъжът, който я отвори, влезе поривисто, каза „О, извинете!“, свали с бързо движение кафявата шапка от главата си и излезе заднишком.
   – Няма нищо, Майлс – обади се Спейд. – Влез, Мис Уъндърли, това е мистър Арчър, моят партньор.
   Майлс Арчър отново влезе в кабинета, затвори вратата, сви глава между раменете си, усмихна се на девойката и учтиво махна с шапка в ръка. Беше среден на ръст, набит, с широки рамене, дебел врат, жизнерадостно румено лице с тежки челюсти и прошарена, ниско подстригана коса. Очевидно беше прескочил четирийсетте с толкова години, с колкото Спейд – трийсетте.
   – Сестрата на мис Уъндърли избягала от Ню Йорк с някой си Флойд Тързби. Намират се тук. Мис Уъндърли срещнала Тързби и довечера пак има среща с него. Може би ще доведе сестра ѝ. По-вероятно е да не я доведе. Мис Уъндърли иска да я открием, да я откъснем от него и да я върнем у дома. – Той се обърна към нея. – Така ли е?
   – Да – едва чуто отрони тя. Смущението, което Спейд постепенно бе прогонил с любезни усмивки, кимания и съгласявания с всяка нейна дума, отново сбърчи лицето ѝ. Впери поглед в чантичката и взе нервно да я бучка с облечен в ръкавица пръст.
   Спейд намигна на партньора си.
   Майлс Арчър пристъпи напред и застана до бюрото. Девойката гледаше чантичката си, той гледаше нея. Кафявите му очички дръзко и одобрително я обхващаха от наведената глава до краката и пак се връщаха към лицето ѝ. Сетне прехвърли поглед към Спейд и беззвучно изсвири с уста, за да изрази възхищението си.
   Спейд вдигна предупредително два пръста от страничната облегалка на креслото си и каза:
   – Няма да се затрудним кой знае колко. Чисто и просто наш човек ще го чака довечера в хотела и ще го проследи, щом си тръгне, а той ще ни отведе при сестра ви. Ако тя дойде с него и я убедите да заминете оттук заедно, толкоз по-добре. В противен случай – ако не пожелае да го напусне, след като я открием, – е, ще трябва да измислим нещо.
   – Да – додаде Арчър с натежал, дрезгав глас.
   Мис Уъндърли вдигна поглед и бързо стрелна Спейд, смръщила чело.
   – Само че трябва много да внимавате! – Гласът леко потрепера, устните изговориха думите с нервна тръпка. – Изпитвам смъртен ужас от него, страх ме е да си помисля какво може да направи. Тя е толкова млада, а това, дето я е довел тук чак от Ню Йорк, е такава сериозна... да не би... да не би да ѝ... да ѝ стори нещо...
   Спейд се усмихна и потупа страничната облегалка на стола си.
   – Оставете тази работа на нас. Знаем как да се справяме с такива като него... (Откъсът е по превода на Жечка Георгиева)

Издателство Фама

Малтийският сокол в Pimodo

Артър Конан Дойл >> Палецът на инженера

Разкази за Ш. Х.

   – Вече никому няма да навреди – отвърна Шерлок Холмс на подновената ми молба да позволи да опиша настоящия случай.
   През годините десетки пъти го бях увещавал и ето че най-после получих съгласието му да разкажа за този – в известен смисъл върховен – момент от кариерата на моя приятел.
   И двамата с Холмс обичахме да посещаваме турската баня. Тъкмо в приятните мигове на отмора, сред изпаренията в стаята за съхнене, той се отпускаше и ставаше по-разговорлив. В банята на булевард „Нортъмбърланд“ на втория етаж в най-усамотения ъгъл има две кушетки, разположени една до друга. Точно там лежахме с него на 3 септември 1902 година, в началото на историята, за която сега ще разкажа. Бях го попитал има ли нещо ново, и в отговор дългата му тънка жилава ръка бързо отметна чаршафа, в който бе увит, и се стрелна към вътрешния джоб на окаченото до него палто. Измъкна от там плик с писмо и ми го подаде:
   – Може да е от някой превзет самолюбив глупак, но пък може и да е въпрос на живот и смърт – каза той. – Засега не знам нищо повече от онова, което пише тук.
   Бележката беше с клеймо от Карлтън клуб и дата от предната вечер. Ето какво прочетох:

   Сър Джеймс Деймъри изказва почитанията си на господин Шерлок Холмс и се надява да го посети утре в 4:30 часа. Сър Джеймс се осмелява да твърди, че проблемът, за който би искал да се посъветва с господин Холмс, е особено важен и изключително деликатен. Затова вярва, че господин Холмс ще бъде така любезен да се съгласи на исканата среща и предварително ще потвърди уговорката на телефоните на Карлтън клуб.

   – Едва ли е нужно да уточнявам, Уотсън, че вече дадох съгласието си за среща – каза Холмс, когато му върнах бележката. – Знаеш ли нещо за този Деймъри?
   – Само това, че името му е добре известно във висшето общество.
   – Е, аз пък мога да ти кажа още нещо. Прочут е със способността си да решава онези деликатни проблеми, които в никакъв случай не бива да стигат до ушите на пресата. Сигурно си спомняш преговорите му със сър Джордж Луис по делото „Хамърфорд Уил“. Деймъри е световна личност с естествен дипломатически усет. Затова съм длъжен да вярвам, че бележката не е фалшива и че той наистина има нужда от нашата помощ…
   – „Нашата“?
   – Да, ако бъдеш така добър...
   – За мен е чест!
   – Тогава – знаеш уговорката. Четири и половина. А дотогава, да не мислим за това.
   По това време живеех в мое жилище на улица „Кралица Ан“, но пристигнах на улица „Бейкър“ доста преди уречения час. Полковник сър Джеймс Деймъри се появи точно на секундата. Едва ли е нужно да го описвам, мнозина сигурно помнят едрата изсечена фигура на тази почтена личност, широкото гладко избръснато лице и преди всичко приятния топъл глас. От сивите му ирландски очи струеше откровеност, а върху гъвкавите му устни играеше добродушна усмивка. Изящната му шапка, черният редингот, както и всеки детайл по него – от перлената игла на коприненото шалче до бледолилавите гети над лъснатите обувки – потвърждаваха педантизма в облеклото му, с който бе така известен. Високопоставеният властен аристократ изпълни с присъствието си малката стая.
   – Разбира се, очаквах да видя и доктор Уотсън – отбеляза той с любезен поклон. – Съдействието му може да се окаже много необходимо, защото в този случай, господин Холмс, имаме работа с мъж, за когото са дълбоко присъщи насилието и жестокостта, който не се спира пред нищо. Мога да кажа, че в цяла Европа няма по-опасен човек от него.
   – Имал съм няколко противници, които бяха наричани със същите ласкателни думи – отвърна усмихнат Холмс. – Пушите ли? Не? Тогава моля да ме извините, че ще запаля лулата си. Ако вашият човек е по-опасен от покойния професор Мориарти или от все още живия полковник Себастиан Моран, значи си заслужава да се срещнем. Може ли да узная името му?
   – Чували ли сте за барон Грюнер?
   – Имате предвид австрийския убиец?... Знатният клиент

Преводачи Илия Азанов и Милена Трандева

Издателство Милениум

Палецът на инженера в Pimodo

Дашиъл Хамет >> Проклятието на Дейн

Той извади убийството от венецианската ваза и го цопна насред мръсната задна уличка... Реймънд Чандлър

   Това, което блестеше в тревата, на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най‑старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най‑горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст – около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
   – Вкъщи ли си е мистър Легет?
   – Да. – Гласът ѝ бе спокоен като лицето ѝ. – При него ли сте дошли?
   Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
   – И вие ли сте детектив?
   Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
   – Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
   Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му беше дълъг, тънък, леко орлов. Устните – тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
   – Още не – отвърнах на въпроса му. – Аз не съм полицай, а частен детектив от агенция „Континентал“. Нает съм от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
   – Застрахователната компания?
   Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
   – Аха. Не ви ли...
   – А, да, разбира се. – Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка – дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. – Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
   – „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
   – Не, използвах ги за едни опити.
   Холстед знаеше, че работя със стъкло – оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, – и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти най‑вече за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникавите оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не беше кой знае колко ценен. Най‑големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт, с изключение на два – всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
   – Значи опитите ви излязоха безуспешни? – попитах аз.
   – Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът – прекалено твърдоглав.
   – Къде ги държахте?
   – Обикновено ги оставях ей така, на видно място – разбира се, винаги в лабораторията, – но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откакто приключих с последните безуспешни опити.
   – А кой знаеше за опитите ви?
   – Всички – не беше необходимо да ги пазя в тайна.
   – От шкафа ли ги откраднаха?
   – Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
   – Когато слязох долу тази сутрин – обади се мисис Легет от прага на стаята, – входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.
   Попитах кой е този човек.
   – Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен – горе-долу с вашата фигура, – но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни – кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
   – Кой?
   – Дъщеря ми Габриел – поясни тя. – Като се прибирала късно една вечер – мисля, че в събота, – видяла един мъж и ѝ се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
   – Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? – Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа ѝ: – Диамантите монтирани ли бяха?
   – Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
   Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си – около двайсетгодишно момиче, с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по‑слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по‑дълга от неговата, но доста по‑светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата – изключително бяла и гладка. Единствено зелено-кафявите очи бяха големи – челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да бъда представен на дъщерята, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
   – Не съм убедена, че е излязъл оттук – отвърна тя. – Нито дори, че е вървял по зелената площ отпред. – Говореше намусено, сякаш не обичаше да ѝ задават въпроси. – Само останах с това впечатление, а всъщност го видях на улицата.
   – Как изглеждаше?
   – Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
   – Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
   – Да. По‑точно сутринта.
   – По кое време?
   – Някъде около три часа или дори по‑късно – нетърпеливо отвърна момичето.
   – Сама ли бяхте?
   – Не бих казала.
   Попитах с кого и най‑сетне изкопчих името му – Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел за борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси.
   И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите ѝ нямат мека част, а горе са странно заострени.
   – Какво ще кажете за прислугата? – попитах мисис Легет.
   – Имаме само една прислужничка – Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
   Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си – в негърския квартал на Сан Франциско.
   Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията – просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол.
   По‑голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по‑малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по‑малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен – там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите било заклещило ключалката и сега трябвало да вика майстор, за да отвори останалите пет.
   Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката ѝ носеха същите следи, както и шкафът – явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
   – Този от откраднатите ли е?
   Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
   – Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
   – Отвън в тревата.
   – Аха, значи, в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
   Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
   – А какво мислите?
   – Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най‑лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение...

Издателство Колибри

Проклятието на Дейн в Хеликон

Проклятието на Дейн в Books.bg

Артър Конан Дойл >> Приключенията на Шерлок Холмс

Изключително умен и находчив, притежава най-разнообразни умения - свири на цигулка, владее бокса, сабята и старинната фехтовка, има задълбочени познания по анатомия, запознат е с отровите, първокласен химик. Освен това Холмс е майстор на дегизирането – може да го срещнем като: моряк, коняр и пастор, зависим от опиума, безделник, стар италиански свещеник, търговец на книги, водопроводчик, жена и много други...

Описван като джентълмен, Холмс не е типичният изтънчен, но скучен господин, характерен за Викторианска Англия. Д-р Уотсън дори описва неговите пороци – той е пристрастен към морфина и кокаина, пуши лула и често нарушава законите на страната. Последното обаче не се възприема като нещо лошо, защото то е извършено от джентълмен с благородна цел. Като детектив Холмс използва дедукцията - научен метод, основаващ се на систематизирането на дребни подробности и използването им за извличане на информация за човека. Не по-малко интересен е и характерът на прочутия детектив, благодарение на който той успява да бъде винаги нащрек и да разгадава дори най-сложните и заплетени случаи. Холмс е хладнокръвен и студен дори когато е по горещите следи на някого, той съумява да запази спокойствие и често демонстрира своята апатия. Има невероятен нюх и го използва, за да заложи капан на виновника. Холмс не е безразличен към човешките емоции и взаимоотношения. Той притежава способността да вдъхва спокойствие и увереност...

Комплект от три тома

Издателство Труд

Приключенията на Шерлок Холмс в Хеликон

Приключенията на Шерлок Холмс в Books.bg