Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Ангел Каралийчев >> Ръж

50 разкази и приказки

   Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче – тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
   – А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
   – Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
   Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
   Пъшо открехна вратата на кръчмата.
   – Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш – вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
   – Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
   – И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
   – Мило ми е – рече дядо Божил.
   – Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата – тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата – жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон – да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
   – Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
   – По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
   – Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
   – Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват – кесията ти ще набъбне.
   Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
   – Е, как е? – изпроводи го Пъшо до вратата. – Утре, ако сме живи и здрави – на път, а?
   – Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
   Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
   Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
   – Тате – прошепна глухо старецът и затрепера, – аз съм твоят Божил.
   И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
   Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
   – Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
   Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ...
   Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана...
   На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
   – Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва –– въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам... Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
   Наистина бяха я наредили двамата – Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре – за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
   Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера...
   Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
   – Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
   Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
   – Какво има? – попита златаринът.
   – Дойдох за малко да...
   – Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
   – Не ща. Имам за продан нещо.
   – Какво е?
   – Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола – песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
   – Ами защо го продаваш? – попита златаринът.
   – От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
   – Направи ли прошението?
   – Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
   – Ами царят?
   – Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
   – Я дай да видя лъвчето!
   Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
   Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
   – Имаш грешка, дядо.
   – Защо?
   – Не е златно туй лъвче, не е.
   – Как? – зина старецът.
   – Не е златно, казвам, тенеке е.
   – Що думаш? Може ли да бъде!
   – Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
   Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
   Златаринът се засмя подире му.
   – Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града...
   На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му...
   Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке...
   И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
   Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.

Издателство Захарий Стоянов

Ръж в Pimodo

Дейвид Маккий >> Елмър

Весели истории с думи и картини

Елмър не е обикновен слон.

Дори е твърде необикновен слон.

Може би ви прилича на кърпено цветно одеяло с уши и хобот?

Какво от това!

Важното е, че е винаги усмихнат жизнерадостен оптимист...

А и сивотата е толкова скучна...

Преводач Манол Пейков

Художник Дейвид Маккий

Издателство Жанет 45

Елмър в Pimodo

Леда Милева >> Карнавал в гората

Обичайте книгите, бъдете им верни приятели. Те ще ви се отплатят. ЛМ

Как започна?
Есента боядиса листата
на брезата.
После ветровете –
през лятото спали –
се разбудиха
и надуха кавали.
Те свиреха тъй весело,
че листата се засмяха
и заиграха.

Песента на кавалите беше звънка,
а дръжката на всяко листо е тънка!
Листата се отрониха
и политнаха с ветровете.
– Какво ще правим, кажете? –
питаха листата
на брезата.
– Ду-ду-ду-у-у! – пищяха ветровете
с кавали. –
Не сте ли разбрали?
Днес ще има голям карнавал.
Вижте върбите –
позлатили са си косите.
Вижте младия бук –
облякъл червен ямурлук.
Дори шипката си е наметнала шал.
Да вървим! Карнавал, карнавал!
Тъй свиреха ветровете.

А листата
на брезата
се въртяха,
танцуваха,
летяха.
И кой би ги спрял?
Бяха канени на карнавал...

Издателство Захарий Стоянов

Карнавал в гората в Pimodo

Гео Милев >> Патарак и рибок

Оригинални и преводни стихотворения на Гео Милев и преразказани от него приказки

Патарак и Рибок

На разходка из реката
тръгна байно Патарак,
весело с крила запляска
и закряска: „Квак-квак-квак.“

А отдолу из водата,
там в съседний вир дълбок,
важно, важно и надменно
гледа господин Рибок.

„Здрасти – казва Патаракът, –
ех, но скрит под таз вода,
ти не знаеш що е въздух,
слънце, радост, свобода!

О, ела при мене горе,
с мене тук заплувай ти,
над водата ти заплувай
и приятел ми бъди.“

Господин Рибок изплува
над водата в тоя миг,
глътна въздух – но му стана
зле и той нададе вик:

„Не, не мога тъй да плувам,
въздухът не е за мен;
най-добре е да си бъда
там, където съм роден...“

Свят му се зави, назад се
килна господин Рибок
и отново се цамбурна
пак във своя вир дълбок.

А над него Патаракът
се закиска: „Квак-квак-квак! –
нищо не разбираш, байно...
Гледай ти, какъв глупак!“

Издателство Захарий Стоянов

Патарак и рибок в Pimodo

Шарл Перо >> Приказки

Девет цветни приказки

   Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за такава надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.
   Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си – най-добрата жена на света.
   Много скоро след сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите ѝ още по-омразни на хората. Карала го да върши най-грубата домакинска работа: да мие съдовете и стълбите, да почиства стаите на госпожа майката и на госпожиците – нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху мръсен сламеник, а сестрите му живеели в стаи с паркет, с най-модерни легла и големи огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
   Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка. По-малката сестра, която не била толкова лоша, колкото по-голямата, му казвала Пепеляшка. Но при все че дрехите на Пепеляшка били вехти, тя била сто пъти по-хубава от сестрите си, които били облечени великолепно.
   Веднъж царският син устроил бал, на който поканил всички знатни граждани. Поканил и нашите госпожици, защото и те били знатни. С колко радост и грижа избирали те дрехите и прическите, които да им стоят най-добре! А за Пепеляшка това било нова умора, понеже тя трябвало да глади бельото на сестрите си и да колосва яките и маншетите им.
   В къщи всички говорели само за това, как ще се облекат госпожиците.
   – Аз – казвала по-голямата – ще облека роклята си от червено кадифе с английската гарнитура.
   – Аз – казвала по-малката – ще облека обикновена пола, но в замяна на това ще сложа дрехата си със златните цветя и диамантената огърлица, които са много хубави.
   Повикали добра коафьорка, която да подреди буклите им в две редици, и купили бенки от най-добрата майсторка. Извикали и Пепеляшка, за да чуят и нейното мнение, защото тя имала добър вкус. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори предложила тя да ги среше. Сестрите на драго сърце приели. Докато ги решела, те ѝ говорели:
   – Пепеляшке, иска ли ти се да отидеш на бала?
   – Ех, госпожици, вие ми се подигравате! Та аз за там ли съм?
   – Така си е. Ще има да се смеят хората, като видят, че Пепеляшка е отишла на бал.
   Друг на Пепеляшкино място би ги сресал небрежно, но тя била добра и ги сресала чудесно.
   Цели два дни сестрите нищо не яли, толкова много се радвали. Докато ги притягали, за да изглеждат по-тънки в кръста, скъсали повече от дванадесет върви и те все пред огледалото стояли. Най-после щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали, а Пепеляшка останала и дълго гледала след тях. Когато се изгубили от погледа ѝ, тя заплакала. Дошла кръстницата ѝ и като я видяла цялата обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
   – Много ми се искаше, много ми се искаше...
   Тя плачела тъй силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, ѝ казала:
   – Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
   – Да – отговорила Пепеляшка и въздъхнала.
   – Добре, ако бъдеш послушна, аз ще направя така, че и ти да отидеш на бала – казала кръстницата, после я завела в стаята ѝ и поръчала:
   – Иди в градината и ми донеси една тиква!
   Пепеляшка веднага отишла и откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери. Занесла я на кръстницата си, като се чудела как тази тиква ще я закара на бала. Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена. След това отишла да види капана. В него намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка да повдигне полека вратичката му. Когато мишките започнали да излизат от капана, тя докоснала всяка с пръчицата си. Мишките веднага се превърнали в хубави коне. Така се образувал прекрасен впряг от шест сиви коня на едри петна.
   Докато вълшебницата се чудела от кого да направи кочияш, Пепеляшка ѝ казала:
   – Я да видя в другия капан дали няма някой плъх, та от него да направим кочияш!
   – Имаш право – отвърнала кръстницата, – иди да видиш!
   Пепеляшка ѝ донесла капана. В него имало три големи плъха. Вълшебницата избрала плъха с най-дългите мустаци. Докоснала го с пръчицата си и той се превърнал в дебел кочияш с такива хубави мустаци, каквито никой не бил виждал дотогава. После казала на Пепеляшка:
   – Иди в градината: там до лейката ще намериш шест гущера, донеси ми ги!
   Щом Пепеляшка донесла гущерите, тя ги превърнала в шест хубави лакея с дрехи, обшити с лъскави галони. Лакеите се качили отзад на каляската и застанали така, като че ли цял живот все там са стояли.
   Тогава вълшебницата казала:
   – И тъй ето с какво ще отидеш на бала, доволна ли си?
   – Да, но така ли ще отида с моите грозни дрехи?
   Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и изведнъж дрехите ѝ станали от злато и сребро, целите обшити със скъпоценни камъни, после ѝ дала и прекрасни стъклени пантофки, втори като тях нямало на света. Така пременена, Пепеляшка се качила в каляската.
   Вълшебницата ѝ поръчала да стои само до полунощ и я предупредила, че ако остане миг по-късно, каляската ѝ ще се превърне в тиква, конете – в мишки, лакеите – в гущери, а дрехите ще добият прежния си вид.
   Пепеляшка обещала, че ще напусне бала преди полунощ, и заминала, замаяна от щастие.
   Царският син, на когото известили, че е пристигнала непозната знатна принцеса, изтичал да я посрещне. Като слизала от каляската, той ѝ подал ръка и я завел в салона, където били гостите. В миг настъпила дълбока тишина. Цигулките престанали да свирят и танците спрели. Всички съзерцавали чудната красота на непознатата. Чувал се само неясен шепот: „Ах, колко е красива!“ Самият цар, въпреки че бил доста стар, непрекъснато я гледал и пошепнал на царицата, че много отдавна не бил виждал толкова хубава и мила девойка. Всички дами внимателно разглеждали прическата и дрехите ѝ, за да си направят още на другия ден подобни, стига само да намерят такива хубави платове и такива изкусни майстори. Царският син я настанил на най-почетното място, после я поканил на танц. Тя танцувала така прелестно, че гостите още повече се възхитили от нея. Поднесли много хубава закуска, от която младият принц не хапнал нищо, понеже не можел да откъсне погледа си от девойката. Тя отишла при сестрите си. Държала се извънредно любезно и поделила с тях портокалите и лимоните, които принцът ѝ бил дал. Това ги учудило много, тъй като не могли да я познаят. Докато ѝ се възхищавали, Пепеляшка чула часовника да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон на гостите и си отишла бързо.
   Щом се върнала в къщи, Пепеляшка намерила кръстницата си. Благодарила ѝ, а после ѝ казала, че много ѝ се иска и на другия ден да отиде на бала, защото сам царският син я поканил. Докато разказвала на кръстницата си за бала, двете сестри затропали на вратата. Пепеляшка отишла да им отвори.
   – Колко късно се връщате! – им казала тя, като се прозявала, търкала си очите и се протягала. Човек би рекъл, че току-що се е събудила, при все че откакто се били разделили, и през ум не ѝ минало за сън.
   – Ако беше дошла на бала – ѝ казала едната от сестрите, – нямаше да се отегчаваш. Там дойде най-хубавата принцеса на света, една невиждана красавица. Беше много любезна с нас, даде ни портокали и лимони.
   Пепеляшка се зарадвала от все сърце и ги попитала как се казва принцесата, но те ѝ отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко на света, за да узнае коя е тя. Пепеляшка се усмихнала и попитала:
   – Значи тя беше много хубава? Боже мой! Колко сте щастливи! Как искам и аз да я видя! Госпожице Жавота, заемете ми вашата всекидневна жълта рокля!
   – Виж ти, тъкмо туй мислех! – отговорила госпожица Жавота. – Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
   Пепеляшка очаквала този отказ и много се зарадвала, защото какво щяла да прави, ако сестра ѝ се съгласяла да ѝ даде роклята си?
   На другия ден двете сестри отишли на бала. Пепеляшка също, и то още по-нагиздена от първия път. Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато ѝ говорел нежни думи. Младата девойка се забавлявала много добре и дотолкова забравила поръката на кръстницата си, та мислела, че е още единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна. Принцът се спуснал след нея, но не могъл да я настигне. Тя изпуснала едната си стъклена пантофка. Царският син я взел и прибрал грижливо. Пепеляшка пристигнала в къщи съвсем запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи. От цялото ѝ великолепие останала само едната от малките пантофки.
   Питали стражите пред вратата на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че видели да излиза само една много лошо облечена девойка, която приличала повече на селянка, отколкото на госпожица.
   Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак са се забавлявали добре и дали хубавата принцеса е била там. Те ѝ казали, че е била, но щом ударил дванадесет часа, избягала толкова бързо, че изпуснала едната от малките си чудно хубави стъклени пантофки, която царският син прибрал и само нея гледал до края на бала. Сигурно било, че той е много влюбен в красивата девойка, на която принадлежала пантофката.
   Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят, че ще се ожени за онази девойка, на чийто крак стане пантофката. Започнали да мерят пантофката на принцесите, на графините и на всички придворни дами, но напразно. Занесли я на двете сестри, които направили всичко възможно, за да я обуят, но и те не успели. Пепеляшка, която ги гледала, познала пантофката си и казала с усмивка:
   – Я да видя дали няма да ми стане!
   Сестрите ѝ почнали да се смеят и да се подиграват с нея.
   Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, харесал я много и казал, че тя има право и че трябва да опита, защото му било заповядано да я мери на всички девойки. Накарал я да седне и като доближил пантофката до малкия ѝ крак, видял, че тя влиза съвсем свободно и че ѝ става точно като по мярка. Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората малка пантофка и я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите ѝ и ги направила още по-разкошни от предишните.
   Тогава двете сестри познали в нейното лице хубавата девойка, която видели на бала, и се хвърлили в краката ѝ да искат прошка за лошите си обноски. Тя ги вдигнала, прегърнала ги и казала, че им прощава от сърце и че ги моли да я обичат винаги.
   Така нагиздена, Пепеляшка била заведена при младия принц, който я харесал още повече и след няколко дена се оженил за нея. Пепеляшка била колкото хубава, толкова и добра. Тя настанила двете си сестри в двореца и още същия ден ги омъжила за двама знатни царедворци.

(Преводач Зефира Кацкова)

Издателство Пан

Шарл Перо. Приказки в Pimodo

Стоян Михайловски >> Басни

Зад изящните форми, зад прелестните черти трябва душа. Душа в художественото произведение, душа в човешкия образ. СМ

Свиня и Лъвица

– Дванадесет прасци родих –
стопана си обогатих!...
(Тъй бъбрела една свиня,
от много плодовитост изумяла...)
Благословени са онез поля,
онез гори,
където желъди съм яла
и динени кори!...
Дванадесет прасци –
и хубавички кат орли;
да имаха криле,
изпълнили би светлото небе...
Но само Бог е съвършен!
Все пак блазе, блазе на мен!
Туй село ако изгори
в един прекрасен ден,
мор ако го опустоши –
от мен само би могло да се насели,
единствено чрез мен!
Елате се чудете,
елате се дивете!
Свинчета – като херувими!
Ето ги – сучат!
Шопари – като серафими!
Ей ги – да квичат учат!
Да ти е мило, да ти е драго
да ги погледнеш само!...
И тоз рой, и таз чета,
и тоз сонм, и таз войска,
и туй прекрасно стадо –
е плод на моята утробица!...
– Пък аз,
отвърнала тогаз
могъщата лъвица –
едничка рожба аз родих, но Лъв се тя нарича!

Издателство Пан

Стоян Михайловски. Басни в Pimodo

Елин Пелин >> Приказки

Пълно издание

   Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
   Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
   – Кой от вас може да познае коя мома е луда?
   – Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
   – Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.

Издателство Скорпио

 Елин Пелин. Приказки в Pimodo

Георги Райчев >> Чудното огледало

Красиви принцеси, принцове, русалски коне, златни птици, зли магьосници...

   Царският син, като се връщал един ден от лов, ожаднял много и се отбил на един извор да пие вода. При извора стояло момиче със стомна в ръка. Момичето било прекрасно, като месечинка. Царският син го помолил да му подаде вода да се напие. Момичето му подало стомната и го погледнало с крайчеца на окото си. Погледът му запалил сърцето на царския син и той обикнал момичето.
   Щом девойката заминала, царският син поръчал на верните си хора да я проследят и видят в коя къща ще влезе.
   Един царедворец проследил момичето, узнал двора и къщата, гдето влязла девойката. На портата стояла стара жена. Царският човек приближил и попитал жената, чие е това момиче.
   – Наше е – отговорила жената сърдито.
   Велможата се навел от коня и тихо ѝ прошепнал, че царският син много харесал щерка ѝ, та ще дойде да я поиска за царица. Да се приготвят за сватба, ако е момичето им за женене.
   – Нека дойде царският син, па тогава ще видим! – все така сърдито отговорила жената.
   Велможата отминал, зачуден от думите на жената. Той не разбрал, че момичето било сираче, без майка, и тази жена му била мащеха. Жената си имала друго, свое момиче и него си обичала тя, а сирачето мразела, защото било по-добро и по-хубаво от нейната дъщеря. Тя клеветяла завареничето всякак пред баща му, той вярвал, карал му се, а то, горкото, търпяло и мълчало.
   А сега, като чула злата жена, че царският син харесал сирачката и ще се жени за нея, още повече я намразила.
   „Трябва да я погубя – рекла си тя, – та да оженя моята дъщеря за царския син.“
   И скроила хитрина как да погуби бедното момиче.
   Вечерта мъжът се върнал от нивата. Жена му го посрещнала още по-сърдита.
   – Не искам вече дъщеря ти! – викнала му тя още от портата. – Лоша е, мързелива и срами вече къщата ни... Ето заради нея взеха вече чужди мъже да обикалят около двора ни... Отведи я в гората – вълци и мечки да я изядат!
   На бащата много му дожаляло за детето, но боял се от злата си жена и не посмял да ѝ отвърне. Какво да прави! Взел човекът скришом малко хляб в една торбичка и повел девойката.
   – Хайде – рекъл ѝ, – чедо, да те водя у лелини ти на гости.
   На утрото станали рано и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали до една гъста гора. Бащата подал на девойката торбата с хляба и рекъл:
   – Стой тука, дъще, почакай ме, аз сега ще дойда.
   И оставил момичето самичко в гората.
   На другия ден дошли царските сватове да искат момичето за царска снаха. Жената стъкмила дъщеря си с нови премени и я извела пред сватовете.
   Но царският син, щом видял момичето, викнал:
   – Не е тази дъщеря ти! Друга е! Друга е!
   – Тази е, царю честити, тази – отговорила престорено жената. – Нямаме друга дъщеря.
   – Доведете бащата! – заповядал царският син.
   Довели бащата.
   – Къде скри другата си дъщеря? – попитал го момъкът. – Казвай истината или ще заповядам да ти отсекат главата!
   Човекът паднал на колене и разказал всичко, както си било.
   Не дочакал царският син да се доизкаже човекът, обърнал коня и препуснал към гората. Ала на онова място нямало никого.
   Спрял се там царският син, спрял и питал се: „Дали е жива още? Дали не са я изяли вече дивите зверове? Къде да я търси в тази гъста гора?“
   А девойката била жива и здрава. Когато баща ѝ я оставил в гората, тя го чакала дълго там. Най-сетне разбрала, че няма да се върне баща ѝ. Помислила, че са го нападнали и изяли лоши зверове, и тръгнала из гората сама, да си търси път да излезе. Но колкото вървяла, гората ставала все по-гъста. Девойката най-сетне видяла тясна пътечка, зарадвала се и тръгнала по нея. Повървяла малко и пътечката я извела на широка поляна, цяла обрасла в трева. Из тревата подавали главички ситни червени цветенца с черни капчици по листцата.
   Девойката се зарадвала, като видяла поляната и цветята, спуснала се и взела да бере цветя и вие китка. Като свила китката, вдигнала я и целунала цветята. Изведнъж всички цветчета оживели и се превърнали на червени буболечки с черни точици по гърба. Буболечките полазили по ръцете ѝ, по дрехите и по косите. А тя ги милвала, мислела си за царския син и тихо им шепнела:
   – Мили малки сестрички, ако знаете къде е царският син, хвръкнете, кажете му, че съм тук, че го мисля и плача за него!
   Щом чули буболечките молбата ѝ, хвръкнали и се загубили в гората.
   А царският син стоял все на същото място и не знаел къде да дири годеницата си. И ето, докато мислел така, цял рояк буболечки налетели върху лицето му и се посипали по ръцете му. Погледнал ги царският син, много се зачудил: никога дотогава не бил виждал такива красиви животинки, като червени синци от гердан на девойка. От ръката му буболечките попълзели по седлото, после по гривата на коня, оттам по челото му и хвръкнали напред. Почудил се още повече царският син, пуснал юздата и конят сам тръгнал подир буболечките.
   Дълго вървял така – вече се мръквало, когато излезли на една поляна и момъкът съзрял момичето, че седи на поляната със скрита в скута си глава. То плачело и не чуло стъпките на коня. Царският син извикал радостно, спуснал се, грабнал премалялото момиче и конят му сам полетял към царските палати.
   А мъничките буболечки останали в гората. Те са там и до днес. Всички им казват калинки, а децата им викат калинки-малинки, слагат ги на пръстчетата си и им думат: „Калинчице-малинчице, я хвръкни ми, покажи ми накъде ми е щастието?“…
   И калинките раздвояват пъстрата си корубка, простират тънки черни крилца и отлитат към сините простори.

Издателство Хермес

Чудното огледало в Pimodo

Вилхелм Хауф >> Приказки

В пъстрия и загадъчен свят на Изтока и още много приключения

   Живеел едно време почтен шивашки калфа на име Лабакан, който се учел на занаят при един сръчен майстор в Александрия. Не можело да се каже, че Лабакан бил непохватен в шева, напротив, умеел много хубаво да изпипва работата си. Би било несправедливо човек да го нарече мързеливец, но не бил съвсем като другите, защото, като се захванел, можел да шие часове наред, без да спре, така че иглата да се нажежи в ръцете му и конецът да започне да пуши, но друг път, а това се случвало за съжаление по-често, седял умислен, вперил поглед пред себе си, а лицето и целият му вид ставали толкова особени, че другите калфи си казвали:
   – Лабакан отново стана господар.
   А в петъчен ден, когато другите хора след служба кротко се разотивали по домовете си да се захванат за работа, Лабакан излизал от джамията, облечен в красивата си, спечелена с много труд дреха, минавал яваш-яваш с горда походка през мегданите и улиците на града и когато някой от другарите му пожелаел „Мир с теб!“ или го запитвал „Как си, приятелю Лабакан?“, махвал снизходително с ръка или кимвал с глава, ако се налагало. Когато майсторът му кажел на шега: „Ти си роден за принц, Лабакан“, той се чувствал много щастлив и му отвръщал:
   – И вие ли сте забелязали? – Или – Отдавна си го мисля.
   Така я карал шивашкият калфа Лабакан от дълго време. Майсторът търпял глупостта му, защото инак бил добър човек и имал сръчни ръце. Но един ден Селим, братът на султана, който минавал през Александрия, изпратил на Лабакановия майстор една празнична дреха, на която трябвало да се направят някакви поправки. Майсторът възложил работата на Лабакан, защото него най го бивало във фината изработка.
   Вечерта, щом майсторът и работниците си тръгнали да си починат след тежкия ден, неустоим копнеж притеглил Лабакан обратно към работилницата при дрехата на султанския брат.
   Дълго стоял той унесен пред нея и се възхищавал ту на лъскавата бродерия, ту на преливащите багри на кадифето и коприната. Не можал да се стърпи да не я облече и каква била изненадата му, когато дрехата му прилепнала точно, сякаш му била ушита по мярка.
   – Не съм ли като онзи принц? – питал се той, като крачел напред-назад из стаята. – Не каза ли дори майсторът, че съм роден за принц?

   С обличането на дрехата калфата сякаш влязъл в кожата на царска особа. Той започнал да се мисли за неизвестен царски син и като истински царски син решил да поеме по широкия свят и да напусне това място, където хората били толкова глупави да не забележат, че под обвивката на низшето съсловие се криело вроденото му достойнство. Струвало му се, че разкошната дреха била изпратена от добра фея. Нямал сили да откаже толкова скъп подарък, взел със себе си малкото пари, които имал, и напуснал Александрия, закрилян от тъмнината на нощта.
   Откъдето и да минел новият принц, смайвал хората, защото разкошната дреха и сериозният му, горд вид не подхождали на пешеходец. Когато го питали защо ходи пеш, той отвръщал загадъчно, че си имал причини. Но като забелязал, че с това будел единствено насмешки, срещу скромна сума си набавил една кранта, която била точно за него, защото имала бавен, спокоен вървеж и не го поставяла в неудобното положение да се изявява като умел ездач – нещо, за което не го бивало.
   Един ден, когато едвам кретал по пътя, възседнал своята Мавра – така бил нарекъл коня си – към него се присъединил един друг ездач и го помолил за позволение да язди заедно с него, че да му минел по-бързо пътят в приказки. Ездачът бил весел млад човек, красив и приятен за компания. Скоро завързал разговор с Лабакан, заговорили се кой откъде е и се оказало, че той също като шивашкия калфа е тръгнал да странства. Казал, че името му е Омар и е племенник на Елфи бей, нещастния паша на Кайро, и е тръгнал на път, за да изпълни повелята, която опекунът му отправил от смъртното си легло. Лабакан не се разпрострял толкова надълго и нашироко за себе си, дал само на спътника си да разбере, че е от знатен произход и че пътува за удоволствие.
   Двамата младежи си допаднали и продължили заедно пътя си. На втория ден от общото им пътешествие Лабакан попитал другаря си Омар за поръчението, което трябвало да изпълни, и за своя почуда научил следната история:
   Елфи бей, пашата на Кайро, бил поел възпитанието на Омар от най-ранното му детство, а родителите си той не познавал. Но когато, нападнат от врагове и смъртно ранен в три неуспешни битки, беят бил принуден да бяга, разкрил на питомника си, че не му е племенник, а е син на могъщ владетел, който от страх пред предсказанията на гадателя си бил отпратил младия принц далеч от палата си и се бил заклел да го види едва на двайсет и втория му рожден ден. Елфи бей не назовал името на бащата на Омар, а само най-строго му заръчал на петия ден от настъпващия месец рамадан, когато той щял да навърши двайсет и две години, да отиде при известната четвърта колона Ел-Серуя, която се намирала на четири дни път източно от Александрия. Предал му един кинжал и казал, че трябва да го даде на мъжете при колоната с думите: „Аз съм този, когото търсите“, а ако те му речели „Слава на Пророка, който те опази“, трябвало да ги последва – те щели да го отведат при баща му.
   Шивачът много се учудил на казаното. Оттам насетне започнал да гледа на принц Омар със завист. Ядосал се, че другият не само че минавал за племенник на пашата, но съдбата му отреждала и честта да бъде царски син, а на него, когото била надарила с всичко подобаващо на един принц, за подигравка му подхвърлила тъмен произход и прост житейски път. Започнал да сравнява себе си с принца. Трябвало да признае, че онзи момък имал много приятни черти на лицето: красиви, живи очи, дръзко извит нос, внимателно, любезно държане, накратко – притежавал твърде много от качествата, които човек можел да си пожелае.
   Но колкото и предимства да откривал у другаря си, като го гледал, си казал, че той, Лабакан, ще се понрави повече на царя от истинския принц.
   Тези мисли го преследвали през целия ден, с тях си легнал и вечерта, но когато се събудил на сутринта и погледът му паднал на лежащия наблизо Омар, който си спял спокойно и навярно сънувал щастието си, вързано му в кърпа, у него се зародила мисълта с хитрост и сила да си вземе това, от което неблагосклонната съдба го била лишила. Кинжалът – отличителният знак на завръщащия се у дома принц, стърчал от пояса на заспалия момък. Лабакан бавно го изтеглил, за да го забие в гърдите на притежателя му. Но при мисълта за убийство миролюбивата душа на калфата възнегодувала. Лабакан се задоволил само да прибере кинжала, да се метне на коня на принца и преди още той да се събуди и види, че всичките му надежди са ограбени, неверният му другар бил набрал преднина от няколко мили.
   Лабакан ограбил принца точно в първия ден на свещения месец рамадан, така че разполагал с още четири дни, за да стигне до добре познатата му колона Ел-Серуя. Макар че местността, където се намирала колоната, била на не повече от два дена път, той бързал, защото все се боял да не го настигне истинският принц.
   На края на втория ден Лабакан зърнал колоната Ел-Серуя. Тя била разположена на едно малко възвишение сред голяма равнина и се виждала на два-три часа път оттам. При вида ѝ сърцето на Лабакан забило по-силно, макар че през последните два дни той имал достатъчно време да помисли за ролята, която възнамерявал да играе, гузната му съвест го карала малко да се страхува, но мисълта, че е роден за принц, го изпълвала с нови сили, така че успокоен, той се насочил към целта си.
   Местността около Ел-Серуя била гола и безлюдна и новият принц за малко щял да изпадне в затруднение с прехраната си, ако не се бил запасил за няколко дни напред. Настанил се с коня си под едни палми и зачакал да види какво ще му поднесе съдбата по-нататък.
   Към обяд на другия ден забелязал сред обширната равнина голямо шествие от коне и камили да се придвижва по посока на колоната Ел-Серуя. То се спряло в подножието на хълма, на който била колоната, и пътниците разпънали разкошни шатри; по всичко личало, че това е пищно шествие на богат паша или шейх. Лабакан се досещал, че множеството хора, което виждал, са дошли там заради него и изгарял от желание още същия ден да им се представи като бъдещия им повелител, но овладял копнежа си, защото знаел, че едва на другата сутрин щели да се изпълнят и най-смелите му желания.
   Утринното слънце разбудило неземно щастливия шивач за най-важния миг в живота му, мига, в който нищожният, неизвестен простосмъртен щял да се изправи до баща си, царя. Докато слагал юздите на коня си, за да се отправи към колоната, Лабакан си помислил, че не постъпва редно, и си представил каква болка щял да изпита излъганият в надеждите си царски син. Но зарът бил хвърлен, той не можел вече да върне нещата обратно, а и себелюбието му нашепвало, че външността му била достатъчно представителна, за да отиде и се представи за син и пред най-властния цар на света... Из Мнимият принц

(Откъсът е по превода на Диляна Ламбрева)

Издателство Хермес

Вилхелм Хауф. Приказки в Pimodo

Асен Разцветников >> Щурчово конче

Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана...

   Сърдитият Петлан

   Разсърдил се е Петлан войвода, че не му било нещо по сгода: че си намерил три перушини с три кокошинки като калинки.
   Скокна, разпъди всички кокошки, както кълвяха жито и трошки, па си наметна гуня хайдушка и си препаса сабя и пушка.
   През поле ходи, гребен размята, ломи гората, тресе земята, кълве вратига и комунига, па се надига, та кукурига. Забягнаха ми вълци, лисици, дребни гадинки, крилати птици, една остана баба Мецана и тя застана и тъй подхвана:
   – Стига бре, Петльо, стига бре, лудо! Нийде го няма твоето чудо!
   Петлан се спрепна, па ѝ отвърна:
   – Сбирай си, Мецо, дългата бърна! Бягай, пази се, да ти не клъвна мечата глава, дебела тръвна! Да не те с тежки шпори намуша, да ми не паднеш тук, под ботуша, че ще ми станеш на тънка пита, бита, пребита, насред пробита!

Издателство Хермес

Щурчово конче в Pimodo

Оскар Уайлд >> Рибарят и неговата душа

Приказки

   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и хвърляше мрежите си във водата.
   Когато вятърът духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или хващаше съвсем малко, защото това бе остър вятър с черни крила и бурни вълни се издигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините, хващаше се в мрежите му и той я занасяше на пазара и я продаваше.
   Всяка вечер излизаше той в морето, ала една вечер мрежата му бе толкова тежка, че едва я теглеше към лодката. И той се засмя и си каза: „Сигурно съм хванал всичката риба от морето или съм впримчил някое грозно чудовище, което ще бъде за чудо и приказ сред хората, или някой страшен звяр, който кралицата ще поиска да вземе.“ И рибарят напъна всички сили, затегли грубите въжета, додето дългите вени по ръцете му се издуха като черти от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо и по-близо идваше кръгът от плоските коркове и най-сетне мрежата се вдигна на повърхността.
   Но това, което беше вътре, съвсем не беше риба, а само заспала малка русалка.
   Косата ѝ бе като мокро златно руно, а всеки отделен косъм – като тънка златна нишка в стъклена чаша. Снагата ѝ бе като бяла слонова кост, а опашката – от сребро и бисер. От сребро и бисер беше опашката ѝ и зелени морски водорасли се увиваха около нея; и подобни на морски раковини бяха ушите ѝ, а устните – като корал. Студените вълни заливаха студените ѝ гърди и сол блестеше по клепките.
   Тъй прекрасна беше тя, че когато я видя, младият рибар се изпълни с почуда, протегна ръка да притегли мрежата по-близо до себе си, наведе се през борда и я стисна в прегръдките си, И когато я докосна, тя извика като подплашена чайка и се събуди, изгледа го ужасена с люляково-аметистовите си очи и се помъчи да се изтръгне. Но той я държеше здраво притисната до себе си и не я оставяше да си отиде.
   – Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е стар и самотен.
   Но младият рибар отговори:
   – Няма да те пусна, докато не ми обещаеш, че щом те повикам, ще идваш и ще ми пееш. Рибите обичат да слушат песните на морските хора и така мрежите ми ще бъдат пълни.
   – Даваш ли ми дума, че ще ме пуснеш, ако ти го обещая? – възкликна русалката.
   – Давам ти дума, че ще те пусна – отговори младият рибар.
   Тогава тя му даде обещание и се закле с клетвата на морските хора. И той разтвори ръце, и тя потъна във водата, разтреперана от непонятен страх.
   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата ѝ.
   А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен, за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.
   И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбочините да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си около тях и ги хващаше, а други убиваше с копие. И когато добре натоварваше лодката си, русалката му се усмихваше и потъваше в морето.
   Но никога не се приближаваше до него толкова, че да може да я допре. Той често я викаше и ѝ се молеше, но тя не искаше, а когато се опитваше да я хване, гмуркаше се като тюлен и тоя ден рибарят не я виждаше вече. И всеки ден гласът ѝ звучеше все по-сладко в неговите уши, Толкова сладък беше гласът ѝ, че той забравяше мрежите и хитрините си ѝ изоставяше своя занаят. С оранжево-червени перки и изпъкнали златни очи тоновете минаваха край него на стада, но той не им обръщаше внимание. Копието лежеше до него неизползувано, а оплетените от ракита кошници оставаха празни. С притворени уста и очи, замъглени от почуда, той седеше неподвижен в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли плъзнеха около него и блуждаещата луна посребреше кафявите му ръце. И една вечер я извика и рече:
   – Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, защото те обичам.
   Но русалката поклати глава.
   – Ти имаш човешка душа – отговори тя. – Само ако пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.
   И младият рибар си каза: „За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея много радости!“ И вик на щастие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.
   – Аз ще пропъдя душата си – извика той – и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем заедно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще правя всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цял живот.
   А малката русалка се засмя от радост и закри лицето си с ръце.
   – Но как да пропъдя душата си? – възкликна младият рибар. – Кажи ми как и ще видиш, че ще го направя.
   – Уви, не зная. – каза малката русалка. – Морските хора нямат душа. – И тя потъна в дълбините, вперила в него тъжен поглед...

(Откъсът е по превода на Сидер Флорин)

Илюстрации Йордан Терзийски

Издателство Изида

Рибарят и неговата душа в Pimodo

Ран Босилек >> Приказки

Момче и вятър, Клан-недоклан, Неродена мома, Кумчо Вълчо рибар, Дядо и ряпа, Мъдрият тъкач, Дървеният кон, Незнаен юнак, Братче и сестриче...

   Мъдрият тъкач

   В едно далечно царство зацарувал цар, който не обичал бъбриците. Харесвали му се само ония люде, които умеят с две-три думи да кажат, каквото трябва.
   Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да обсъжда държавни работи. Съобщили му, че е дошел пратеник от съседния цар. Тия двама царе се не обичали и постоянно враждували.
   Оная страна, отдето идел пратеникът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да говорят, че се разговаряли с ръце като неми.
   Пратеникът влязъл, поклонил се на царя и начертал – без да каже нито дума – една окръжност около престола. После седнал на дивана, право пред царя, като си кръстосал нозете. С тоя знак той казал, каквото имало да каже – и сега очаквал отговор.
   Царят не разбрал що значи това колело около престола. Той запитал с поглед царедворците.
   Никой не бил разбрал знака.
   Царят се ядосал много.
   Той заповядал да му доведат най-умния мъж, който да обясни знака, направен от пратеника.
   Царските пратеници знаели, че в една къща живее някакъв учител, много умен човек. Влезли в къщата му, но не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, макар че не се виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела – да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало.
   Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една бабичка, която чистела боб. Като я запитали, узнали, че учителят не живее отдавна там. В къщата живеел тъкач, син на бабата. Той работел в стаята до улицата, а жена му била излязла по пазар.
   Те влезли в тъкачницата – да разберат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното.
   Когато го разпитали, узнали, че той завързал по една връв на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Едната връв била съединена с люлката в стаята, а другата – с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата – разклати се пръчката.
   Двамата пратеници се спогледнали, сякаш искали да кажат: „Умен е тоя тъкач. Тъкмо такъв човек ни трябва.“
   И те му казали, че е дошел пратеник, който начертал колело около престола на царя, и че никой не можал да разбере що значи то.
   – Ела в двореца – рекли му те. – Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато.
   Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика (кокалчета), с които си играело момчето му, когато се върне от училище. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Вратата на тъкачницата зеела – то влязло да кълве. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след пратениците.
   Като влязъл в двореца, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към пратеника, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне посочил царя и съветниците му. Тъкачът посочил към прозореца, а след това посочил себе си. После се навел, сложил пред пратеника двата ашика и го загледал спокойно в лицето.
   Чужденецът се изненадал и дори се малко докачил. Той се замислил, па току бръкнал в джоба си, извадил шепа просо и го пръснал по пода.
   Тъкачът се усмихнал.
   Той извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава пратеникът станал, поклонил се на царя и си отишел.
   Царят запитал тъкача какво значат движенията, които, си разменили с пратеника.
   Тъкачът отвърнал спокойно:
   – Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „Ако нашият цар ви нападне и обгради столицата с войска, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните?“ А когато влязох аз, той посочи тебе и царедворците. Искаше да рече: „Нито царят можа да разбере що му казвам, нито тия около него“. Но аз посочих към прозореца, а после – към себе си. С това движение му рекох: „Не царят и придворните, а народът трябва да ти отговори. Аз съм човек от народа – аз ще ти отговоря.“ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „Вие сте пред нас като деца“.
   – Наистина – рекъл усмихнато царят. – И ние сме играли на ашици, когато сме били малки. После?
   – После – продължил тъкачът – той пръсна шепа просо по пода, с което искаше да рече: „Нашите войници са безбройни“. Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „Само един наш може да избие стотина ваши“.
   Царят бил толкова възхитен от мъдростта на тъкача, че пожелал да го назначи пръв управник.
   Но тъкачът не приел.
   – Аз съм си тъкач и ще си остана тъкач – рекъл той на царя.
   Тогава царят го наградил богато и го изпратил от славно по-славно.

Издателство Дамян Яков

Ран Босилек. Приказки в Pimodo

Ангел Каралийчев >> Приказен свят

Ангел Каралийчев не разказва приказки – той е от сътворителите на приказни светове. Проф. Светлана Стойчева

   Един едър, охранен бивол отиваше към реката да пие вода. Като минаваше покрай циганския катун накрай село, от катуна изскочи една зелена муха, забръмча пред очите на бивола и кацна на гърба му. Погъделичкан от дългите немирни крака на мухата, биволът изви глава назад и замахна с опашката си, но не можа да стигне мухата.
   – Ако ти тежа – обади се мухата, – да сляза!
   Биволът се усмихна:
   – Хич нямаше да те усетя, ако не ме беше погъделичкала.
   – Толкова ли съм лека! – въздъхна мухата и отлетя оскърбена.
   Дигна се нагоре, спусна се надолу, стигна до стария дъб, където пладнуват свинете. В туй време двамина дървари сечаха грамадното дърво.Дъбът се беше силно наклонил и чакаше последния удар, за да рухне. Случи се тъй, че тъкмо когато мухата кацна на едно клонче, отсеченият гигант се строполяса на земята.
   Уплашена, мухата се дигна нагоре и си рече:
   – Брей, какво грамадно дърво съборих, щом кацнах отгоре му! Добре, че не стоях още върху гърба на бивола – щях да го смажа. Мухата и биволът

Издателство Пан

 Приказен свят в Pimodo

Туве Янсон >> Татко Мумин и морето

Той тайно си мечтаеше да ги отведе на остров сред морето и вечер да пали светлините на фара

   Муминтрол се събуди по изгрев слънце с чувство на паника. Беше затворен в спалния си чувал, сграбчен и задушен от влажна жега, нещо го държеше и не можеше да измъкне лапите си. Нищо не беше наред: лежеше в странен, кафяв сумрак и наоколо миришеше, както мирише дълбоко под земята.
   Сега той успя да отвори ципа. Около муцуната му се завъртя вихър от иглички и пръст, целият свят беше променен, а той беше напълно изоставен. Наоколо пълзяха кафяви корени – бяха навсякъде, прескачаха с големи крачки спалния чувал. Сега дърветата бяха неподвижни, но в мрака те бяха настъпили право към него. Дърветата в цялата гора бяха изтръгнали корените си от земята и го бяха прескачали, сякаш беше камък. Кибритената кутия беше на обичайното си място, а до нея беше бутилката с боровинков сок. Но полянката беше изчезнала – нямаше я...

Илюстрации Туве Янсон

Преводач Анелия Петрунова

Издателство Дамян Яков

Татко Мумин и морето в Pimodo

Щефани Дале >> Ягодовата фея Ягодка

Вълшебни приказки от Ягодовата градина

   Винаги когато е горещо, ягодовата фея Ягодка и пеперудката Бибо отиват да се къпят в жабешкото езеро.
   – Хвани ме! – вика Бибо и леко се плъзва от най-високия клон по водната повърхност.
   – О, ще те пипна аз! – весело се провиква Ягодка и подскача след него.
   На малката фея ѝ е приятно да шляпа по листата на водната лилия, а Бибо се оставя на вятъра да го носи. Насекомите подремват лениво в тревата. Едно облаче се носи по небето и изведнъж на приятелите им става студено. Ягодка изскача от водата.
   – Я гледай ти! Къде ми е роклята? – чуди се феята.
   – Не зная – замисля се Бибо. – Ти къде я остави?
   Ягодка подскача около един голям камък.
   – Оставих я тук отгоре – зъзне тя.
   Двамата приятели търсят роклята из тревата, под храстите и зад дървото. Но безуспешно. Феята трябва да прелети до дома си без рокля.
   Бибо иска да утеши ягодовата фея.
   – Веднага можеш да си облечеш друга – предлага ѝ той.
   – Не мога – проплаква Ягодка. – Една ягодова фея има една-единствена рокля. Това е нейната ягодова рокля!
   Двамата най-сетне пристигат в ягодовата градина на феята, Бибо пърха объркано с крилца във въздуха.
   – Наведи се! – просъсква той и подръпва феята.
   – Какво има? – чуди се Ягодка.
   Тя се крие уплашена зад един храст. И що да види? Хлебарката Еда се е настанила на пейката в градината на феята, пред чайника, и си пече корема на слънце. А корема си е напъхала в ягодовата рокля на Ягодка!
   Феята се задъхва от яд:
   – Що за подлост! – вика тя разгневена.
   В този момент над оградата се подава Хайди, боровинковата фея.
   – Добро утро, Ягодке! – провиква се Хайди към хлебарката, защото боровинковата фея изобщо не забелязва, че в действителност там седи Еда.
   Пременената в ягодовата рокля хлебарка помахва и избоботва:
   – Добро утро, мила Хайди!
   – Не може да бъде! – прошепва възмутена ягодовата фея.
   Тогава се намесва Бибо:
   – О, не! Погледни! Тя ти е взела и вълшебната пръчица!
   Хлебарката размахва вълшебната пръчица на Ягодка над ягодките. Ягодовата фея пребледнява от страх.
   – Какво правиш там? – пита Хайди.
   – Ягодови грижи! – избоботва Еда. Размахва вълшебната пръчица и изведнъж всички ягодки стават кафяви.
   – Ах! – извиква изплашена ягодовата фея.
   Бибо бързо ѝ запушва устата с пипалца:
   – Шшшт!
   Дори Хайди, боровинковата фея, се учудва.
   – Кафяви ягодки? Къде се е чуло и видяло?
   – Сега така е модерно – избоботва хлебарката.
   Свечерява се и тя се скрива в чайника на Ягодка. Ягодовата фея ужасно се натъжава.
   – Сега тя лежи в моето легло! – проплаква Ягодка. – Какво да правим?
   На Бибо му хрумва една идея.
   – Трябва да свикаме спешна конференция с останалите феи! – обяснява той и веднага запърхва с крилца.
   Вече е късно през нощта, но въпреки това всичкифеи наизлизат от своите градини и една по една се събират на голямата полянка.
   – Но какво се е случило? – шептят уплашени те.
   Ягодовата фея им разказва за хлебарката Еда, преоблечена в ягодовата рокля. Боровинковата фея Хайди се засрамва, защото не е разпознала нахалната хлебарка, пременена в ягодовата рокля.
   – Знам защо Еда се представя за Ягодка! – извиква тя. – Всички обичат ягодките! Но никой не обича хлебарки!
   – О, толкова е тъжно! – отвръща Ягодка.
   Сега заговаря феята кралица:
   – Не се тревожи, Ягодке, имам идея!
   На следващата сутрин се провежда седмичният пазар в овощната градина. Всички феи са се събрали със своите изделия за продан и чакат. Най-сетне се задава и хлебарката Еда с кафявите ягоди на Ягодка. Феята кралица дава знак и феите привеждат плана в действие:
   – Всъщност виждали ли сте скоро малката любезна хлебарка? Тя живее в лимонадената кутия до езерото! – заговаря високо Черешка, черешовата фея.
   – За съжаление не съм. Тя винаги е толкова дружелюбна! – потвърждава Ина, къпиновата фея.
   – И крилцата ѝ блестят толкова красиви! – провиква се Хайди, боровинковата фея.
   Сега всички поглеждат преоблечената в ягодовата рокля хлебарка.
   – Така ли е, Ягодке?
   – Ъъъ – отвръща смутено хлебарката.
   На следващия ден ягодовата рокля на ягодовата фея и нейната вълшебна пръчица са на пейката в градината, пред чайника на Ягодка. На пейката е оставена и бележка:

   Скъпа Ягодке,
   Аз ти отмъкнах ягодовата рокля и наистина така съжалявам.
   Извинявай!
   Твоя хлебарка Еда.

   До нея има кесийка с бонбони. Еда ги е направила сама.
   Още същата нощ Ягодка забърква много вкусен ягодов пунш, защото на следващия ден иска да посети новата си приятелка, хлебарката Еда. Крадецът

Художник Щефани Дале

Преводач Велислава Вълканова

Издателство Enthusiast

Ягодовата фея Ягодка в Pimodo

Константин Константинов >> Приказки за тебе

Приказки и разкази за деца

   – Ку-ку, ку-ку, ку-ку – изпя няколко пъти дървеното часовниче над леглото и млъкна.
   Мама се навежда над Катиното креватче, погалва Катето по бузата и казва:
   – Спи, детето ми, спи!
   Едната ръчичка на Катето държи новата кукла Фифи, която вчера заран ѝ подариха, другата е под завивката. Мама угася лампата и излиза на пръсти. Катината ръчичка се отпуска и Фифи се изплъзва от пръстите ѝ. В стаята е полутъмно. Само в ъгъла кандилцето пред иконата блещука. Спи земята, спи стаята, спи Катя, спи Ваньо, спят всички и всичко.
   Всичко ли? Не, не. Ето виж: тихичко се промъква през прозореца един лунен лъч – син като копринена жица, движи се тук-там и спира до креватчето. Някой леко въздъхва: Фифи, новата кукла от вчера, тупва на земята и прошепва:
   – Е, най-сетне заспаха!
   Изведнъж се чува шум и смях. Червеният палячо пляска с ръце и се изкисква гласно. А изпод леглото се разнася пискливият глас на старата кукла от парцали с мастилено лице – леля Тота.
   – По-бързо, по-бързо, всички – че няма време! Гостите ей сега ще дойдат.
   Малката латерничка се завърта сама и тихичко засвирва: тан-тин-тон-тин. Стъкленото кученце Фокси разлепя крачката си и се разтърсва цяло. Голямата плъстена Меца се прозява и протяга. А иззад кутията с кубчета се показва порцелановата кукла Пепеляшка – с отчупено стъпало на единия крак и облечена само с риза.
   Пискливият глас на леля Тота пак се разнася: тя е много безпокойна. Тази нощ ще празнуват сватбата на Фифи с Петра – куклата моряк на Ваньо. Ще пристигнат гости. Трябва да притъкмят всичко, а никой не се грижи, никой не бърза…
   – Госпожица Фифи, госпожица Фифи! – вика леля Тота и маха отчаяно двете си меки ръце. – Елате да ви пременя. Де е господин Петър – защо го няма още? Ах, Боже мой, пак ще закъснеем! Ще се съмне – и няма да успеем.
   Стъкленият Фокси скача около Меца, а червеният Палячо пляска ръце и пее:
   – Ай гиди, Мецо-мецано, дълго ти руно непрано!…
   – Пепеляшо, тичай да викаш господин Петра! – крещи леля Тота.
   Но господин Петър вече пристига – ококорен, червенобузест, с моряшка блуза и сини панталони.
   – Дайте булчините цветя – вика парцалената леля – и елате да ви натъкмя!
   Но какъв е тоя шум и тропот? Какъв е тоя звън на оръжия и глъчка? От кутията до Ваньовото легло изскачат един по един и се строяват оловните войници. Капитанът със златни пагони е отвън и строго ги гледа. Те също се готвят за сватбата. Ето строиха се по четири – и – троп-троп – замаршируват към къщата на булката. Пристигат вече и други гости: един гумен слон пъшка и се клати. Ф-р-р-р – фучи и спира тенекиен автомобил със закован на него шофьор.
   – Ох-ох! – вайка се леля Тота. – Гостите дойдоха, пък ний още не сме готови! Ами къщата – де е къщата?
   Изведнъж от кутията с каменни кубчета заизлизат една след друга пъстрите плочки, колонки и кулички. След малко къщата ще бъде готова.
   Оставят Пепеляшка да почисти и нареди къщата и сватбата потегля. Начело се клати на един крак латерничката и тананика: тан-тин-тон-тин. След нея вървят младоженецът и булката, окичени с бели цветя – тя в тиролска рокля, той – в своя моряшки костюм. Зад тях пристъпва със своя дървен чатал леля Тота и нарисуваното ѝ лице се смее доволно: „Ех, че пък сватба ли дигнаха – чудо!“ Стъкленият Фокси лае и подскача наоколо, а Палячо изтичва напред, нарежда се до латерничката и тържествено пляска с ръце. Зад леля Тота бавно пристъпят Меца и гуменият Слон и си шушукат приятелски. След тях е оловният капитан със своята рота. Най-накрай фучи празният автомобил. А през прозореца наднича засменият месец и праща много здраве по своите сини копринени жици.
   Така шествието върви през стаята, тръгнало от единия ъгъл към другия.
   Ала тъкмо стигат до средата, и нещо ги спира. Едно запъхтяно малко мишле се покланя дълбоко и казва с писклив гласец:
   – Госпожи и господа, моят баща, големият Мишок, ме изпрати да ви поканя всички на неговата трапеза. Той узна за сватбата и във ваша чест е приготвил богато угощение. Заповядайте, госпожи и господа!
   – Ура! – закрещя и запляска червеният Палячо, а Фокси залая от радост. Меца се дигна на два крака, заигра и затананика: „Ще си хапнем, ще си сръбнем!“
   – Дясното рамо напред – ходом марш! – изкомандва оловният капитан. И всички се упътиха на гости у стария Мишок.
   Старият Мишок приемаше нощем в долапа, дето държаха ябълки, луканки, захар и орехи. Там наистина имаше сложена богата трапеза. Сам Мишокът с жена си и петте малки мишлета прислужваха на гостите. Всички насядаха, а понеже краката на младоженеца господин Петър не се сгъваха, той се възлегна цял върху няколко фъндъка вълна. Вън остана само шофьорът, който беше закован на своя автомобил.
   – Заповядайте, хапнете, драги гости! – канеше дъртият Мишок. – Опитайте тая сланинка, тази коричка кашкавал! Ето тук пастърма и масълце. От цялата къща и от съседите всичко най-хубаво е събрано и донесено. Пък после ще сръбнем за здравето на младоженците.
   Когато всички хапнаха, малките мишлета донесоха чашки от лешникови черупки и наляха вино. Най-малкото мишле носеше на шофьора, който обеща после да го повози. Скоро трапезата се развесели и старият Мишок поиска да попеят всички. Може ли сватба без песни! Мишлетата почнаха:

Когато котаците спят
и миша закуска сънуват –
събужда се мишият свят
и царски до заран пирува.
Тралала, тралала, тралала –
и царски до заран пирува!

   – Браво! Браво! – запляска червеният Палячо. – Сега пък ние ще продължим! – И всички сватбари поеха:

Когато децата заспят
и живи играчки сънуват –
играчките стават и бдят
и празници свои празнуват.
Тралала, тралала, тралала –
и празници свои празнуват.

   Цялата дружина подхвана припева и затанцува:

Тралала, тралала, тралала –
и мишки и кукли танцуват.
Тралала, тралала, тралала –
и всички до заран лудуват!

   Пак чукнаха лешниковите чашки и пиха наздравица – сега за дългоденствие на стария Мишок и цялата му челяд. Ала тъкмо в това време през стените достигна далечната сутринна тръба от градските казарми. Изведнъж оловният капитан скочи и изкомандва: „Строй се!“ – и цялата рота се строи. Но войниците мъчно се застояваха прави. Сега краката им още повече тежаха, а главите им се въртяха. Сватбарите станаха, разцелуваха се с мишето семейство ѝ се упътиха за в къщи.
   Всички бяха весели и вървяха вече без ред. Само шофьорът бе сърдит, че го оставиха да чака сам цяла нощ. Но ето ти беда: никой не можеше да си спомни пътя. Очите им се премрежваха и на три пъти се връщаха все на едно и също място. Меца бе прегърнала червения Палячо и му пееше на ухото:

Снощи сме годеж правили,
таз вечер – булка женили!
Де гиди, миша трапеза,
де гиди, песен мечешка,
де гиди, сватба кукленска!

   Изведнъж нещо светна: първото слънчево зайче заигра по стената. Тутакси оловният капитан изкомандва: „В кутията – бегом марш!“ – и цялата рота заедно със Слона хукна с тропот нататък.
   Шофьорът се разсърди, че е закъснял, нави пружината силно и полетя – трах! – право в новопостроената каменна къщица на младоженците. Строполиха се плочките, Фифи и господин Петър припаднаха, леля Тота се скри под леглото, Фокси изведнъж се вкамени, червеният Палячо заби нос в земята, а Меца легна на гръб и се престори на умряла. Пробудено от шума и от слънцето, Катето надникна от креватчето си и потърка очи:
   – Божичко! Как са се натъркаляли всички! Сънувах ли, че съм ги прибрала снощи, или пък те сами са излезли? Когато децата заспят

Издателство Пан

Приказки за тебе в Pimodo

Жан дьо Лафонтен >> Басни

Какви трябва да бъдем и какви не

   Една изгладняла лисица попадна под лозница с надвиснали червени узрели гроздове.

   – Харесва ми цвета на това грозде – промърмори си лисицата. – Ще се опитам да го стигна с един скок.

   И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си.

   Тогава, за да се утеши, гдето не е могла да го стигне, каза ядосана:

   – Гроздето е много кисело. Не заслужава вниманието ми.

Издателство Хермес

Лафонтен. Басни в Pimodo

Ханс Кристиан Андерсен >> Приказки

Десет приказни истории от прочутия майстор на словото

   Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер – последната вечер на годината.
   В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.
   Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше...
   Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска – нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...
   В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
   Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!
   Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
   То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце...
   Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.
   То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените ѝ клончета и шарени картинки – от ония, които красят прозорците на магазините – гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.
   „Някой умира в тоя час!“ – помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.
   Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…
   – Бабо – извика детето. – Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! – И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.
   И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.
   А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица – то беше замръзнало през последната вечер на старата година.
   Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ – казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Издателство Пан

Ханс Кристиан Андерсен. Приказки в Хеликон

Ханс Кристиан Андерсен. Приказки в Books.bg