Вчера имах едно изненадващо посещение. Позвъни се. Аз отворих. И кой стоеше на вратата? Ученикът Якоб Бързаков от улица „Петльоборци“ 17, партерът вляво.
– Неканените гости идват най-неочаквано – заяви той доволен.
– Влезте, влезте, неканен господине – отвърнах аз и двамата се запътихме най-напред към кухнята, защото там е хладилникът. – Ти още повече си пораснал – забелязах аз.
– Та какво друго му е работа на младия човек? – попита той. – Малко училище, някое и друго домашно, дребните покупки за милата майчица, частните уроци по английски, тренировките в спортния отбор, миенето на зъбите, лъскането на обущата, чистенето на носа, миенето на краката, рязането на ноктите, сресването на косата – това работа ли е? И какво, да му се не види макар, да прави човек през останалото време? Най-умно е да расте.
– Точно така – кимнах аз. – Хем по този начин ще си изпълни и задължението. Но от растенето се огладнява. Какво ще кажеш за един желиран котлет? Или не си гладен?
Якоб хвърли бърз поглед към хладилника. После впери очи в моите и рече:
– Човек не бива да лъже!
След като унищожи желирания котлет, той въздъхна:
– Ех, че беше сладко! – Избърса си устата, зави кокала от котлета в книжната салфетка и побърза да обясни: – Може да срещна по пътя към дома някое куче.
– Още един желиран котлет? – предложих аз. – Има още един в хладилника.
– Не, благодаря – отвърна той. – Засега стомахът ми е затворен поради препълване. Освен това аз не съм дошъл тук за свое удоволствие. Дошъл съм със служебно поръчение: да ви предам хиляди поздрави и една целувчица по върха на носа.
Той напъха кокала от котлета в джоба на панталона си и като се местеше смутено на кухненския стол ту насам, ту натам, най-сетне попита:
– Ще имате ли нещо против, ако се откажем от целуването по върха на носа? Щото мен не ме бива много за такива неща.
– И мене не! – признах си аз. – Но кой все пак, било със или без целувка по носа, ми изпраща хилядите поздрави?
– Разбира се, Максчо – отвърна Якоб. – Изпрати ми дълго писмо. Десет страници, големи колкото пощенска марка! Още ме болят зениците от четенето.
– Трябвало е да продиктува писмото си на Роза Марципан да го напише на машината!
– Нямало е как!
– И защо, ако мога да попитам?
– Защото тя е на легло и си има бебе. Момченце.
– Виж ти каква умна идея! – възкликнах аз. – И как се казва момченцето?
– Още никак не се казва. Роза иска да го кръсти Даниел, а Фокус Мокус държи да бъде Фердинанд. – Якоб се изкиска. – Хем Максчо им направил чудесно предложение! Но те и двамата били против.
– Представям си, че пак си е направил някоя шега?
– Понеже таткото се казва Фокус Мокус, той им предложил да нарекат сина Фокусчо Мокусчо!
– Аз винаги съм си мислил – рекох аз, – но сега вече съм убеден, че Максчо е голямо магаре!
Якоб продължаваше да се кикоти невъзмутимо и престана едва когато аз го погледнах изпод око и заявих съвсем спокойно:
– Който продължава да се смее, няма да получи лимонада!
Лимонадата си той изпи отвъд в работния ми кабинет, докато пристъпваше бавно пред полѝците с книги и разглеждаше заглавията им. Неочаквано застана на място, цапна се с длан по челото, та изплющя, и рече огорчен:
– Ето на, остарявам вече!
– Не бива да прибързваме с нищо – възразих аз. – Почакай поне до деня на конфирмацията си!
– Започвам да остарявам и да забравям – продължи той. – И какво забравям всеки път? Все най-важното!
– Е, то трябва да има и стари момчета! – рекох аз, за да го успокоя. – Все пак би ми било приятно да узная, кое най-важно нещо ти едва не забрави този път?
Якоб изпразни чашата си докрай, остави я на дъската на прозореца, пое си дълбоко дъх, сякаш се готви да почне да декламира Шилеровата „Песен за камбаната“, и заговори:
– Максчо ми пише, че вие сте му обещали миналата година да продължите разказа за Малкия мъж и...
– Точно така – отвърнах аз. – В Лугано. На терасата. Роза Марципан и Фокус Мокус също бяха там. И госпожа и госпожица Симпсон също. Пиехме прасковено болле! Луната беше пълна. Под нас над езерото пламнаха първите фойерверки със съскане и гърмежи. Небето и водата блестяха във всички цветове на дъгата. Беше великолепно. И когато след фойерверка Фокус Мокус запали отново лампите на терасата, забелязахме, че Максчо го няма. В тъмното той се беше изкачил по моята чаша и без да иска, беше цопнал вътре. Извадихме го. Беше мокър до кости, главата му беше замаяна и после три дни поред миришеше целият на прасковено болле.
Якоб Бързаков ме гледаше опулено, после каза почтително:
– Леле, каква страшна памет имате! – и веднага добави: – Инак такава памет обикновено се среща само у слоновете!
– Ти си роден само да правиш комплименти – отвърнах аз. – Но да оставим това. Онази вечер аз наистина му обещах да напиша втора книга. Да не би той да смята, че съм се отказал? Хм!
– Ами... не мога да ви кажа точно. – Якоб запристъпва от крак на крак и от смущение ушите му пламнаха. – Той, изглежда, си е въобразил, че вие предпочитате да стоите по прозорците или по кафенетата, или... или че предпочитате да се шляете и да се зазяпвате по витрините и по градинските огради, и че...
– Предугаждам нещо страшно! – прекъснах го аз. – Този хлапак ме взема за най-големият мързеливец!
– Е, е, думата „мързеливец“ той не е употребил нито веднъж в писмото си. Дори и „мързеланко“ не! Кълна се в ремъка на училищната си чанта!
– Но прилагателната думичка „мързелив“ е написал, нали?
– Това е възможно – призна неуверено Якоб. – В същност той го е казал много хубаво. „Струва ми се – така ми пише, – че нашият уважаван поет на поетите е станал доста мързеливичък.“
При тези думи аз не можах да не се разсмея. Настроението на Якоб малко се разведри. И той ме попита:
– Та кога, значи, смятате да почнете да пишете?
– Аз вече съм започнал – отвърнах аз победоносно и така гордо се ударих по гърдите, че ребрата ми изпукаха. – Ето там върху писалищната ми маса лежи първата глава. Пишещата машина още дими от писането.
Очите на Якоб светнаха от любопитство.
– Може ли да хвърля набързо едно око?
– Не. Неготови още работи не показвам.
Той гледаше като хипнотизиран към работната ми маса.
– Жалко. Ужасно жалко. Защото Максчо ще си помисли, че не сте ми го показали, защото то въобще не е първата глава, а нещо съвсем друго.
– Якоб Бързаков – казах аз високомерно, – ти в никакъв случай нямаш благороден характер. Хранил съм змия в пазвата си. И то с желиран котлет и лимонада!
Момчето попита оклюмано:
– Да се омитам ли?
Аз поклатих посивялата си глава.
– Не. За наказание веднага ще седнеш да прочетеш първата глава от втората част на „Малкия мъж“!
И – бам, той вече седеше на един стол, сграби ръкописа с две ръце и зачете високо и отчетливо:
– „Първа глава. Криминалният комисар Теслозъбов захапва на гранит. Бернхард има някакъв комплекс и...“
– Чети си наум, Якоб! – казах нервно аз. – Аз вече така знам текста наизуст, че мога да го пея. – После запалих цигара и се загледах през прозореца навън.
Най-сетне той свърши, остави внимателно ръкописа на място върху бюрото, кимна и рече:
– Точно така беше. Дори и ученикът Бързаков се явява отново. Повече няма какво да се желае.
– На заслужилите – слава! – заключих аз. – Кой знае какво щеше да стане тогава с Малкия мъж, ако ти не гледаше през вашия прозорец!
– Всеки може да гледа през прозорец!
– Изкуството е там, да погледнеш точно когато трябва!
– Значи, аз съм човек на изкуството! – рече той и разкриви лице в някаква гримаса. – Само това оставаше! Ако видехте бележките ми по пеене и по рисуване, щяхте сериозно да се усъмните в това. Така, а сега аз да си вървя! – И той стана. – Утре ще пиша на Максчо, че вече сте започнали да пишете...
Издателство Емас
Малкия мъж и Малката мис в Хеликон
Малкия мъж и Малката мис в Books.bg
