Стивън Кинг >> Джойленд

ENJOYLAND

Най-нежният роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“.

До всички, които презрително ще се поусмихнат на наречието „нежен“ използвано за творба на Краля на ужаса: Кинг използва свърхестественото само като фон при описването на събитията. Спомнете си „Последното стъпало“ и „Късметлийското петаче“ – няма нито ужаси, нито вампири... само човещина. Анонимен автор

   Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един безумец едва не ме уби. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи... макар че най-малко един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.

   Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.

   Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове – какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън, „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“

   Което ни отвежда към Майк.

***

   Да приключим през един слънчев априлски ден на 1974. Да приключим на онази къса крайбрежна ивица в Северна Каролина между градчето Хевънс Бей и Джойленд, увеселителният парк, който щеше да затвори врати две години по-късно; големите паркове все пак го докараха до фалит, въпреки усилията на Фред Дийн и на Бренда Рафърти. Да приключим с красива жена с избелели джинси и млад мъж с тениска с логото на Университета на Ню Хампшир.

   Застанах до Ани и вдигнах хвърчилото с Исус, към което според инструкциите на Майк бях прикрепил малък джоб, колкото да побере половин чашка фин сив прах.

   „Летя!“ – беше извикал Майкъл през онзи паметен ден. Тогава не носеше шини, които да му пречат, нямаше ги и сега. Нима е имало дете инвалид, което не е пожелавало да полети поне веднъж?

   Погледнах Ани. Тя кимна, че е готова. Вдигнах хвърчилото и го пуснах. То мигом се издигна, понесено от хладния океански ветрец. Майк щеше да го наблюдава докрай, за да види колко високо ще се издигне, преди да изчезне, затова и аз го исках.

   И аз го исках.

24 август, 2012 година

Още откъси от романа: Откъс 1 | Откъс 2

Издателство Плеяда

 Джойленд в Хеликон

 Джойленд в Books.bg