Ричард Леймън >> Пътуващо представление с вампир

Шоуто е само за пълнолетни, освен това започва в полунощ, далеч след вечерния им час, пък и те нямат пари за билети...

   Изумен и развълнуван поклатих глава и на два-три пъти промърморих „Леле“, докато четях обявата.
   Но щом стигнах до последния ред, нещата се промениха.
   Усетих, че ме прободе тревога, последвана от смесица на облекчение и разочарование.
   Най-вече облекчение.
   – О, да му се не види – смотолевих в опит да изглеждам огорчен, – много кофти.

   – Кофти? – учуди се Ръсти – Ти да не си превъртял, мой човек? Имаме си пътуващо шоу с вампир! Истински женски вампир тук, в Грандвил! И пише, че е прекрасна! Виждаш ли това?
Прекрасна! Изкусителна! Поразителна красавица! А на всичкото отгоре е вампир! Виж какво се казва! Дебне доброволци от публиката и ги захапва за шията! Смуче им кръвта!
   – Фамозно – отбеляза Слим.
   – Щеше да е фамозно, ако можехме да я видим – уточних, като се стараех да изглеждам унил по повод ситуацията. – Но няма как да се вмъкнем на такова представление.
   Ръсти поклати глава с присвити очи.
   – Ето защо ще отидем да я видим сега.
   – О – промълвих.
   Понякога, когато на Ръсти му хрумнеше нещо подобно, бях в състояние да отроня единствено „О“.
   – Схващаш ли? – попита той.
   – Май да. – Нямах никаква представа.
   – Ще поогледаме мястото – каза Слим. – Само да проверим какво можем да видим.
   – Може би ще успеем да я зърнем – допълни Ръсти. Изглеждаше доста превъзбуден.
   – Недей да храниш големи надежди – сряза го Слим.
   – Можем да успеем – продължи да настоява той. – Трябва да е там някъде. Все някой е налепил всичките тези обяви. А и представлението е довечера. Сигурно вече са на Полето на Джанкс и се подготвят.
   – Виж, това трябва да е така – каза Слим. – Но не разчитай много да зърнеш прекрасната Валерия.
   Той примигна срещу Слим разочарован и с леко объркано изражение. След това се извърна към мен, като очевидно търсеше подкрепа.
   Погледнах към Слим.
   Веждите ѝ се повдигнаха, както и едното ъгълче на устата ѝ.
   От присмехулната ѝ гримаса едновременно ме досмеша и ме заболя. Насилих се да отместя поглед от нея и казах на Ръсти:
   – Момичето е вампир, тъпчо.
   – Кво?
   – Валерия. Нали се предполага, че е вампир?
   – Да, и? – попита той, нетърпелив да чуе финала.
   – Да не мислиш, че ще се промъкнем на Полето на Джанкс и ще я заварим да си прави слънчеви бани?
   – О!
   Схвана.
   Със Слим се разсмяхме. Ръсти стоеше с изчервено лице, клатеше глава и се подсмиваше. После рече:
   – Значи трябва да е в ковчега си, нали така?
   – Точно така – казахме едновременно със Слим.
   Ръсти силно се разсмя. Ние се присъединихме към него.
   После отново продължихме по пътя си.
   След малко Ръсти избърза с една-две крачки, извърна глава към нас и каза:
   – Ама сериозно, може наистина да я заварим да си прави слънчеви бани.
   – Ненормален ли си? – осведоми се Слим.
   – Гола!
   – Ще ти се.
   – И още как.
   Поклатих глава намръщен.
   – Ще видиш само купчинка пепел. И при първия повей на вятъра...
   Слим запя като Питър, Пол и Мери:
   – Вампирррра, приятелю, го духхххна вятърът...

Издателство Изток-Запад

Пътуващо представление с вампир в Хеликон

Пътуващо представление с вампир в Books.bg

Стивън Кинг >> Джойленд

ENJOYLAND

Най-нежният роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“.

До всички, които презрително ще се поусмихнат на наречието „нежен“ използвано за творба на Краля на ужаса: Кинг използва свърхестественото само като фон при описването на събитията. Спомнете си „Последното стъпало“ и „Късметлийското петаче“ – няма нито ужаси, нито вампири... само човещина. Анонимен автор

   Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един безумец едва не ме уби. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи... макар че най-малко един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.

   Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.

   Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове – какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън, „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“

   Което ни отвежда към Майк.

***

   Да приключим през един слънчев априлски ден на 1974. Да приключим на онази къса крайбрежна ивица в Северна Каролина между градчето Хевънс Бей и Джойленд, увеселителният парк, който щеше да затвори врати две години по-късно; големите паркове все пак го докараха до фалит, въпреки усилията на Фред Дийн и на Бренда Рафърти. Да приключим с красива жена с избелели джинси и млад мъж с тениска с логото на Университета на Ню Хампшир.

   Застанах до Ани и вдигнах хвърчилото с Исус, към което според инструкциите на Майк бях прикрепил малък джоб, колкото да побере половин чашка фин сив прах.

   „Летя!“ – беше извикал Майкъл през онзи паметен ден. Тогава не носеше шини, които да му пречат, нямаше ги и сега. Нима е имало дете инвалид, което не е пожелавало да полети поне веднъж?

   Погледнах Ани. Тя кимна, че е готова. Вдигнах хвърчилото и го пуснах. То мигом се издигна, понесено от хладния океански ветрец. Майк щеше да го наблюдава докрай, за да види колко високо ще се издигне, преди да изчезне, затова и аз го исках.

   И аз го исках.

24 август, 2012 година

Още откъси от романа: Откъс 1 | Откъс 2

Издателство Плеяда

 Джойленд в Хеликон

 Джойленд в Books.bg

Уорън Адлър >> Войната на семейство Роуз

След седемнайсет години брак съпрузите Роуз са изправени пред развод – съвършеният им брак се оказва фикция, любовта е заменена от изпепеляваща омраза...

За двамата не съществува понятието цивилизовано споразумение. Барбара иска разкошната къща, Оливър няма намерение да се раздели с всичко, постигнато с цената на много труд. Помежду им се разгаря истинска война, цената на която ще платят не само те, но и децата им...

А през годините Оливър и Барбара Роуз вярваха, че бракът им е съвършен. С цената на много упорита работа адвокатът Оливър изгражда блестяща кариера и може да си позволи всичко, за което е мечтал в детството си, прекарано в бедняшко семейство – червено ферари, разкошна къща, обзаведена със старинни мебели, колекция от безценни произведения на изкуството. Децата им Ив и Джош вече са тийнейджъри със собствен живот и Барбара, която се е посветила на ролята на предана майка и съпруга, започва да изпитва неудовлетворение. Но какво да прави?

Издателство Плеяда

Войната на семейство Роуз в Хеликон

Войната на семейство Роуз в Books.bg

Джон Грийн >> Вината в нашите звезди

Комбинация от меланхолия, философия, хумор и романтика. Грийн ни разкрива какво е истинска любов... много по-романтична от който и да било залез на плажа. Ню Йорк Таймс

   Групата за взаимопомощ включваше променлив състав от персонажи в различен стадий на причинено от тумор заболяване. Защо беше променлив съставът ли? Отново страничен ефект на смъртта.
   Групата за взаимопомощ беше, разбира се, истинска депресия. Събираше се всяка сряда в мазето на една епископална църква с каменни стени, построена под формата на кръст. Всички сядахме в кръг точно в средата на този кръст – там, където би трябвало да се пресичат раменете му, където би трябвало да се намира сърцето на Исус.
   Знаех това, защото Патрик, ръководителят на групата за взаимопомощ и единственият човек над осемнайсет години в стаята, на всяка проклета сбирка говореше за сърцето на Исус и за това как всички ние, млади хора, борещи се с рака, седим в самото дълбоко свещено Исусово сърце или нещо такова.
   Ето как минаваше времето в Божието сърце: всеки от шестимата, седмината или десетимата влизаше или ходейки, или седейки в количка, след което всички похапвахме от жалкия асортимент от сладки с лимонада, сядахме в кръга на доверието и слушахме, докато Патрик ни разправяше за стотен път ужасно депресиращата история на живота си – как имал рак на топките и всички смятали, че ще умре, но уви, не умрял, и ето че сега стои пред нас – един напълно съзрял възрастен в мазето на една църква в 137-мия по хубост град в Америка, разведен, пристрастен към видеоигрите, почти без приятели, едва успяващ да свърже двата края, използвайки миналото си на раковоболен, домогващ се бавно към една магистърска степен, която няма да подобри изгледите му за кариера, живеещ, подобно на всички нас, в очакване Дамоклевият меч да му даде покоя, от който се бе изплъзвал години наред, когато ракът бе отнел и двете му топки, но бе пощадил това, което само най-великодушните биха нарекли негов живот.
   ВИЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ИЗВАДИТЕ ТОЗИ КЪСМЕТ!
   После започвахме да се представяме. Име. Възраст. Диагноза. И как се чувстваме през този ден. Казвам се Хейзъл, започвах аз, щом стигнеха до мен. На шестнайсет. Първоначално с рак на щитовидната жлеза, а сега с внушителна колония от разсейки, настанили се отдавна в белите ми дробове. Днес се чувствам добре....

Хартиено издание и е-книга

Издателство Егмонт България

Вината в нашите звезди в Хеликон

Вината в нашите звезди в Books.bg

Джо Хил >> Рога

Добротата и молитвите не са довели Иг доникъде. Време е за отмъщение... И нека Дяволът получи своето!...

Игнейшиъс Периш прекарва нощта пиян и върши ужасни неща. На другата сутрин се буди с гръмотевичен махмурлук и зверско главоболие... а от слепоочията му растат чифт рога.

Отначало Иг решава, че те са халюцинация, продукт на съзнание, увредено от гнева и скръбта. Той е прекарал последната година самотен, в свое лично чистилище, след смъртта на своята любима Мерин Уилямс, изнасилена и убита при необясними обстоятелства. Душевното разстройство би било най-естественото нещо на света... Ала в рогата няма нищо естествено и на всичкото отгоре са си съвсем реални...

Издателство Изток-Запад

Рога в Хеликон

Рога в Books.bg

Робърт Лъдлъм >> Планът „Икар“

Митичната задкулисна група Инвър Брас се възражда, за да наложи своята воля на американската и световната политика...

   Разбунените води на Оманския залив бяха предвестник на урагана, който бушуваше при Ормузкия проток в началото на Арабско море. Беше залез слънце и се носеха молитвите, които брадатите муезини нашепваха носово и монотонно от минаретата на джамиите в пристанищния град. Небето притъмняваше под ярките светкавици, които в настъпващия вечерен мрак проблясваха страховито като разбеснели се бегемоти. Мрежи от огнени мечове възпламеняваха от време на време източния хоризонт над планината Макран при Турбат в Пакистан, на двеста мили през морето. На север, зад границата на Афганистан, продължаваше една безсмислена и жестока война. На запад се водеше още по-безсмислена война – в нея се сражаваха деца, тласкани към смъртта от оня безумец в Иран, решил да наложи пагубната си воля. А на юг беше Ливан, където хората убиваха без задръжки; всяка фракция с религиозен фанатизъм наричаше другите терористи, а всъщност всички без изключение се занимаваха с дивашки терор.
   Близкият изток и най-вече Югозападна Азия гореше и вече бе невъзможно пожарът да бъде потушен – дори там, където преди успяваха да го обуздаят. Тази ранна вечер водите на Оманския залив гневно се пенеха, небето вещаеше опустошение, а улиците на Маскат – столицата на султанство Оман – бяха мрачни като надвисналата буря. Молитвата беше свършила и истеричните тълпи отново заприиждаха със запалени факли от страничните улици и пресечки към ярко осветената желязна врата на американското посолство. Сградата с розова фасада бе охранявана от размъкнати дългокоси момчетии, които непохватно стискаха автоматите. Спусъкът бе равнозначен на смъртта, но тези юноши с блеснали от ентусиазъм широко отворени очи не можеха да го осъзнаят, защото им бе казано, че смърт не съществува, въпреки че ставаха свидетели на обратното. За тях най-важна бе отплатата, мъченичеството и колкото по-болезнени бяха жертвите, толкова по-честити бяха мъчениците! За тях мъките на врага не значеха нищо. Или по-скоро означаваха заслепение, означаваха лудост!...

Издателство Прозорец

Планът „Икар“ в Хеликон

Планът „Икар“ в Books.bg

Филип Рот >> Възмущение

50-те години на ХХ в. САЩ. Възмущение е разказ за неопитността, глупостта, интелектуалната съпротива, посвещаването в интимността, смелостта и грешката...

Близо два месеца и половина, след като добре обучените войскови части на Северна Корея, въоръжени от съветските и китайските комунисти, прекосиха трийсет и осмия паралел и на 25 юни 1950 г. нахълтаха в Южна Корея, с което започна мъчителната Корейска война, бях приет в „Робърт Трийт“ – малък колеж в центъра на Нюарк, кръстен на човека, основал града през ХVІІ век. Бях първият член на семейството, пожелал да продължи образованието си. Никой от братовчедите ми не бе стигнал по-далече от гимназия, а нито баща ми, нито тримата му братя бяха завършили шести клас. „От десетгодишен работех, за да изкарвам пари“, казваше баща ми. Беше касапин в квартала и докато учех в гимназията, разнасях поръчки на клиентите му с колелото, с прекъсвания само по време на бейзболния сезон и следобедите, когато имаше състезания на междуучилищно ниво на отборите по дебати. Едва ли не в същия ден, в който напуснах магазина – между завършването на гимназията през януари и началото на колежа през септември работех там по шейсет часа на седмица, – едва ли не в същия ден, в който започнах да уча в „Робърт Трийт“, баща ми започна да се страхува, че ще умра. Навярно този страх по някакъв начин беше свързан с войната, в която Въоръжените сили на САЩ, под покровителството на Обединените нации, влязоха незабавно с цел да подкрепят усилията на лошо обучените и недобре въоръжени южнокорейски войници; или пък беше свързано със свидните жертви, които нашата армия даваше на комунистическата огнева мощ, и страховете на баща ми, че ако конфликтът се проточи, както се бе проточила Втората световна война, ще бъда мобилизиран, за да се сражавам и да загина във военните действия, както братовчедите ми Аби и Дейв бяха загинали през Втората световна война. А може би страхът му беше свързан с финансовите му затруднения: предната година, само на няколко преки от семейната кашерна месарница, отвори врати първият супермаркет в квартала и продажбите при баща ми рязко спаднаха, донякъде защото щандовете за месо и пилета подбиваха нашите цени, а отчасти и поради общия следвоенен спад в броя на семействата, които си правеха труда да поддържат кашерни домакинства и да купуват кашерно месо и птици от удостоен с равинско свидетелство магазин, чийто собственик е член на Федерацията на кашерните месари в Ню Джърси. Или страхът му за мен се коренеше в страха за самия него, защото петдесетгодишен, след като цял живот се бе радвал на добро здраве, енергичният нисичък мъж бе започнал да развива упорита, дращеща кашлица, която, макар за майка ми да бе притеснителна, не му пречеше да държи димяща цигара в крайчеца на устата си по цял ден. Каквато и да бе причината – или съвкупността от причини, – подклаждаща тази рязка промяна в иначе благото му родителско поведение, този страх се проявяваше в желанието на баща ми да ме преследва денонощно и да знае точното ми местонахождение във всеки един момент. Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Въпросите бяха нелепи, понеже, докато учех в горния курс, се бях доказал като благоразумен, отговорен, старателен, трудолюбив отличник, който излизаше с най-красивите момичета, участваше активно в съревнованията по дебати и беше ефикасен инфилдър в училищния бейзболен отбор, като при това съжителстваше в относително разбирателство с правилата за поведение в квартала и гимназията. Въпросите бяха и влудяващи – един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки – по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, – израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше...

Издателство Колибри

Възмущение в Хеликон

Възмущение в Books.bg

Ъруин Шоу >> Хляб по водите

Какви биха могли да бъдат последиците от твърде лесно изпълнените желания...

   Скочът беше първото му питие за тази седмица и той задържа глътката в уста, за да му се наслади по-пълно, когато на вратата се позвъни.
   – Сигурно е Каролайн – рече жена му, – но тя си има ключ...
   Звънецът не спираше – оглушителен, постоянен вой.
   – Боже господи! – възкликна Лесли. – Знае, че не сме глухи.
   Джими хвърли бърз поглед към баща си. Странд забеляза уплашеното изражение на сина си и почувства, че то отразява неговото.
   – Аз ще отворя – каза момчето и бързо излезе от трапезарията.
   Странд остави чашата си и тръгна след него, като се стараеше да не показва безпокойството си. Джими тъкмо отваряше вратата, когато той излезе в коридора. Каролайн се препъна, залитна на прага и едва не падна. Крепеше някакъв мъж, чиято глава беше клюмнала на гърдите. И двамата бяха целите в кръв.

   „Той е точно на твоята възраст“ – чу един глас или сега
така му се струваше. Някакъв познат глас...

   Джими се спусна и се опита да обгърне с ръце и сестра си, и мъжа, когото тя държеше, а Странд се втурна да му помага. Мъжът изохка.
   – На мен нищо ми няма – каза задъхана Каролайн. – Него хванете. Кръвта е от него, не от мен.
   Тя все още държеше ракетата за тенис в свободната си ръка. Пуловерът и джинсите, които беше облякла върху дрехите си за тенис, бяха изцапани. Пусна мъжа, щом баща ѝ го хвана през кръста. Мъжът беше едър и тежък, а на плешивото му теме бе цъфнала ужасна рана, виждаха се драскотини
и по слепоочието и лявата буза. Коженото му яке беше разпорено на десетина места. Той се помъчи да повдигне глава и да се задържи прав.
   – Нищо ми няма – измънка. – Моля ви, не се безпокойте, сър. Само ще поседна малко и... – Той отново се отпусна тежко в ръцете на Странд.
   – Какво става тук? – Странд чу гласа на жена си зад гърба си. – О, божичко!
   – Няма нищо сериозно, уважаема госпожо – смутолеви човекът и се опита да се усмихне. – Наистина нищо...
   – Елинор – извика Лесли, – иди да се обадиш на доктор Принс и му кажи, че трябва веднага да дойде.
   – Няма нужда, моля ви – обади се мъжът вече с по-ясен глас. С усилие успя да се изправи. – Моят лекар скоро ще се погрижи за мен. Не искам да безпокоя...
– Заведете го във всекидневната и го сложете да легне на кушетката – отсече тя. – Елинор, не стой така. Ти как си, Каролайн?
   – Няма нищо страшно, майко – отвърна момичето. – Само съм се изцапала. Пусни ме, Джими. Нямам нужда от носилка. – В гласа ѝ прозвуча някаква нова остра и сърдита нотка, която Странд никога досега не беше чувал...

Издателство Ера

Хляб по водите в Хеликон

Хляб по водите в Books.bg

Чарлс Буковски >> Жени

Успехът връхлита Хенри - а с него и жените, върволица от жени, защото е всеизвестно, че славата е мощен афродизиак...

Тази книга ще подразни.

Сигурно ще подразни и вас.

Но вие се нуждаете от дразнител.

Нуждаете се от сътресение, от разрив с приличието.

Нуждаете се да бъдете халосани по главата от суровата и непристойна красота в живота и прозата на Буковски.

Трябва да ви се влее от неговото пиянско и разгулно ежедневие.

Трябва да прочетете тази книга.

Саксън Кейн

Издателство Фама

Жени в Хеликон

Жени в Books.bg

Пол Остър >> Човек на тъмно

Седемдесет и две годишният Огъст Брил се възстановява след автомобилна катастрофа в къщата на дъщеря си във Върмонт. Нощем, когато не може да заспи, лежи и си разказва истории, за да отпъди мислите си за неща, които предпочита да забрави...

Ято скорци прелитат отгоре, навлизат в зрителното му поле за пет-шест секунди, след което изчезват в здрача. Брик се изправя, за да огледа наоколо, и в този миг усеща предмет, който издува левия преден джоб на панталона му. Оказва се портфейл, неговият портфейл, и освен седемдесет и шест до­лара в американска валута, в него има шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк на някой си Оуен Брик, роден на 12 юни, 1977. Така се потвърждава онова, което Брик винаги е знаел, а именно че е човек, наближаващ трийсетте, кой­то живее в Джаксън Хайтс, Куинс. Освен това е наясно, че има съпруга на име Флора и че в продължение на последните седем години е работил като професионален фокусник, като е давал представления предимно на детски рождени дни в целия град под сценичния си псевдоним Великия Дзавело. Тези факти обаче само още повече задълбочават мистерията. Щом е толкова сигурен кой е, тогава как така се е озовал на дъното на тази дупка, облечен – ни повече, ни по-малко – в ефрейторска униформа, без документи, без табелка с името му, без военна книжка, която да доказва ранга му?...

Издателство Колибри

Човек на тъмно в Хеликон

Човек на тъмно в Books.bg