Показват се публикациите с етикет Стивън Кинг. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стивън Кинг. Показване на всички публикации

неделя, 29 ноември 2015 г.

Стивън Кинг >> Търси се

Човек, който постъпва така, не заслужава да живее...

   Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
   Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
   – Не ми се прави на литературен критик, момчен­це! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
   – Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. – В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. – И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
   До болка познатата критика – как смееш да се от­казваш от славата? – разпали искрицата яд в пламен­на ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
   – Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
   – Млъкни! Говориш като майка ми.
   – Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама ни­кога не ще можеш да продадеш!
   – Млъкни, гений! Предупреждавам те да си дър­жиш езика зад зъбите!
   „И какво като натисне спусъка? – помисли си Ротстийн. – Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от сма­зани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пъ­тека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер – кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страни­ци, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в „Тайм“... и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолеве­ния.“
   – Да, наистина си кръгъл глупак – заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. – Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разби­рат, че парите могат да бъдат похарчени. – Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. – Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
   – Последно предупреждение! – процеди Мори.
   – Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
   Морис Белами го застреля.

Преводачи Весела Прошкова, Даня Доганова
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

понеделник, 31 август 2015 г.

Стивън Кинг >> Буик 8

Нещото от Склад Б

Западна Пенсилвания, 1979.
Непознат мъж изоставя буика на бензиностанция и безследно изчезва. Пътните полицаи закарват на буксир „осиротялата“ кола в склад Б в местното управление, а когато започват да я разглеждат... зяпват от изненада.
Двигател има, само че нищо не му е наред.
Буикът е бутафорен, но... как тогава е стигнал до бензиностанцията?
През двайсетината години, последвали този ден, всеки, влязъл в склад Б., усеща надигането на страховита вълна, интуитивно долавя невидимото присъствие на нещо отвратително и ужасяващо.
Всъщност ужасите не остават само въображаеми. Накрая са съвсем реални.
От време на време в склада проблясват ослепителни мълнии, чува се зловещо бучене, температурата рязко спада, земята се разтриса... Всички си дават сметка, че буикът е много, много опасен, но упорито пазят в тайна съществуването му.
През есента на 2001 осемнайсетгодишният Нед, син на загиналия полицай Уилкокс, започва да идва в участъка, готов да се захване дори с най-неблагодарната работа. Скоро той става член на семейството на хората със сиви униформи. И те го посвещават в тайната... която скоро ще оживее в склад Б.

Преводачи Весела Прошкова, Марин Загорчев
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

понеделник, 25 май 2015 г.

Стивън Кинг >> Възкресяване

Обсебен от електричеството...

   Призори на 3 октомври, малко след като панаирът в Тулса затвори врати до следващата година, изпитах още един вторичен ефект от електрическия ток, с който Джейкъбс беше разтърсил мозъка ми. С надницата, която ми плащаше (доста щедра за работата ми като негов асистент), си бях взел стая в един пансион на четири пресечки от панаира. Беше ясно, че Джейкъб предпочита да е сам в кемпера, каквито и симпатии да изпитваше към мен (ако изпитваше симпатии), пък и беше крайно време да му освободя леглото.
   Прибрах се в квартирата към полунощ, около час след края на последното представление за вечерта, и заспах веднага. Почти винаги заспивах бързо. Откакто се бях изчистил от хероина, нямах проблеми със съня. Но през тази нощ се събудих след два часа – намирах се в буренясалия заден двор на пансиона. В небето сияеше леденият лунен сърп. Под него стоеше Джейми Мортън – гол, само с един чорап, около бицепса му беше пристегнат гумен маркуч. Нямам представа откъде се беше взел, но вените ми се бяха издути като въжета – идеални за боцкане, а ръката ми под маркуча беше бледа, студена и безжизнена.
   – Нещо стана – промълвих.
   Стисках вилица (кой знае откъде я бях взел) и отново и отново я забивах в изпъкналите вени над турникета. От местата на убожданията – най-малко десетина – капеше кръв.
   – Нещо. Стана. Нещо стана. О, майко, нещо стана. Нещо, нещо.
   Заповядах си да престана, но не можах. Не бях извън контрол, а извън собствения си контрол. Сетих се за електрическия Исус, който се плъзгаше по Езерото на мира. Сега приличах на него
   – Нещо.
   Бодване с вилицата.
   – Нещо стана.
   Бодване, бодване.
   – Нещо.
   Изплезих език и го прехапах. Чух отново силното изщракване – този път не до ухото, а някъде в главата ми. Непреодолимото желание да повтарям едни и същи думи и да се бода внезапно изчезна. Вилицата се изплъзна от юмрука ми. Развързах импровизирания турникет и ръката ми изтръпна, когато кръвта потече по вените.
   Погледнах луната. Треперех и се питах кой или какво ме беше завладяло преди малко. Защото определено бях под нечия власт. Върнах се в стаята си (слава богу, никой не видя как се размотавам гол из двора) и открих, че съм настъпил стъкло и съм се порязал доста дълбоко. Би трябвало това да ме събуди, само че не беше. Защо? Защото не спях. Бях сигурен. Нещо ме извади от тялото ми и се всели в него, управлявайки го като кола.
   Почистих раната и си легнах. Не споменах на Джейкъбс за случилото се – нямаше смисъл да го разказвам. Той щеше да ми намекне, че порезна рана вследствие на малка среднощна разходка е нищо работа в сравнение с чудотворно излекуване от тежка наркомания. И щеше да е прав. И все пак...
   Нещо стана...

Преводачи Даня ДогановаПавел Боянов, Весела Прошкова
Художник Димитър Стоянов – Димó
Издателство Плеяда (2015)

сряда, 19 ноември 2014 г.

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес

Той иска да погуби още хиляди...

Зазорява се. Най-сетне мразовитата, мъглива нощ е свършила за стотиците безработни, строени пред Общинския център на западащо градче с надеждата да са сред хилядата, на които кметът гарантира работни места. Ненадейно от мъглата изниква сив мерцедес и се врязва в чакащите невинни хора. Загиват осем души, петнайсет са тежко ранени. Убиецът изчезва безследно.

Минават няколко месеца. Бил Ходжис, който неотдавна се е пенсионирал, прекарва дните си в гледане на глупави телевизионни предавания, а през безсънните си нощи мисли за многобройните случаи, които е разрешил, но най-вече за онзи, последния, при който е ударил на камък. Неразкритото престъпление не му дава покой, докато...
Докато не получава писмо от анонимен подател, който предпочита да го наричат Убиеца с мерцедеса и заплашва да извърши още по-чудовищно деяние...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

Откъс от романа в BLURBOWN

Мистър Мерцедес в Pimodo


неделя, 21 септември 2014 г.

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес [ Откъс ]

Залогът е висок. Времето – малко...

   Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи – Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, - но можеше да кажат, че... как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.
   Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.
   След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове – помисли си той. – Това е „Мерцедес Бенц“. Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат – като в онази песен на „Ауткаст“. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.
   Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:
   – Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
   Оги понечи да отговори утвърдително – няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона – продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко – блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, – и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.
   – Хей! – възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.
   С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като в кошара зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата... не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха – в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:
   – Пазете се, тоя няма да спре!
   Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето изтече...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

В книжарниците – през декември

неделя, 31 август 2014 г.

Стивън Кинг* >> Отмъстителите

Шеметно темпо, сковаващ страх – изглежда, изход няма!

Летен ден в задрямало градче в Охайо.
Нищо не предвещава зловещите събития, които след малко ще започнат да се случват на Поплър Стрийт, Скоро уличката ще се превърне в карикатура на Дивия запад, какъвто го вижда по телевизията Сет.
Кой е Сет?
Дете аутист, което придобива способността да контролира действителността с помощта на зло същество на име Так. Живеещите на Поплър Стрийт са нападнати от чудовищни създания, възникнали във въображението на Сет и направлявани от Так. Отчаяните хора се питат как да прекратят безумието и да попречат на Сет и Так напълно да преобразят света им.
Паралелните вселени в Отмъстителите и в Град Отчаяние са свързани помежду си и повечето герои от единия роман фигурират в другия, но в различни роли. Сцените се редуват във въображението като филмови кадри: ярки и неумолими. Отмъстителите сякаш е ярък и свръхестествен сън на някой от Град Отчаяние... но на кой?

Преводач Весела Еленкова

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Плеяда

* Под псевдонима Ричард Бакман

неделя, 15 юни 2014 г.

Стивън Кинг >> Доктор Сън

Хотел Панорама отдавна е изравнен със земята...

Малкият Дани Торънс, който вижда оживели мъртъвци, вече е пораснал. Уви, кошмарът от миналото е загнезден в главата му и Дан пие, за да го забрави. И без да се усети, тръгва по стъпките на баща си: бавно, но сигурно се плъзга по наклонената плоскост на пълната деградация. Докато провидението (дали само то?) го отвежда в градче в Ню Хемпшир. Той започва да посещава сбирките на Анонимните алкохолици и си намира работа в местния хоспис. Там необичайната му дарба – озарението, доскоро потискана от алкохола, се връща: Дан помага на възрастните пациенти спокойно да прекрачат в отвъдното и скоро всички започват да го наричат доктор Сън. Същевременно той получава телепатични съобщения от Абра – момиче, чието озарение е дори по-силно от неговото. Абра е набелязана от „Верни на възела“ – зли свръхестествени същества, гладни дяволи, които се хранят с еманацията на жертвите си. От съвсем малка тя несъзнателно търси контакт с Дан, сякаш интуитивно осъзнава, че само той ще ѝ помогне да оцелее, когато настъпи моментът да се противопостави на гладните дяволи.

Доктор Сън [ откъс ]

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

Доктор Сън в Хеликон

Доктор Сън в Books.bg

сряда, 21 май 2014 г.

Стивън Кинг >> Доктор Сън [ откъс и трейлър ]

Дан има необичайна дарба – той е Озарен...

   Събуди се, защото му се пишкаше. Навън бушуваше бурен вятър. Беше топло – във Флорида температурата винаги е висока, обаче воят отвън го изплаши. Напомни му за „Панорама”, където повреденият парен котел беше най-малката опасност.
   С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумуляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама”, тя хъркаше в съня си – тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.
   Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.
   Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но... понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама”, в стаята на втория етаж.
   Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.
   Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите ѝ бедра бяха подпухнали. Зеленикавите ѝ гърди висяха като спукани балони. Срамните ѝ косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите ѝ, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка.
   „Затвори очи – беше му казал някога Дик Халоран. – Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.”
   Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята ѝ. Тя се разлагаше.
   Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта ѝ провисна, сякаш се стичаше. Усмивката ѝ беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.
   Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно... наляво... отново надясно... после престана да се движи.
   Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама”.
   Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица – онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си (но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.
   Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.
   Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост...

Издателство Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Художник: Димитър Стоянов – Димо

В книжарниците от 28 май 2014



петък, 28 февруари 2014 г.

Стивън Кинг >> Мъглата

Пристъпете в мрака заедно с автора, хванете ръката му... [ Ако смеете ]

    Нишките на мъглата, бели и нежни като дантела, започнаха да нахлуват навътре. Въздухът бе студен. През цялата сутрин бе по-хладен, особено след лепкавата жега на последните три седмици, но беше летен хлад. А това бе студ. Като през март. Потръпнах.
   Генераторът замлъкна. Джим се показа точно когато Норм се провираше под вратата. Той го видя. И аз. И Оли.
   Иззад ръба на платформата се подаде едно пипало и обви прасеца на Норм. Аз зяпнах. Оли издаде гърлен звук на изненада – ък! Пипалото бе дебело трийсетина сантиметра на мястото, където бе обвило крака на Норм и постепенно се удебеляваше до метър и половина на мястото, където се губеше в мъглата. На повърхността бе сиво, а навътре – розово като плът, а отдолу имаше смукала. Те се движеха и се извиваха като стотици малки, нацупени усти.
   Норм погледна надолу. Видя какво го е уловило. Очите му щяха да изскочат.
   – Махнете го от мен! Хей, махнете го от мен! За бога, махнете това гадно нещо от мен!
   – О, боже! – изхълца Джим.
   Норм се вкопчи в долната част на вратата и успя да се придърпа навътре. Пипалото сякаш се наду, така както се издува мускул, когато човек го стегне. Норм бе издърпан отново към стоманената врата. Пипалото се изду още и тялото и краката на Норм започнаха да се изплъзват навън. Ризата му се закачи за долната част на вратата и излезе от панталоните му. Той се дърпаше яростно и се набираше напред като човек, който прави коремни на лост.
   – Помогнете ми! – хълцаше той. – Помогнете ми; момчета, моля ви, моля ви!
   – Господи, Света Богородице – възкликна Майрън. Той бе излязъл от агрегатното отделение, за да види какво става.
   Аз бях най-близо, хванах Норм през кръста и започнах да го тегля с всичка сила, забивайки пети в пода. За миг направихме крачка назад, но само за миг. Беше като теглене на ластик или на дъвка. Пипалото поддаде, но въобще не охлаби хватката. Тогава от мъглата се подадоха още три пипала и посегнаха към нас. Едното се нави около веещата се червена престилка на Норм и я откъсна. То пак изчезна в мъглата, здраво стиснало червения плат. Сетих се за израза, който майка ми обикновено употребяваше, когато ние с брат ми я молехме да ни даде я сладкиш, я книжка, я някоя играчка. „Това ви трябва толкова, колкото на кокошката є трябва байрак“ – казваше обикновено тя. Сетих се за думите ѝ и за пипалото, което развяваше червената престилка на Норм, и се разсмях. Само дето моят смях и писъците на Норм звучаха по един и същи начин. Може би никой не разбра, че всъщност се смея.
   За миг другите две пипала се плъзгаха безцелно напред-назад по платформата, като издаваха същия стържещ звук, който бях чул по-рано. Тогава едно плясна по левия хълбок на Норм и се плъзна около него. Усетих как докосва ръката ми. Бе топло, пулсиращо и гладко. Сега си мисля, че ако се бе впило в мен със смукалата си, аз също щях да изчезна в мъглата. Но не се впи. Вкопчи се в Норм. А третото пипало обви глезена му.
   Сега усещах как Норм се изтръгва от ръцете ми.
   – Помогнете ми! – крещеше той. – Оли! Хора! Подайте ми ръка!
   Но те не дойдоха. Не зная какво правеха, но не дойдоха.
   Погледнах надолу и видях как смукалата около кръста на Норм започват да се впиват в кожата му. Смукалата започнаха да го ядат там, където ризата бе излязла от панталоните му. Кръв, червена като изчезналата му престилка, започна да се стича от раната, която пипалото си бе отворило.
   Ударих си главата в долния край на вдигнатата донякъде врата.
   Краката на Норм пак бяха навън. Едната му обувка бе паднала. От мъглата се появи още едно пипало, обви върха си около обувката и изчезна с нея. Пръстите на Норм стискаха долния ръб на вратата. Беше се вкопчил в смъртна хватка. Пръстите му бяха посинели. Той вече не пищеше. Вече беше отвъд писъците. Блъскаше главата си напред-назад в едно безкрайно отрицание на всичко, което се случваше, а черната му коса диво се вееше.
   Погледнах през рамото му и видях, че се задават още пипала, десетки, цяла гора. Някои бяха малки, но други бяха гигантски, дебели като онова покрито с мъх дърво, което лежеше повалено на алеята ни същата сутрин. Големите имаха яркорозови смукала с размери на люкове. Едно от тях се удари в бетонната платформа с глухо „туп“ и запълзя към нас като огромен, сляп дъждовен червей. Напрегнах се и дръпнах с всички сили и пипалото, което държеше десния прасец на Норм, леко се отпусна. Но това беше всичко. Преди да го хване здраво, видях, че нещото вече го изяждаше...

Издателство Плеяда

Мъглата в Хеликон

Мъглата в Хеликон

вторник, 17 декември 2013 г.

Стивън Кинг >> Зъл мрак, угаснали звезди

Пътуване в света отвъд огледалото, в лабиринта на незнайното ни аз

Стига толкова.
Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак.
Горе ни чака напълно различен свят.
Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен.
За теб обаче не съм съвсем сигурен. Стивън Кинг

Превод: Весела Прошкова, Павел Боянов, Адриан Лазаровски, Даня Доганова

Издателство Плеяда



сряда, 25 септември 2013 г.

Стивън Кинг >> Джойленд

ENJOYLAND

Най-нежният роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“.
До всички, които презрително ще се поусмихнат на наречието „нежен“ използвано за творба на Краля на ужаса: Кинг използва свърхестественото само като фон при описването на събитията. Спомнете си „Последното стъпало“ и „Късметлийското петаче“ – няма нито ужаси, нито вампири... само човещина. Анонимен автор

   Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един безумец едва не ме уби. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи... макар че най-малко един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.

   Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.

   Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове – какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън, „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“

   Което ни отвежда към Майк.

***

   Да приключим през един слънчев априлски ден на 1974. Да приключим на онази къса крайбрежна ивица в Северна Каролина между градчето Хевънс Бей и Джойленд, увеселителният парк, който щеше да затвори врати две години по-късно; големите паркове все пак го докараха до фалит, въпреки усилията на Фред Дийн и на Бренда Рафърти. Да приключим с красива жена с избелели джинси и млад мъж с тениска с логото на Университета на Ню Хампшир.

   Застанах до Ани и вдигнах хвърчилото с Исус, към което според инструкциите на Майк бях прикрепил малък джоб, колкото да побере половин чашка фин сив прах.

   „Летя!“ – беше извикал Майкъл през онзи паметен ден. Тогава не носеше шини, които да му пречат, нямаше ги и сега. Нима е имало дете инвалид, което не е пожелавало да полети поне веднъж?

   Погледнах Ани. Тя кимна, че е готова. Вдигнах хвърчилото и го пуснах. То мигом се издигна, понесено от хладния океански ветрец. Майк щеше да го наблюдава докрай, за да види колко високо ще се издигне, преди да изчезне, затова и аз го исках.

   И аз го исках.

24 август, 2012 година

Още откъси от романа: Откъс 1 | Откъс 2

Издателство Плеяда

 Джойленд в Хеликон

 Джойленд в Books.bg

понеделник, 2 септември 2013 г.

Стивън Кинг >> Сейлъм'с Лот

Бен Миърс е принуден да повярва в древните легенди за вампири и призраци. Но кой би го изслушал, преди да е станало късно...

   Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.
   Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато...
   Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.
   Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.
   Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата... и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.
   Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.
   – Още е там – прошепна на глас. – Боже мой.
   Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали...

Издателство Бард

Сейлъм'с Лот в Хеликон


четвъртък, 29 август 2013 г.

Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс 2 ]

История с призрак...

JOYLAND (2013)

В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013 

***

Госпожа Шопло седна срещу мен и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите ѝ в Джойленд, които бяха в изобилие.
   – Случи се преди четири години. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.
   – Струва ми се, че започвате от средата – напомних ѝ.
   Госпожа Шопло се засмя.
   – Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля ѝ, ако ѝ е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“ на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“. Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“, сетне я вкарал в „Къщата на ужасите“. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, ѝ прерязал гърлото и я изхвърлил край релсата. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза – онази, по която попаднала повечето от кръвта, – на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.
   Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.
   – Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа.
   – Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?
   – Не. Било в разгара на сезона и паркът бил претъпкано с посетители. Открили трупа чак в един през нощта, когато включили осветлението в „Къщата на ужасите“ заради хората от нощната смяна.
   – Нима хората са минавали с влакчето покрай нея до затварянето на парка и не са я забелязали?
   – И да са я видели, сигурно са решили, че е кукла… за придаване на още по-голяма автентичност. Но най-вероятно трупът е останал незабелязан. Все пак влакчето в „Къщата на ужасите“ пътува в пълен мрак.
   Возене на тъмно. Беше зловещо.
   – А някакво описание на външността му?
   – Имаше нещо по-добро. Разполагаха със снимки. Мисля, че полицията ги е разпространила по медиите.
   – И откъде снимки?
   – От Холивудските момичета – отвърна госпожа Шопло. – Пет-шест работят в парка през натоварените дни. Едно от тях снимало Линда Грей и приятеля ѝ при стрелбището „Ани Оукли“, но когато отишло при тях, мъжът я отпратил. Отпратил я твърде грубо. После малката казала на полицаите, че онзи изглеждал така, сякаш бил готов да ѝ счупи апарата, стига да не го арестуват. Признала, че от очите му я побили тръпки. Сурови и сиви, така ги описала. – Госпожа Шопло се усмихна и вдигна рамене. – Обаче се оказа, че е бил с тъмни очила. Знаеш как на някои момичета им харесва да драматизират… Тази беше най-хубавата снимка, но не и единствената. Ченгетата прегледаха всичко, заснето от Холивудските момичета през този ден, и откриха онази Грей и приятеля ѝ на поне още четири. В най-добрата от тях двамата са на опашката пред въртележката „Летящи чини“ и той си е сложил ръката на задника ѝ. Доста свойски жест за мъж, когото никой от роднините и приятелите ѝ не бил виждал преди това.
   – Жалко, че няма охранителни телевизионни камери.
   – Ще дойде ден да ги има навсякъде – отбеляза тя. – Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.
   – Няма ли?
   – Не. Така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и ѝ показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.
   – И през всичкото време е държал в джоба си ръкавици и нож – промълвих. От тази мисъл ми се зави свят.
   – Бръснач.
   – А?
   – Използвал е бръснач или нещо от този род, така каца патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.
   – Заради слънчевите очила ли?
   – И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.
   – Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите”?
   – Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.
   – Може би цветът на дрехите ѝ е бил споменат в статиите.
   Тя вдигна рамене:
   – Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надежда да я използват срещу евентуален заподозрян.
   – Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.
   – Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си – разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. – Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. – Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.

вторник, 16 юли 2013 г.

Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс ]

Историята на Девън Джоунс (на двайсет и една, девствен, с писателски заложби… и с разбито сърце), който прекарва лятото на 1973. в увеселителния парк „Джойленд” в Северна Каролина...

Най-новият роман на Стивън Кинг (2013)

В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013


   Имах кола, но през повечето дни на онази есен през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно отговаряше на настроението ми. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето - душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Кое му е красивото?

***

   През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
   Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. На мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно - нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
   Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия ѝ заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
   Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън* и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс - на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), сегиз-тогиз ме спохождаха мисли за самоубийство.
   Прелест, а?

–––––
* Едуард Г. Робинсън (1893-1973) – популярен филмов актьор, известен най вече с ролите си на гангстер „Кий Ларго“ и на Уолтър Хъф в „Двойна застраховка“ по черния роман на Джеймс Кейн. Включен е в списъка на двайсет и петимата най-забележителни актьори на американското кино. – Б. пр.

***

   Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз - от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир – всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
   Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
   - Ами аз какво да правя? – попитах.
   - Винаги можеш да идваш да се виждаме – отвърна тя. – Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
   Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
   - С раздялата любовта става по-силна – побърза да ме увери. – А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. - Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан – правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Извезайте си го на ковьорче и си го окачете в кухнята.

***

   Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше за изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.
   Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.
   Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, имаше обява, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“**?
   Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.
   - Яви се на интервюто – отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. – Ще е вълнуващо.
   - Вълнуващо ще е да съм с теб – поправих я.
   - Ще имаме достатъчно време следващата година.
   Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал – умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, - но някои неща човек не иска да знае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно преодолява първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достатъчно добър за Уенди Кигън...

–––––––
** Непреводима игра на думи: heaven (англ.) – рай; joyland (буквален превод от английски) – страната на веселието. – Б. пр.

четвъртък, 4 юли 2013 г.

Стивън Кинг >> Град Отчаяние

Кой иска да открие истинското значение на думата отчаяние...

Около камиона лежаха мъртви птици и животни – предимно лешояди и койоти, но Стив не им обърна внимание. Желанието да се махне от това място го гризеше и искаше да го погълне. Стръмните склонове на китайската мина го притискаха от всички страни, все едно се намираше в отворен гроб. Стигна до камиона преди другите (Синтия и Мери вървяха от двете страни на Дейвид, всяка го беше хванала за ръка, макар че той не се олюляваше) и рязко отвори предната дясна врата.
- Стив… какво… – подхвана Синтия.
- Качвай се! После ще говорим! – Блъсна я на седалката и извика: - Мръдни встрани! Направи място!
Синтия се подчини. Той се обърна към Дейвид:
- Ще ми правиш ли въртели?
Момчето поклати глава. Очите му бяха помътнели и погледът му беше апатичен, обаче Стив не беше сигурен какво може да очаква: момчето беше доказало, че е необичайно изобретателно още преди двамата със Синтия да се запознаят с него.
Натика го в камиона, после погледна Мери:
- Качвай се! Ще ни е тесничко, но нали вече сме приятели…
Тя се тръсна на седалката и затвори вратата, а Стив заобиколи камиона, прегазвайки поредния мъртъв лешояд. Все едно настъпи възглавница, натъпкана с кости.
Откога го нямаше шефът? Минута? Две? Не знаеше. Напълно беше загубил представа за времето. Седна зад волана и си позволи секунда да се запита какво ще се случи, ако двигателят не запали. Отговорът: „Нищо!” дойде мигновено. Той кимна, завъртя ключа и моторът изръмжа. Поне в това отношение нямаше проблем… слава Богу. След миг камионът потегли.
Стив плавно зави край багерите, всъдеходите, барутния склад и ламаринената постройка. Между нея и склада стоеше прашната патрулка, предната лява врата беше отворена, седалката на шофьора беше напоена с кръвта на Ко­ли Ен­трей­джиън. Стив почувства как от гледката кръвта му се смразява, внезапно му се повдигна, както се беше почувствал веднъж, когато погледна надолу от покрива на висока сграда.
- Майната ти! – промълви Мери и се обърна да погледне патрулката. – Майната ти! И дано ме чуеш!
Камионът мина през голям камък и каросерията се разтресе. Стив подскочи на седалката, бедрата му се забиха във волана, главата му се удари в тавана. Отзад се разнесе силно тракане – такъмите на „шефа” се бяха разхвърчали.
- Хей! – обади се Синтия. – По-леко с газта по тези камънаци, младежо.
- Я не ме учи! – сопна се той. Загледа се в страничното огледалце, когато камионът се закатери по посипания с чакъл път – търсеше с поглед широката пролука в насипа, но не можеше да я види, защото беше от другата страна.
На половината път нагоре попаднаха на друг скален отломък – този път много по голям – и за няколко секунди камионът излезе от пътя. Задницата се повдигна, фаровете осветиха небето, после машината тежко се тръсна на амортисьорите. Мери и Синтия изпищяха. Не и Дейвид – беше се свил между тях като кукла с човешки размери, седяща наполовина на седалката, наполовина на скута на Мери.
- Намали! – изкрещя Мери. - Ако излезеш от пътя, ще камионът ще се върне обратно! НАМАЛИ, КРЕТЕН ТАКЪВ!
- Няма! – озъби ѝ се той, без да си направи труда да обясни, че отклоняването от пътя, широк колкото калифорнийска магистрала, е най-малкото му притеснение. Напред се мержелееше ръбът на ямата. Небето над него вече не беше черно, а изсветляващо тъмновиолетово.
Надникна в дясното странично огледалце, надявайки се да зърне тунела, извеждащ от Китайската мина, но след миг се случи нещо, което го накара да забрави всичко. Бяла мълния – толкова ослепителна, че сякаш изгяраше очите, внезапно озари дъното на грамадната яма. Изскочи от рудника като пламтящ юмрук и изпълни кабината на камиона с жестока светлина.
- Майчице, какво е това? – изпищя Мери и вдигна ръка да закрие очите си.
- Шефът – промълви Стив...

Издателство Плеяда

Град Отчаяние в Хеликон


сряда, 10 април 2013 г.

Стивън Кинг >> Всичко е съдбовно

14 мистерии от майстора на съспенса

Ето какво направих.
Извадих от колодата карти всички пики плюс един жокер От асо до поп = 1 - 13. Жокер = 14.
Разбърках картите и ги раздадох. Порядъкът, в който ги обръщах една след друга, определи подреждането на разказите.
Получи се много сполучлив баланс между „литературните“ и по-комерсиалните…
СЪДБОВНО, не мислите ли?
По моя преценка добавих и обяснителна бележка преди или след всеки разказ. Стивън Кинг

Издателство Плеяда



петък, 23 ноември 2012 г.

Стивън Кинг >> Тъмната кула: Вихър през ключалката

Стивън Кинг отново се развихря с пълна сила и прави онова, което умее най-добре: да омагьосва и да пренася в незнайните светове на миналото и на бъдещето. Ню Йорк Таймс

Докато мъдрувах върху редактирането на „22 ноември 1963”, отново започнах да мисля за Средния свят. И да го сънувам. В общи линии вече бях разказал за приключенията на Роланд, Джейк, Еди, Сузана и Ко от момента, в който те напускат Изумрудения град, и повторната ни среща с тях в покрайнините на Кала Брин.
Но какво ли се е случило с тях междувременно?
Хрумна ми, че са попаднали в окото на страховита буря... и полека-лека във въображението ми заизникваха образи и картини. Зърнах как от облак жълтеникав прах изникват ездачи. Зърнах човешки глави, набити на колове. Зърнах тресавище, в което дебнат опасности и страхотии. Зърнах достатъчно, за да ми се прииска да видя останалото. Накратко, аз се върнах при моите приятели от ка-тета. Резултатът е „Вихър през ключалката”. Стивън Кинг

Издателство Плеяда

Тъмната кула: Вихър през ключалката
в Хеликон

Тъмната кула: Вихър през ключалката
в Books.bg

петък, 21 септември 2012 г.

Стивън Кинг >> Тъмната половина

Днес Стивън Кинг става на 65. Това е ужасно... :-)

Под снимката на Лиз и Тад в едно от най-хубавите гробища на Касъл Рок бяха напечатани следните два реда с бели букви на черен фон:
СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗЪК С ТЕЗИ ДВАМА ДУШИ? ЗАЩО ТОГАВА ТЕ СЕ СМЕЯТ?
– Защото животът е дяволски странно нещо – изсумтя Тад Бомънт.
Не само Лиз изпитваше известна неясна тревога след това ненадейно оповестяване на истината. Той също я изпитваше. И въпреки това не можеше да спре да се смее. Спираше за няколко секунди, а после отново избухваше в неудържим смях, когато погледът му попаднеше върху онази фраза „Един не особено приятен тип“. Да спре смеха си бе все едно да се опитва да запуши дупките в лошо построен бент – щом запушиш една дупка, откриваш, че се е появила друга.
Тад подозираше, че този безпомощен смях не беше съвсем нормален. Приличаше на истерия. Знаеше, че комичното много рядко предизвиква подобни пристъпи на смях. Причината за тях обикновено бе в пълната противоположност на комичното. Може би именно от нея трябваше да се страхува.
„Страхуваш се от някаква скапана статия в „Пийпъл“? Така ли мислиш? Ама, че тъпо. Страхуваш се да не изпаднеш в неудобно положение или да не би колегите ти от английската катедра да си помислят, че си загубил и малкото нещастен разум, който си имал, когато видят тези снимки?“
Не, нямаше защо да се страхува от колегите си, дори и от тези, които бяха в катедрата от времето на динозаврите. Най-накрая бе получил постоянна работа, а също и достатъчно пари (фанфарен звън, моля!), за да може да живее и да пише без да се налага да работи, ако, естествено, не му се работеше, в което не бе съвсем сигурен. Въобще не го вълнуваше бюрократичната и административна страна на университетския живот, но самото преподаване му беше приятно. Освен това отдавна бе минало времето, когато се притесняваше от това какво мислят колегите му за него. Беше го грижа, разбира се, какво мислят за него приятелите му, а в някои случаи приятелите му, както и тези на Лиз, бяха същевременно и негови колеги. Но според Тад те щяха да си помислят, че цялата история е някаква шега.
Ако имаше нещо, от което трябваше да се страхува сега, то това бе… СТИГА, заповяда му онзи строг, сух глас, който можеше да накара дори и най-недисциплинираните студенти да млъкнат и да пребледнеят.
ВЕДНАГА ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ...

Издателство Бард



четвъртък, 23 август 2012 г.

Стивън Кинг >> Неизживени спомени

Внимание! Стойте далеч от антикварни магазинчета, от чиито собственици ви побиват тръпки

Уви, никой не отправя това предупреждение към жителите на Касъл Рок – градчето, в което често се случват необясними и страшни събития.
И в което човек на име Лийлънд Гонт отваря магазин „Неизживени спомени”.
Гонт е съвършеният джентълмен, чийто поглед хипнотизира и чиито думи омайват. Никой не би предположил, че този човек е въплъщение на злото, дявол с човешки облик, убеден, че всичко на този свят се продава: любовта, надеждата, дори човешката душа.
Какво са готови да платят за сбъдване на желанията си хората от Касъл Рок...

Издателство Плеяда



понеделник, 21 май 2012 г.

Стивън Кинг >> 22 ноември 1963

На 22 ноември 1963 в Далас отекват три изстрела, президентът Кенеди загива и светът се променя. Възможно ли е да се върне лентата назад?

Какво щеше да се случи, ако Кенеди беше оцелял?

Действието в романа се развива и в наши дни, и в миналото. Главният герой Джейк Епинг е гимназиален учител в Лисбон Фолс и наскоро се е развел. Две събития внезапно го изваждат от релсите на монотонното му ежедневие. Първото е съчинението на курсист на тема „Денят, който промени живота ми“. Второто – изненадващото признание на Ал Темпълтън, собственик на закусвалня, който съобщава на Джейк, че много скоро ще умре от рак на белите дробове, затова ще му довери голяма тайна: в склада на заведението има врата към миналото. Ал е кроял планове да предотврати убийството на Кенеди, като ликвидира Лий Осуалд. Тъй като е на прага на смъртта, той убеждава Джейк да осъществи замисъла му.

Издателство Плеяда

22 ноември 1963 в Хеликон