Един манускрипт от IX век може да разкъса тъканта на Римската църква
Той поклати глава. Никакви археологически находки не си струваха да търпиш шотландската есен.
Избърса влагата от очилата си с телени рамки и намести завързаната си на опашка тъмнокестенява коса. Вторачи се в развалините на параклиса „Сейнт Годрик“ оттатък сивото бърдо и се замисли за своя колега Иън Макгрегър, археолог в Глазгоуския университет. Набитият шотландец разкопаваше новия обект вече няколко седмици. Ема Милър, геоложката на екипа, беше забелязала промяна в плътността на почвата около останките на датиращата от ХІІІ век черква и затова Иън реши, че трябва да проверят на това място.
Том му желаеше успех, но нямаше търпение да напусне този гол, брулен от ветровете остров, за да се върне в Съединените щати.
Въздъхна, обърна се с гръб към постоянния студен вятър и се приведе над запалката си за поредната „Джон Плеър Спешъл“. Ароматният дим на силната британска цигара го посгря.
Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.
– Том!
Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата ѝ до раменете червена коса. Иначе светлата ѝ кожа беше поруменяла от студа.
Том се усмихна.
– Бързо! – извика Ема. – Иън е открил нещо!
Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.
– Иън?
На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.
– Иън, какво намери?
– Слава на Богородица и вси светии! – възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. – Май намерих нещо... – Той се прокашля. – Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!
Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу тънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.
Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в тристагодишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли ѝ липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.
Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази... Усмихна се... И накрая винаги капитулиращи стонове.
Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдигна поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файнаншъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той ѝ се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му – по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн – лъщеше на огъня като метална.
– Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? – попита тя. – И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?
Съпругът ѝ кимна и обърна страницата.
Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире ѝ... Някога и мъжът ѝ я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.
Той сгъна вестника и я погледна.
– Какво има?
– Ти не се откъсваш от вестника си. – Катлийн остави чашата на масата. – Нали тази седмица трябваше да е...
Дейвид допи мартинито си и лапна маслинката.
– Дейвид, аз кисна на Йона от близо два месеца, а ти си в Осло – каза Катлийн и хвана ръката му. – И когато се чуваме по телефона, говориш така, все едно... Да нямаш... да нямаш любовница?
– Какво?! – Той дръпна ръката си като попарен.
Погледът ѝ отново се насочи към блещукащите светлини на огромния мост.
– Няма да е за пръв път.
– Доктор Катлийн Филипс?
Тя вдигна очи към сервитьора.
– Да?
– Търсят ви по телефона, госпожо. Някой си доктор Том О’Брайън.
– Да, разбира се. Къде...
– Телефонът е ей там. Минете покрай бара и ще го видите отляво.
Докато се изправяше, Катлийн се взря в кафявите очи на Дейвид и се опита да си спомни страстта. Въздъхна. Все едно да знаеш името на песента, а да нямаш и най-бегъл спомен за мелодията.
Съпругът ѝ се извърна, а тя тръгна по тъмния коридор към бара. Докато подминаваше вратата, видя пред пламтящата камина прегърната двойка. Мъжът прошепна нещо в ухото на жената и тя се засмя.
Катлийн хвърли поглед през рамо към Дейвид, после влезе в нишата с дъбова ламперия и вдигна старомодната слушалка.
– Томи? Всичко наред ли е?
– Не... не съм съвсем сигурен.
– Какво е станало?
Отговори ѝ дълго мълчание.
– Том?
– Чувам те.
– Добре де, казвай!
– Преди няколко дни Иън намери нещо в квадрат хаш осем – йот десет.
– В параклиса „Сейнт Годрик“ ли?
– Да.
– Какво по-точно?
– Не искам да навлизам в подробности по телефона.
– Защо си толкова потаен? Керамичните фрагменти едва ли...
– Става дума за кодекс, Кат. И при това... господи... в отлично състояние.
Сърцето ѝ се разтуптя. Отлично запазен кодекс – това беше фантастична находка!
– Защо не ми се обади по-рано, по дяволите?
– Ами... ти каза, че с Дейвид ви трябвало време да...
– Добре, добре. И кодексът ли е от тринайсети век като самия параклис?
– Според приписката накрая текстът е започнат през осемстотин и шеста.
– Годината, през която викингските нашественици избили монасите?!
– Кат, екипът има нужда от теб. И... аз също.
– Какво става там, за бога?
– Не съм сигурен, че това откритие има нещо общо с Божието име. Превели сме само няколко страници, обаче... и те стигат, за да...
– Какво, Том?
– За да ни уплашат до смърт...
Издателство Бард
