Ерих Мария Ремарк >> Врагът

Шест военни разказа, публикувани през 1930 и 1931 г.

В обширната студия на Модрис Екщайнс за раждането на модернизма и Първата световна война, озаглавена „Танцът над гробовете“, в която цяла глава е посветена на книгата на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“, е публикувана и снимка от Първата световна война, която показва германски и английски офицери и редници, които спокойно си разговарят насред гола равнина на Западния фронт. Текстът под фотографията посочва, че това не е снимка, направена след примирието:

„Цари мир. На Коледа 1914 г. британски и германски войници се срещат на ничия земя. На фронта фотоапаратите са забранени, но въпреки това снимката е направена тайно“.

Снимката, която е част от колекцията на Имперския военен музей в Лондон, документира историческия фон, на който се развива първият публикуван в тази книга разказ на Ремарк – „Врагът“.

Описаното в разказа побратимяване с войниците, считани за врагове от отсрещната страна, което е в противоречие с всички закони и предписания на войната, тази „почти младежка дързост, когато човек копнее да стори нещо забранено, прелива от желанието да погази нечия заповед, да измами висшестоящия“, така жестоко прекратено от един престараващ се германски майор, не е пресъздадено от Ремарк като непосредствен свидетел на случващото се. Разказвачът от първо лице разпитва своя съученик Лудвиг Брайер, комуто по-късно ще отреди важна роля и в романа си „Обратният път“ от 1931 г., за най-силно впечатлилото го преживяване по време на войната. И противно на очакванията Брайер не разказва за тежки сражения с много жертви и за геройства на фронта, а историята за побратимяването с противника, дълбоко заровена в паметта на Брайер:

„Видях мнозина да умират, самият аз убих не един и двама, станах коравосърдечен и безчувствен. Годините летяха. Но така и през цялото време не смеех да си спомня за онзи тънък писък в дъжда“.

Събраните в това томче шест военни разказа на Ремарк, публикувани през 1930 и 1931 г. в американското списание „Колиърс“, разказват за Първата световна война от перспективата на следвоенното време. На преден план са изведени не същинските бойни действия, а последствията от войната, щетите и разрушенията, които е нанесла на земята („Мълчание около Вердюн“) и най-вече на хората както на фронта, така и в родината. С тези разкази Ремарк следва линията на романа си „На Западния фронт нищо ново“. За автора това е по-скоро следвоенна, отколкото военна книга:

„Успехът на „На Западния фронт нищо ново“ според мен беше успех на следвоенна книга – книга, в която се пита: „Какво се случи с тези хора?“. За пръв път там се задава въпросът: „Пострадаха ли хората, отнесоха ли със себе си нещо от войната и от факта, че им се наложи да погазят всичките си така наречени морални норми? Първо им казваха: Не убивай! А после им втълпяваха: Трябва добре да се прицелиш, за да улучиш.“

Ремарк пише „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, както и тези разкази, в края на 20-те години на миналия век като антиспомен на господстващите тогава описания, възхваляващи войната от гледната точка на офицери и националисти. Като антиспомен за „поколение, опустошено от войната, макар и оцеляло от нейните снаряди“. Ремарк не е имал за цел да напише „военна книга“, за каквато и до ден днешен се смята „На Западния фронт нищо ново“. Той се е стремил да анализира „чисто човешкия аспект на военните преживявания“.

„Външното преживяване (на Първата световна война) вероятно не е било еднакво за всички, но решаващият фактор без съмнение е, че книгата описва част от вътрешното изживяване – животът, изправен пред смъртта и борещ се срещу нея.“

Разказите, публикувани тук за първи път след 60 години, са непосредствено продължение именно на тази цел... Томас Шнайдер

Издателство Сиела

Врагът в Хеликон

Врагът в Books.bg