Николай В. Гогол >> Петербургски повести

Шинел, Нос, Каляска, Портрет...

   ... Съвсем глупави неща стават по света. Понякога съвсем неправдоподобни: изведнъж същият тоя нос, който се разхождаше с чин на статски съветник и вдигна толкова шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест тъкмо между двете бузи на майор Ковальов. Това се случи още на седми април. Като се събуди и се погледна неволно в огледалото, той видя: имаше нос! Пипна с ръка – вярно, имаше нос!
   – Ехе! – рече Ковальов и както си беше бос, от радост едва не подкара из цялата стая казачок, но Иван, който влезе, му попречи.
   Той веднага заповяда да му донесе да се измие и като се миеше, пак погледна в огледалото: имаше нос! Като се избърсваше с кърпата, отново погледна в огледалото: имаше нос!
   – Я виж, Иване, струва ми се, че на носа ми май има пъпчица – каза той, а през това време си мислеше: „Ами какво ще бъде, ако Иван рече: Не, господарю, не само пъпчица, ами и носът го няма!“
   Ала Иван каза:
   – Нищо, няма никаква пъпчица, носът е чист!
   „Добре е, дявол да го вземе!“ – рече си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но тъй страхливо, като котка, току-що набита задето е откраднала сланина.
   – Казвай първо: чисти ли ти са ръцете? – извика му отдалеч Ковальов.
   – Чисти.
   – Лъжеш!
   – Бога ми, господарю, чисти са.
   – Хайде, но да внимаваш!
   Ковальов седна. Иван Яковлевич го обви с кърпа и за миг превърна с четката си брадата и част от бузата му в крем, какъвто поднасят на търговските именни дни. „Гледай ти!“ – каза си Иван Яковлевич, като зърна носа и след това изви глава и го погледна от другата страна.
   – Ей на! Като помислиш, наистина той е! – продължаваше Иван Яковлевич и дълго гледа носа.
   Най-сетне лекичко, с невероятна предпазливост дигна два пръста, за да го хване за крайчеца. Такава беше системата на Иван Яковлевич.
   – Ей, ей, внимавай! – извика Ковальов. Иван Яковлевич отпусна ръце, вцепени се и като никога се обърка. Най-сетне почна предпазливо да го глади с бръснача под брадата и макар че никак не му беше удобно и трудно можеше да бръсне, без да държи оная част от тялото, с която човек мирише, все пак, като опираше как да е власатия си голям пръст в бузата и в долния му венец, най-сетне преодоля всички пречки и го избръсна.
   Когато всичко бе готово, Ковальов побърза да се облече, взе файтон и отиде право в сладкарницата. Още с влизането си викна отдалеч:
   – Момче, чашка шоколад! – и в същия миг се погледна в огледалото: имаше нос.
   Той се обърна весело назад и със сатирически израз погледна малко прижумял двамата военни, единият от които имаше нос, не по-голям от копче на жилетка. След това тръгна за канцеларията на онова министерство, дето се опитваше да получи вицегубернаторска служба, а в случай на несполука – екзекуторска. Минавайки през приемната, погледна в огледалото: имаше нос. След това отиде при друг един колежки асесор или майор, голям шегаджия, на когото често казваше в отговор на закачливите му забележки: „Знам те аз теб, ти си шило!“ Из пътя мислеше: „Ако и майорът не се пукне от смях, като ме види, това вече ще е сигурен знак, че всичко си е на мястото.“ Но колежкият асесор не каза нищо. „Добре е, добре е, дявол да го вземе!“ – помисли си Ковальов. Из пътя срещна щабофицершата Подточина заедно с дъщерята, поклони им се и беше посрещнат с радостни възклицания – значи нищо не му липсваше. Разговаря с тях доста време, като извади нарочно табакерката си, дълго пълни двете дупки на носа си с емфие, като си повтаряше наум: „Виждате ли сега, женоря, кокоши народ! За дъщеря ти все пак няма да се оженя. Тъй просто, par amour – ще има да вземаш!“ И от тоя ден нататък майор Ковальов се разхождаше, като че нищо не е било, и по Невския проспект, и в театрите, и навсякъде. И носът му, като че нищо не е било, беше на лицето му, без дори да напомня, че се е отделял от него. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ абсолютно всички хубавички дами, а веднъж дори спря пред едно дюкянче в Безистена, за да купи някаква лента за орден, неизвестно по какви причини, защото сам не беше кавалер на никакъв орден.
   Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава! Едва сега, като вземем предвид всичко, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Необяснимо е например как тъкмо от това чудновато свръхестествено отделяне на носа и от неговото появяване на различни места в образа на статски съветник Ковальов не бе разбрал, че не бива да дава обявления за носа си чрез вестникарската агенция. Споменавам за това не в смисъл, че ми се струва скъпо да се плаща за обявлението: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, неудобно, не е хубаво! И още – как носът се бе озовал в печената питка и как самият Иван Яковлевич?... Не, това съвсем не мога да разбера, решително не мога да разбера! Но най-странно, най-необяснимо от всичко е как могат авторите да вземат такива сюжети. Признавам, че това е съвсем неразбираемо, това е наистина... Не, не, съвсем не разбирам. Първо, няма абсолютно никаква полза за отечеството, второ... но и от второто пак няма никаква полза. Просто не зная какво е това... Ала въпреки всичко, макар, разбира се, че може да се допусне и едното, и другото, и третото, може дори... че къде ли пък няма несъобразности? И все пак, като поразмислиш, във всичко това има наистина нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света – рядко, но се случват.

Издателство Захарий Стоянов

Петербургски повести в Хеликон

Петербургски повести в Books.bg