Изкачете се заедно с мене на планината, за да погледнем от снежното и било.
Достигнали сме най-високия ѝ връх. Каква гледка се разкрива пред нас?
На север – планински лабиринт, който се простира през тридесет паралела до бреговете на Ледовития океан! На юг – все същите планини – ту самотни, ту свързани помежду си вериги. На запад пак планини, които се открояват на небето, а в подножията им се простират широки равнини.
Да се обърнем сега и да погледнем на изток! Тук не се вижда никаква планина! Догдето поглед стига и на хиляди мили по-нататък – никаква планина! Оная тъмна ивица над равнината е само скалистият ръб на нова равнина – някаква по-висока степ.
Где се намираме? На кой връх сме застанали? На Sierra Blanca, позната на ловците с името Испански върхове. Намираме се в западния край на Великата прерия.
На изток погледът не открива никакви следи от култура. Може да се пътува цял месец, без да се открият такива следи. На север и на юг – планини и само планини.
На запад е съвсем друго. С далекоглед можем да зърнем в далечината обработени полета – тясна ивица по бреговете на бляскаща река. Това са заселищата на Нуево Мексико, оазис, напояван от водите на Рио дел Норте. Но нашият разказ не се развива там.
Погледнете пак на изток – и ето, мястото на действието е пред вас. Планината, на която сме застанали, започва право от равнината, простираща се далеко на изток. Тук няма никакви предпланини. Планината и равнината се допират и само с една стъпка човек минава от голите полета към скалистите склонове, покрити с борови гори.
Равнината има разнообразен изглед. На някои места, гдето има морави от тревата грама, местността е зелена; но на повечето места е безплодна като Сахара. Изсушената от слънцето земя е на места кафява; другаде – пясъчно-жълта, а по-нагоре солените изпарения я правят бяла като снега под нозете ни.
Оскъдната растителност не я загръща в зелено наметало. Листата на агавето са изпъстрени с червени петна; тъмната зеленина на кактусите се помрачава още повече от гъстите им бодли. Острите листа на юката са потъмнели от прах и напомнят остриета на полуръждясали щикове; а ниските акациеви храсти не дават почти никаква сянка на тъмния агама и пълзящия кротал. Някоя самотна палма с голо стъбло и къдрава глава придава тук-там африкански изглед на местността. Окото се изморява скоро от пейзажа, гдето всичко изглежда ъгловато и трънливо, защото в тази равнина не само дърветата, но и всички растения са от същия вид – самата трева дори има тръни.
Какво удоволствие е за нас да погледнем към приятната долина, която се простира на изток от подножието на планината! Каква противоположност с пустинното плато! Тя е покрита с яснозелен килим, изпъстрен с цветя, които блестят като разноцветни скъпоценни камъни! А памуковите дървета, мелиите, вечнозелените дъбове и върбите преплитат вейки в приятни сенчести горички, които сякаш ни приканват за почивка. Да слезем.
Стигнахме до платото, но долината е още далеко под нас – поне хиляда фута по-надолу; обаче от носа на скалата, надвесен над самата долина, можем да я видим цяло на едно протежение от няколко мили. Тя е гладка като платото над нея: когато я гледа отгоре, човек може да я вземе за част от самото плато, хлътнала в земята, за да намери животворните сили, недостигащи до по-високата местност.
От двете страни на долината, догдето поглед стига, се извисяват до платото отвесни скали, високи хиляда фута и проходими само тук-таме. Двете скалисти вериги отстоят на десет мили една от друга и със своята еднаква височина си приличат като двойници. Техният мрачен, суров лоб, надвесен над мекия светъл пейзаж, напомня прекрасна картина в груба дъбова рамка.
Едно поточе пресича като сребриста змия долината – не направо, а в безброй лъкатушки, сякаш му е приятно да се побави в този светъл кът. Честите му завои и спокойно течение показват, че минава почти през равна местност. Бреговете му са залесени, но не навсякъде. Дърветата образуват ту плътен пояс, ту тънка ивица, която едва засенчва потока, а на места тревистите поляни стигат до самата вода.
Ниски храсталаци са пръснати тук-там из долината Те са с най-разнообразни форми: някои са съвсем кръгли, други са продълговати или овални, трети са извити като старинните вази, наричани „рог на изобилието“, които красят нашите градини. Погледът спира и на отделни дървета, чиито непокътнати корони доказват, че природата тук се е развивала на воля. Цялата местност напомня величествен парк, засаден по план само с толкова дървета, колкото ще украсят гледката, без да скрият красотата ѝ.
Няма ли съответствуващ на парка дворец, или горски замък? Не. По тия места не дими нито дворец, нито хижа. Никакъв човешки образ не се мярка в този безлюден рай. Стада рогачи бродят из него; величественият широкорог елен почива в сенките на листнатите горички, но човек не се мярка тук. Никога може би човешка нога... Почакайте! Нашият спътник казва друго. Да го чуем. „Това е долината Сан Илдефонсо. Колкото безлюдна и да изглежда, тя е била някога населена от цивилизовани хора. Недалеко от центъра ѝ можете да забележите пръснати неправилни блокове. Ако не ги покриваха дървета и бурени, бихте могли да съзрете, че са развалини от някакъв град.
Да, на това място се издигал някога голям, цветущ град.
Тук е имало пресидий, на чиито кули се е развявало испанското знаме; имало е просторен мисионерски дом на отците йезуити; къщи на богати собственици на мини и на асиендадо са изпълвали цялата долина и в низините, и по височините. Трудолюбиво население се е движело тук; развихряли са се страстна любов и омраза, честолюбие, скъперничество и мъст. Сърцата, вълнувани от тия страсти, са изстинали отдавна, породените от тях дела не са записани от човешка ръка. Те живеят само в предания, звучащи повече като поетични измислици, отколкото като действителни случки.
А тези предания не са дори и отпреди едно столетие! Преди едно столетие от върха на онази планина човек е можел да види не само заселището Сан Илдефонсо, но и редица други градове, градчета и села – там, гдето погледът не може да съзре сега ни следа от култура. Забравени са дори имената на тия градове, а историята им е погребана в развалините!
Индианците си отмъстиха на убийците на Монтесума! Ако саксонците биха допуснали да продължи войната за разплата, след още един век – о, не! дори след половин век само! – потомците на Кортес и на конкистадорите му биха изчезнали от Анауак!
Чуйте преданието за Сан Илдефонсо!“...
Няма коментари:
Публикуване на коментар