Марк Ало >> Под юртите на Монголия със синовете на степта

6000 километра из „Страната под Синьото небе”

   Градоустройството на Улан Батор ми действаше като пъзел: от една страна, ми бе необходимо време, за да го разбера, но от друга, ходенето ме привличаше. Усещах по-добре постсъветската атмосфера на градския хаос и виждах всичко, което се случваше през зимата, когато част от населението страдаше от глад и студ. Излъчваното през лятото чувство на спокойствие беше изчезвало и „Червеният герой“ беше придобил съвсем друго лице. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Улан Батор се простира върху номадска земя. Той е едновременно архаичен и футуристичен град, тържествено осветен, но и разкопан, строг и объркващ. Някои от чертите му са по-скоро европейски, отколкото азиатски, но в същото време е ужасно несправедлив и почти средновековно безпощаден в ежедневната си строгост. За щастие присъствието ми тук не беше свързано с желанието да преоткрия парфюма на Урга. Целта на монголското ми приключение не бе удивление и подвизи, а непрекъснато търсене на отговори и съмнения, в резултат на което неизбежно бе и разочарованието. През 2001 г. бях положил шестмесечни усилия да прекося пеша цяла Монголия от изток на запад. Бях видял сред 2300-те извървени километра пустинята Гоби през пролетта, високото плато Хангай през лятото и подножието на Алтай през есента. През 2003 г. за два месеца изминах 350-те километра, които разделят границата на Бурят с предградията на Улан Батор, но бидейки недостатъчно подготвен, начинанието ми завърши с измръзнали пръсти. Познанието ми за страната нямаше да е пълно без познанието на столицата ѝ, където се установих впоследствие. Спомням си много ясно тези мои бродения из града, вероятно защото те следваха самотните ми седмици, прекарани сред бурите.
   Поех след сянката си на изток по булевард „Мир“, който разделя града на северна и южна половина. Ето я тази част, която правителството обновява – принадлежаща на туристите и журналистите. Нищо учудващо. По тези места плодовете на картезианската мисъл и капитализма зреят толкова лесно, че човек би си помислил, че се намира в Европа. Разнородна тълпа залива тротоарите: увити в шафран монаси, студенти с изрусени коси, пеещи рап парчета на „Лумино“, облечени в кожа бизнесмени с мобилни телефони, просещ акордеонист, офицери в парадна униформа... Ако човек се вгледа в снимките от периода 1970–1980 г., с просто око се забелязва, че комунизмът е дал началото на два нови феномена, един от които забавен, а другият по-скоро тъжен: от една страна, стремежът да изповядваш свои идеи и да демонстрираш собствената си индивидуалност, израз на което са цветните, закачливи и екстравагантни дрехи, чиято мода след 1991 г. е символ на правото да си различен, и от друга – развитието на паралелна икономика с хиляди нелегални търговци, амбулантни продавачи на цигари или техните доставчици – все сенчести занаяти, родени в лоното на капитализма.
   Трудно си представях на фона на рекламните табла и автомобилния трафик как преди няма и век тук са минавали кервани с камили. Монголците са почитатели на модерното. Прилагат бързо новостите и висшите технологии в ежедневния си бит, следвайки без притеснение дивата либерализация. Западните ценности са ориентализирани и извъртени по монголска мода. Така новите богаташи – тази социална категория, натрупала богатствата си след 1990 г. – се хвалят, че притежават състезателни коне и се фукат с дрехи на европейски дизайнери, особено ако инициалите на „Кевин Клайн“ съвпадат с тези на Чингис хан... В луксозните барове се разминават парадиращо с чужденци, съпровождани от елегантни жени, взети под наем срещу приличен стандарт на живот. И всичко това под отвратените погледи на народа.
   Градът е широк десетина километра от север на юг и трийсетина от изток на запад, разположен върху 135 хиляди хектара земя. Отегчен от монотонния булевард, осеян с помпозни сгради, строени след 1940 от японски военнопленници, поех по скромен път, който никога не бе познал асфалта. Тук скъпите фасади бяха рядкост. Френетичното множене на магазини обаче го превръщаше на места в лабиринт. Тротоарите бяха покрити със стърчащи от сградите тухлени или дървени пристройки. Лабиринт, който доближаваше Улан Батор до другите азиатски градове и напомняше в известна степен на Близкия изток. Анархия от постройки, дължаща се на размитата граница между обществено пространство и частна собственост. И сред изобилието от претъпкани магазини всеки намира своя интерес, с което съществуването на незначителна част от населението се подобрява. Но градоустройството не печели от това. По думите на някои архитекти непоследователността в проектирането издава липса на мисъл за бъдещето на града. Без да споменаваме за безсрамното раздаване на рушвети при определяне на правото на строеж...

Преводач Нели Соларова

Издателство Вакон

Под юртите на Монголия със синовете на степта в Pimodo