Скоро след като се завърнах от Лайден, моят уважаван учител г-н Бейтс ме препоръча за корабен лекар на „Суолоу“, чийто капитан беше Ейбръхъм Панел; на тази служба прекарах три години и половина, като направих две-три пътувания до Близкия изток и някои други страни. Когато се завърнах, реших да се установя в Лондон. Моят учител г-н Бейтс ме поощри и ме препоръча на мнозина пациенти. Наех част от една малка къща на улица „Оулд Джуъри“ и тъй като ме посъветваха да се задомя, ожених се за г-жа Мери Бъртън, втора дъщеря на г-н Едмънд Бъртън, търговец на чорапи и плетива на улица Нюгейт, от когото получих четиристотин лири като зестра.
Но тъй като моят уважаван учител Бейтс се помина след две години, а приятели имах малко, работата ми започна да запада; защото съвестта ми не ми позволяваше да тръгна по кривия път като мнозина от моите събратя. Затова, след като се посъветвах с жена си и с някои мои познати, реших отново да тръгна по море. Бях последователно лекар на два кораба и в течение на шест години направих няколко пътувания до Източна и Западна Индия; така увеличих състоянието си. През свободните си часове четях най-добрите автори, както стари, така и съвременни, тъй като винаги се запасявах с голям брой книги; а когато бях на суша, наблюдавах обичаите и нравите на местните хора и изучавах езика им, и то с голяма леснина, тъй като имам доста силна памет.
Понеже последното ми пътуване не излезе много благополучно, морето ми омръзна и аз реших да си остана у дома при жена си и децата си. Преместих се от улица Оулд Джуъри на Фетър Лейн и оттам в квартала Уапинг, където се надявах да намеря клиентела между моряците; но и там не успях. След като три години чаках работата ми да потръгне, приех едно изгодно предложение от капитан Уилиам Причард, собственик на кораба „Антилопа“, който заминаваше за Южните морета. Отпътувахме на 4 май 1699 г. от Бристол и отначало пътуването ни бе напълно благополучно.
По известни съображения неуместно би било да занимавам читателя с подробности за приключенията ни в тези морета. Достатъчно ще бъде да му кажа, че когато минавахме оттам на път към Източна Индия, бяхме отнесени от силна буря на югозапад от остров Ван Димен. След като направихме измервания, открихме, че се намираме на 30 градуса и 2 минути южна ширина. Дванадесет души от екипажа бяха умрели от преумора и лошата храна; останалите бяха крайно изтощени. На 5 ноември – тогава започва лятото в тази част на света и времето беше доста мъгливо – дежурният забеляза скала на половин кабелт от кораба; но вятърът беше толкова силен, че ни тласна право върху нея и корабът се разби. Шестима души от екипажа, между които бях и аз, спуснахме спасителната лодка и успяхме да се отдалечим от кораба и скалата. След като по мои пресмятания бяхме изминали около три левги, не бяхме повече в състояние да гребем, тъй като още преди да напуснем кораба, бяхме вече капнали от умора; затова се оставихме на милостта на вълните. След половин час една внезапна вихрушка от север преобърна лодката ни. Какво е станало с другарите ми от лодката, както и с онези, които се спасиха на скалата или останаха на кораба, не мога да кажа; смятам, че всички са загинали. Колкото до мен, аз плувах, както ме насочваше съдбата, носен от вятъра и прилива. Често спущах крака, ала не достигах дъно; но когато почти съвсем отпаднах и не можех повече да се боря с вълните, открих, че водата не е по-дълбока от ръста ми; по това време бурята беше постихнала. Дъното беше тъй слабо наклонено, че вървях близо цяла миля, докато стигна до брега; предполагам, че съм стъпил на твърда земя към осем часа вечерта. Навлязох в сушата почти на половин миля, но не можех да открия ни къщи, ни хора; или поне съм бил толкова изтощен, че не съм ги забелязал. Бях крайно уморен, а от горещото време и от почти четвъртината литър ракия, която бях изпил, преди да напусна кораба, много ми се спеше. Легнах на тревата, която беше много ниска и мека; спах така дълбоко, както не си спомням да съм спал в живота си; смятам, че съм спал повече от девет часа, защото, когато се събудих, тъкмо се развиделяваше. Опитах се да стана, но не можах да мръдна; открих, че както бях легнал по гръб, ръцете и краката ми са били здраво завързани за колчета, забити в земята; косата ми, която беше дълга и гъста, беше стегната по същия начин. Усещах също, че няколко тънки връвчици стягат тялото ми от мишниците до бедрата, Можех да гледам само нагоре; слънцето започна да припича и светлината мъчително пареше очите ми. Чух някакъв неясен шум наоколо си, но в положението, в което лежах, не можех да видя друго освен небето. След малко почувствах, че по левия ми крак се движи нещо живо, което, минавайки внимателно по гърдите ми, дойде почти до брадичката ми. Сведох колкото мога по-надолу очи и видях, че това нещо беше човешко същество, не по-високо от шест инча, с лък и стрела в ръце и колчан на гърба. Междувременно усетих, че най-малко още четиридесет подобни същества (както предположих) следваха първото. Бях крайно смаян и изкрещях тъй силно, че те побягнаха назад ужасени; а някои, както по-късно научих, пострадали, когато паднали на земята, скачайки от хълбоците ми. Във всеки случай те скоро се завърнаха и един от тях се осмели да дойде толкова близо, че да може да види цялото ми лице. От възхищение човечето вдигна очи към небето, разпери ръце и извика с писклив, но ясен глас:
„Хекина дегул!“...
Преводачи Теодора Атанасова, Боян Атанасов
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад
Пътешествията на Гъливер в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар