Марк Твен >> Писма от земята

За религиозния морал и деградацията на обществото

   Сатаната се възхищаваше гласно от някои бляскави дела на Твореца – възхищение, зад което не бе трудна да се забележи ирония. Той правеше тези изказвания поверително, пред своите верни приятели – другите архангели, но някои от обикновените ангели го подслушаха и го обадиха на Ръководството.
   Тогава Сатаната биде изгонен от небесните селения за един ден – един небесен ден. Той отдавна беше свикнал с подобни наказания, които го сполетяваха поради прекалено острия му език. Преди го напъждаха в Пространството, понеже нямаше къде другаде да го пратят, и той хвъркаше унило там сред вечната нощ и арктическия мраз; но сега той реши да намери Земята и да види как върви експериментът с Човешкия Род.
   След известно време Сатаната писа – съвсем поверително – на свети Михаил и свети Гавраил какво е видял там.

   Това е много странно място, необичайно и крайно интересно. Всички хора са луди, всички останали животни са луди, Земята е луда, а и самата Природа е луда. Човекът е едно малко чудо. В най-добрия си вид той напомня никелиран ангел от най-ниска категория, а в най-лошия си вид е нещо неизразимо, невъобразимо; и винаги, и навсякъде, и във всичко той е пародия. Но въпреки това съвсем невъзмутимо и искрено той нарича себе си „най-благородното Божие творение“. Говоря ви самата истина! И да не мислите, че тази идея му е хрумнала напоследък – той я изповядва векове наред и вярва в нея. Вярва в нея и никой от Човешкия Род не е забелязал досега колко смешна е тя.
   Освен това – гледайте да не припаднете! – човекът се смята за любимец на Твореца. Той вярва, че Твореца се гордее с него, той дори вярва, че Твореца го обича, че има слабост към него, че не спи нощем, за да му се възхищава, да, да, и че бди над него и го предпазва от беди. Човекът се моли на Бога и си мисли, че той го слуша. Колко мило, нали? При това молитвите му са пълни с най-груби, нахални, безсрамни ласкателства и той си въобразява, че Твореца мърка от удоволствие, като слуша тези славословия. Всеки ден човекът се моли за помощ, милост и закрила, моли се с надежда и упование, въпреки че всичките му молитви остават без отговор. Но този всекидневен афронт, този всекидневен провал не го обезсърчават и той продължава да се моли най-невъзмутимо. Има нещо почти хубаво в това упорство. Сега пак гледайте да не припаднете: той си мисли, че ще отиде на небето.
   Има платени учители, които го убеждават в това. Те го учат също, че има ад, където гори вечен огън, и че той ще отиде там, ако не спазва Заповедите. А какво са Заповедите? Много смешна работа. Ще ви разкажа и за тях по-нататък...

(Откъсът е по превода на Тодор Вълчев, 1982)

Издателство Захарий Стоянов

Писма от земята в Pimodo