Малко, бяло и кръгло, подобно на отронена сълза, без никакви отличителни черти с изключение на едва видимата резка по иначе съвършената му повърхност, Хапчето беше създадено от бащата на Емили, фармацевт в Лондон от началото на века. Признавам, че с външния си вид не е от нещата, които биха грабнали въображението. И определено не е подобаващо начало за необикновения разказ, който предстои по-нататък. Но подобно на много други неща в моя дълъг и заплетен живот, в Хапчето има повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Разбирате ли, въпреки безличната си и невзрачна външност то е абсолютно смъртоносно и съставките му – гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана – гарантират бърз, безболезнен и категоричен край на всеки, който ги погълне. И аз смятам да направя точно това след десет дни и да ги прокарам с чаша отличен кървавочервен кларет (може би „Латур“ реколта шейсет и шеста? Или по-скоро седемдесета).
И до днес не съм съвсем сигурен кога точно е било създадено Хапчето, нито с каква цел. Мога да ви кажа само, че вече го имаше, когато посетих за пръв път дома на Емили, поставено в цялото си великолепие в стъклена паничка във витрината с отрови на аптеката на баща ѝ. Беше си все още там и четири години по-късно, на 1 януари 1910 г., следобеда на десетия ми рожден ден, когато го откраднах с помощта, подстрекателството и насърчението на Емили. (О, ще последват далеч по-ужасни престъпления!)
Ако не ме лъже паметта, денят, в който отмъкнахме Хапчето, беше неделя. Чудесна ветровита неделя, с миризма на пушек и печени кестени и с тропот на двуколки по лондонския калдъръм. По случай рождения ми ден бях поканен за следобеда в дома на Емили, където ни очакваше голямо празнично угощение с чай, сметанов кейк и препечени филийки, последвано – по моя идея – от лудешка игра на криеница из цялата къща. Емили беше изкарала лоша настинка по Коледа и още се чувстваше малко слаба, така че бързо се умори да тича нагоре-надолу по стълбите и да ме търси из многобройните скривалища.
– Да слезем в магазина на баща ми – каза тя и се облегна на парапета, за да си поеме дъх. – Може да открием нещо интересно там.
Аптеката на баща ѝ заемаше приземния етаж на къщата и беше затворена по случай Нова година. Обикновено влизането в магазина бе абсолютно забранено, но тъй като съдържателят беше излязъл, а гувернантката на Емили, мис Уоспли, се бе оттеглила в стаята си да пише писма на деветте си сестри, нямаше кой да ни попречи да надникнем.
– Ако някой ни хване, ще кажем, че сме чули шум и сме дошли да проверим какво става – посъветва ме Емили. – Остави говоренето на мен.
Разбира се, бяхме влизали и преди в аптеката, но винаги в компанията на възрастен. Сега бе далеч по-завладяващо – същинска пещера на Али Баба с пъстроцветни буркани и бутилки, подредени по лавиците от пода до тавана, всички с надпис отпред с високи златни букви („Бермудски арарут“; „Стрити теменужки“; „Хлорат на калиев карбонат“; „Екстракт от буника“ и т.н.). В стъклени витрини бяха изложени най-модерните лекарства на времето си („Плодови соли на Ино“, „Вятърни хапчета на Пейдж Удкок“, „Американска сарсапарила на Джейкъб Таунсенд“), чиито високи стъкленици с лебедови шии сияеха примамливо в двата края на дългия махагонов тезгях. Две огледала на срещуположните стени отразяваха всичко в аптеката до безкрайност.
– Внимавай да не счупиш нещо – строго каза Емили. – И не пъхай нищо в устата си, особено от бутилките от релефно стъкло. Те са опасни.
Свалихме няколко буркана от по-достъпните рафтове и помирисахме съдържанието им, отворихме кутия с ароматизирана помада от мас на руска мечка, от която намазах малко по косата си. После се промъкнахме в работната стая в задната част на аптеката и разгледахме хаваните, везните, пресите за тинктури и ножиците за корени. Емили си поигра малко с един капкомер. Аз открих голяма фуния „Бюхнер“ и духнах през нея, сякаш надувам тръба.
– Шшш! – изсъска приятелката ми. – Мис Уоспли ще ни чуе и ще си навлечем куп неприятности. Остави фунията и да се връщаме в магазина.
Поровихме из надписаните чекмеджета от палисандрово дърво по стената зад тезгяха и си поиграхме малко с касата, като се изправяхме на пръсти и натискахме копчетата, сякаш са клавиши на някакъв голям музикален инструмент. После подушихме бутилка амоняк, от което очите ни се насълзиха и двамата се разкашляхме.
– Какво получи за рождения си ден? – попита Емили, когато се посъвзехме.
– Шоколад от мисис Егс и специална Библия от баща ми – отвърнах аз.
– Какво ѝ е специалното?
– Можеш да извадиш Новия завет и да го носиш като шапка против слънце. Сам го измисли. Смята, че ще направи много пари. Но той винаги мисли така за изобретенията си.
(Повече за баща ми по-нататък.)
Отворихме един шкаф зад тезгяха и измъкнахме някакъв интересен, подобен на помпа предмет с надпис „Механична резервоарна клизма № 2 на доктор Юджисиър“.
– За какво служи това според теб? – попитах аз.
– Май за гасене на пожари – отвърна Емили. – По-добре го прибери, че може да го счупиш.
Подчиних се и отидох в другия край на тезгяха да разгледам един набор от мензури.
– Ако можеше да получиш каквото си пожелаеш за рождения ден, какво би било то? – най-неочаквано попита приятелката ми.
Разбира се, точно тогава можех да си харесам какво ли не на този свят – пистолет, платноходка или машина, която да ми пише домашните. Не бих отказал колело „Ръдж-Уитуърт“ от онези, които рекламираха по вестниците, нито пък радиоапарат или комплект войници за разиграване на обсадата на Мейфкинг. Едно обаче изпъкваше цяла глава и рамене над останалите – всъщност беше изпъквало още откакто го видях за първи път четири години по-рано. И сега го назовах.
– Хапчето – отвърнах аз, отидох до витрината с отровите и залепих нос за дебелото стъкло. – Това щях да избера. Определено щях да го избера. Иска ми се да можех да го имам.
Емили ме изгледа изненадано, обърна се към палисандровите чекмеджета, отвори едно с надпис „Прах от ревен“, бръкна вътре и когато извади ръка, между пръстите ѝ имаше малко месингово ключе. Пъхна го в ключалката на шкафа с отровите и го завъртя два пъти, преди да отвори витрината и да извади малката стъклена паничка с Хапчето.
– Искаш ли да го пипнеш? – попита тя, като се усмихваше и поднасяше паничката към мен.
– Може ли?
– Ако искаш. Обаче внимавай. Много внимавай.
Протегнах ръка, тя пусна Хапчето в дланта ми и то остана там като някаква матовобяла стигма. Свих пръсти около него, сякаш съм уловил водно конче или пеперуда.
– Никога не съм си представял, че ще го докосна – с благоговение казах аз. – Мислех си, че ще мога само да го гледам.
– Не го лапай – предупреди ме Емили. – Много е отровно.
– Така ми се иска да беше мое – въздъхнах аз. – Никога през живота си не съм желал така силно нещо. Толкова е...
– Красиво?
– Не, не точно. По-скоро...
– Вълшебно?
– Да, точно. Вълшебно. Като магия е. Като началото на невероятни приключения. Толкова ми се иска да беше мое.
Емили се взираше в мен, леко наклонила глава настрани. Устните ѝ бяха разтеглени в насмешлива и леко озадачена усмивка.
– Наистина ли би избрал точно това? От всички неща на целия свят? Не друго, а това хапче?
– Да – отвърнах аз. – Категорично. Винаги съм го харесвал, още от първия път, когато дойдох тук. Кара ме да се чувствам могъщ дори само като го държа. Сякаш мога да направя всичко, което си пожелая. Глупаво е, знам.
Емили повдигна вежди – имаше много светли и тънки вежди, подобни на златни кончета – и замислено подръпна златист кичур. Известно време не каза нищо. После най-неочаквано доближи глава до моята и прошепна страшно поверително:
– Имам план.
Дори сега, след толкова дълги и порочни години, като прегърбен вече старец, вървящ на самия ръб на живота, все още усещам възбудата, която премина през гръбнака ми, когато Емили изрече онези две думи.
– План?
– Да, план. Как да получиш Хапчето, без баща ми да разбере. Участваш ли?
– Да, да! – развълнувано прошепнах аз. – Участвам, разбира се! Какво ще правим?
– Ела с мен – каза Емили. – И прави точно каквото ти казвам...
Издателство Бард
Няма коментари:
Публикуване на коментар