В слънчевия априлски следобед на 1861 година тя изглеждаше прелестна, седнала със Стюарт и Брент Тарлтън на прохладната, сенчеста веранда в Тара, плантацията на баща ѝ. Новата зелена рокля на цветчета, ушита от десет метра ефирен муселин, се стелеше на вълни върху обръчите на кринолина и подхождаше чудесно на пантофките от зелен марокен, които баща й наскоро бе донесъл от Атланта. Роклята подчертаваше съвършенството на талията, чиято обиколка беше само четирийсет и три сантиметра – най-тънката талия в три окръга, – а прилепналият корсаж обхващаше добре оформена за нейните шестнайсет години гръд. Но при цялата скромност на тоалета и на пригладените коси, прибрани под мрежичка на тила, и въпреки кротостта на малките бели ръце, отпуснати в скута, истинската ѝ природа не можеше да остане скрита. Зелените очи придаваха на това лице със старателно изписана миловидност израз на своенравие и необуздана жизненост, напълно противоречащ на благопристойното ѝ държане. Обноските ѝ бяха наложени от нежните майчини напътствия и от по-строгото възпитание на бавачката; ала в очите напираше неподправената ѝ същност.
Изтегнати непринудено в креслата от двете ѝ страни, близнаците се смееха и разговаряха, като примижаваха срещу слънцето. Дългите им мускулести крака, обути във високи ботуши, бяха небрежно кръстосани. Момчетата бяха деветнайсетгодишни, близо метър и деветдесет на ръст, яки, с издължени крайници, загорели лица и рижави коси, с весел и самоуверен поглед. Облечени с еднакви сини сака и бричове в пясъчен цвят, те си приличаха като две капки вода.
Късното следобедно слънце се снижаваше и хвърляше ослепителни отблясъци върху храстите на кучия дрян, покрити с облаци бели цветчета сред свежа зеленина. Конете на близнаците, едри животни, червеникави като косите на своите господари, бяха вързани край алеята пред къщата. В краката на Стюарт и Брент се боричкаха жилавите неспокойни хрътки, които ги придружаваха навсякъде. Малко встрани, както приляга на аристократ, лежеше далматински дог на черни петна и положил муцуна на лапите си, търпеливо чакаше близнаците да поемат към къщи за вечеря.
Между хрътките, конете и момчетата съществуваше близост и причината не беше само в постоянното им общуване. Те всички бяха млади, здрави, безгрижни животни – расови, грациозни, пъргави; младежите – не по-малко дръзки от конете, които яздеха, бяха непокорни и буйни, но при все това благодушни към онези, които знаеха как да се отнасят с тях.
Макар по рождение облагодетелствани от охолния плантаторски живот и още от люлката заобиколени с многобройна прислуга, тримата на верандата не изглеждаха нито отпуснати, нито изнежени. Раснали все на открито, те притежаваха будната енергия на деца на природата, които рядко товарят ума си с отегчителни книжни знания. Окръгът Клейтън в Северна Джорджия бе още нов и според нормите на Огъста, Савана и Чарлстън животът в него беше малко грубоват. Уседналите, по-отдавнашни заселници от южните райони на щата гледаха отвисоко на съседите си от вътрешността, ала тук, в Северна Джорджия, липсата на изтънчено класическо образование не се смяташе за позорен недостатък, стига човек да го биваше в по-важните неща. А те бяха да отглеждаш хубав памук, да яздиш добре, да стреляш точно, да танцуваш с лекота, да кавалерстваш изискано на дамите, да не губиш достойнство, когато пиеш.
В тия умения близнаците нямаха равни на себе си, но също тъй се отличаваха и с прословутата си неспособност да научат нещичко от онова, което се съдържа между кориците на книгите. Тяхното семейство имаше повече пари, коне и роби от което и да е друго в окръга, но младежите бяха по-невежи от много свои бедни съседи.
Тъкмо поради тая причина в слънчевия априлски следобед Стюарт и Брент мързелуваха на верандата в Тара. Те току-що бяха изключени от Джорджийския университет – в продължение на две години това бе четвъртият университет, откъдето ги изхвърляха. По-големите им братя Том и Бойд също се бяха завърнали у дома, защото отказваха да учат там, където близнаците са нежелани. Стюарт и Брент гледаха на последното си изключване като на чудесна шега, а Скарлет, тъй и неотваряла доброволно книга, откакто предишната година бе излязла от Файетвилския девически пансион, го намираше също толкова забавно.
– Знам, че вас не ви е грижа, задето сте изключени, пък и на Том му е все тая – каза тя. – Но какво ще стане с Бойд? На него му се щеше да се изучи, а вие двамата го прогонихте от университетите във Вирджиния, Алабама, Южна Каролина, а сега и от Джорджийския. Така никога няма да завърши.
– О, стига да иска, правото може да го изучи и при съдията Пармълий във Файетвил – отвърна безгрижно Брент. – Пък и не е станала кой знае каква беда. И бездруго трябваше да се приберем, преди да е свършил семестърът.
– Защо?
– Заради войната, глупавичката ми! Всеки ден може да избухне. Да не мислиш, че някой от нас ще ти дреме над учебниците, ако се води война?
– Знаете, че няма да има никаква война – рече Скарлет отегчено. – Това са само приказки. Ето на, Ашли Уилкс и баща му тъкмо миналата седмица разправяха на татко, че нашите пълномощници във Вашингтон и мистър Линкълн ще стигнат до... ъъъ... миролюбиво споразумение по въпроса за Конфедерацията. И въобще янките са много уплашени от нас, за да се бият. Няма да има никаква война и ми дотегна да слушам все това.
– Нямало да има война! – викнаха възмутено близнаците, сякаш ги бяха изиграли.
– Виж какво миличка, разбира се, че ще има – каза Стюарт. – Янките може и да са уплашени, но след като оня ден оръдията на генерал Борегар ги прогониха от Форт Съмтър, ще трябва или да се бият, или да се опозорят пред цял свят като страхливци. Ами че Конфедерацията…
Скарлет се нацупи от раздразнение и досада.
– Ако още веднъж споменете „война“, прибирам се и затварям вратата. Никоя дума досега не ми е омръзвала повече от „война“, ако не броим „отцепване“. Татко говори за война от сутрин до вечер и всички господа, които идват у нас, не спират да крещят за Форт Съмтър, Правата на щатите и Ейб Линкълн. Ооо, толкова ми досаждат, че ми иде да вия! И на момчетата все туй им е в устата, дай им на тях Ескадрона. Тази пролет не беше весело на нито една забава, понеже те за друго не говорят. Пак добре, че Джорджия изчака да мине Коледа, преди да се отцепи от Съюза, инак и коледните ни празници щяха да се провалят. Кажете ли пак „война“, влизам си вкъщи...
(Откъсът е по превода на Надя Баева)
Издателство Емас
Отнесени от вихъра [ Томове 1 и 2 ] в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар