Салман Рушди >> Последният дъх на Мавъра

Любовна песен за един чезнещ свят, но и неговия сетен победен възглас

   Изгубих броя на дните, откакто се спасих от ужаса в крепостта на обезумелия Вашку Миранда в планинското селце Бененхели в Андалусия – заковах на вратата послание и побягнах от смъртта под прикритието на мрака. И оттогава гладното ми странство в знойната мараня е съпроводено от още изписани листове хартия, от размахване на чука, от острите писъци на петсантиметрови пирони. Отдавна, когато бях още млад и зелен, моята любима нежно ми рече: „О, Мавре, чудат и тъмнокож, имаш купища тези, но нямаш църковна порта, на която да ги окачиш“. (Тази жена, която се определяше като набожна индийка нехристиянка, се шегуваше с Лутеровия протест във Витенберг и дразнеше своя непоколебимо ненабожен любовник индиец от християнско потекло: по какви неведоми пътища пътуват историите, в какви ли не усти се озовават!) За жалост, мама дочу и стрелна светкавично като змия: „Купища ли, по-скоро сметища!“. Да, майко, и този път, както всеки друг, последната дума беше твоя.
   „Америка“ и „Москва“, така някой нарече майка ми Аурора и любимата ми Ума – на двете велики свръхсили. Според хората двете си приличали, но аз така и не открих прилика, изобщо не я виждах. И двете починаха от насилствена смърт, а аз се озовах в далечна страна, погнат от гибелта и понесъл тяхната история, която разлепвам по порти, огради и маслинови дръвчета и разпространявам там, откъдето минава последният ми път – история, която сочи към мен. Бягството превърна моя свят в пиратска карта с изобилие от знаци, с върволици от кръстчета, водещи към съкровището, което съм самият аз. Когато преследвачите ми поемат по следата, ще ме намерят – ще ги очаквам, без да се оплаквам, останал без дъх, готов. Ето ме, тук стоя. Не можех да постъпя другояче.
   (По-скоро, тук седя. В тази тъмна гора – тоест на това възвишение с маслини, сред дръвчетата, където въпросително ме наблюдават килнатите каменни кръстове на малко буренясало гробище, малко след бензиностанцията „Ултимо Суспиро“, без полза и нужда от Вергилий, по средата – поне така би трябвало – на жизнения си път, оказала се всъщност по заплетени причини неговият край, аз, да му се не види, грохвам.)
   Да, мили дами, много неща се заковават. Например знамето за мачтата. Обаче след като живях неособено продължително (но пък крещящо колоритно), тезите ми се изчерпаха.
   Животът сам по себе си е разпятие.

* * *

   Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пара, настъпва време за изповед. Наречете го завет или последна воля (ваша воля!), пивница „Последен дъх“. Затова казвам „тук стоя или седя“ – всички мои житейски присъди са заковани с пирони към пейзажа и в джоба ми са ключовете за една червена крепост – в миговете на очакване, преди съвсем да рухна.
   Затуй подобава да възпеем края – онова, което е било и вече го няма, правилното и погрешното. Да отроним последна въздишка за изгубения свят, сълза за неговата кончина. Ала и последно „ура“, последно скандално вълмо от небивалици (нямаме видео, ще трябва да се задоволим с думи) и да изпълним няколко неблагозвучни заупокойни мелодии. Историята на Мавъра със звук и ярост. Искате ли я? Е, дори да не искате... Но по-напред ми подайте пипера.
   – Моля, какво казахте?
   И дърветата проговарят от изумление. (Нима в мигове на отчаяние и самота не ви се е случвало да говорите на стените, на глупавото псе, на въздуха?)
   Повтарям: пипера, ако обичате, защото ако не бяха тези зърна пипер, онова, което сега свършва на изток и на запад, може би никога нямаше да започне. Заради пипера стройните кораби на Вашку да Гама прекосили океана от лисабонската кула Белем до Малабарския бряг, първо до Каликут, а после до пристанището в лагуната на Кочин. След пионерите португалци пристигнали англичаните и французите, затова в така наречения период на „откриване на Индия“ – но как изобщо да бъдем открити, след като никога не сме били закрити? – ние сме били „не перла в короната, а пипер в гозбата“, както се изразяваше знаменитата ми майка. „От самото начало е ясно като бял ден какво искал светът от прословутата Майка Индия – казваше тя. – Пикантерии. Каквото търсят и мъжете в бордея.“

* * *

   Това е моята история, историята на пропадналия с висок произход Мораеш Зогойби, по прякор Мавъра, който през по-голямата част от живота си беше единственият мъжки наследник на натрупаното от търговия с подправки състояние на рода Гама Зогойби от Кочин, историята за това как животът, който смятах, че ми се полага, ми бе отнет от собствената ми майка Аурора, по баща Да Гама, най-прославената съвременна художничка, изключителна красавица и жената с най-острия език сред съвременниците си, която сипеше огън и жупел по всеки, когото вземе на мушка. И към децата си нямаше милост. „Ние сме католици битници, във вените ни има лют червен пипер – казваше тя. – Никакви специални привилегии за роднините! Скъпи мои, ние се храним с плът, а кръвта е любимата ни напитка!“...

Преводач Надя Розова

Издателство Колибри

Последният дъх на Мавъра в Pimodo