Алистър Рейнолдс >> Домът на слънцата

Хиляда клонинга, изстреляни в галактиката, натрупат спомени и мъдрост...

   Пъхнах ръка в отворения слот на създателя и затворих пръсти около приклада на енергийния пистолет. Новосътвореното оръжие тежеше така, сякаш е натъпкано със сложни машинарии с ненормална плътност. Да го държа ми позволяваха леватори, но въпреки това беше с масата на малка скала. Адептите, които използваха подобни оръжия, по принцип обличаха и силова броня, с която да преодолеят остатъчната инерция, но не исках да посрещам госта си изглеждаща досущ като друг вид робот.

   Продължавах да си повтарям да не съм толкова нервна, но веднага щом успявах да прогоня един страх, мястото му заемаше друг. Никой машинен човек не бе наранявал човешко същество, тъй че оръжието можеше да бъде сметнато едновременно за прекомерна мярка и за обида. Но пък се канех да освободя затворник, който не само притежаваше свръхчовешка скорост и сила, но и след прекарано под грижите на Атешга време можеше да се окаже с наполовина изгърмяло съзнание.

   Просто се надявах, че ако се стигне до стрелба, оръжието ще бъде в състояние да остави нещо повече от вдлъбнатина в златната броня.

   – Убедени ли сме в това, което правим? – попита Кемпиън.
   – Не – отвърнах. – Изобщо не сме. Но все пак смятам, че така е редно.

   Положих длан на пусковия механизъм, след което бързо отстъпих назад от изправената кутия на клетката на робота.

   Задържащото поле разхлаби постепенно хватката си върху него, така че Хесперъс се спусна на земята като на забавен кадър. Стъпалата му се докоснаха до палубата и ръцете му се отпуснаха покрай хълбоците му. Остана изправен, но в течение на няколко се- кунди липсваха видими признаци, че в действителност е жив, а не просто балансиращ в това положение. После златното му лице, до момента извърнато встрани, се надигна, за да ме погледне в очите.

   Хесперъс беше възхитителна машина.

   Приличаше на човек в костюм от плътно прилепнала броня, макар че беше всъщност твърде строен, за да се побере някой под кожата му. Черепът му бе изграден от елегантни плоскости и блякави криви. Машинният човек беше едновременно студено роботизиран и сърцераздирателно човечен, досущ преувеличена и стилизирана рисунка на поразително красив мъж от древните легенди, скулптиран в злато и хром. Очите му представляваха гъсто осеяни с фасетки механизми, които се меняха от опалено до тюркоазено в зависимост от точния ъгъл на погледа му. Имаше широка брадичка с трапчинка. Скулите му бяха успоредни фланци от хром, щръкнали през кожата, сякаш играеха ролята на охладителни елементи. Имаше нос, който, изглежда, не изпълняваше друга функция, освен да допълва пропорциите на лицето му. Устата му беше пухкава, златните устни – разделени от тесен процеп, зад който се криеха сложните хромирани механизми на системите му за генериране на реч. Черепът беше от злато, като изключим двата панела от закалено стъкло, точно над източените миди на ушите му. Панелите бяха покрити със сложна паяжина от хром. Зад стъклата се вихреха танцуващи пастелни светлинки.

   Останалата част от Хесперъс не бе по-малко красива; практически нямаше участък от него, който да не е естетически балансиран спрямо цялото. Имаше изваяна гръдна плоча, стегнат хромиран стомах, тънки бедра и дълги, мускулести крайници. Единствената му странност и нещо, което не изглеждаше напълно пропорционално, беше лявата му ръка – под лакътя беше по-дебела от дясната, а и лявата му длан бе по-масивна, сякаш носи метална ръкавица, надяната върху собствената му броня.

   Това беше и единствената набиваща се в очите част от него, всичко останало бе хармонично. Машинните хора се показваха като мъже и жени, понякога като деца и от време на време като асексуални, лъскави метални същества. Лицето и телосложението на Хесперъс не оставяха място за съмнение, че се представя за мъж. Имаше дори намек за гениталии, оформени в изискан златен релеф. Но във вида му нямаше нищо зловещо или заплашително. Той беше изключителен – предмет, на който да се възхищават и прекланят.

   Беше също така и жив. Освен това – силен и бърз, и потенциално най-смъртоносната и умна твар, стъпвала някога на „Дребен флирт“.

   – Коя си ти? – попита той, устните му се движеха, макар лицето му до този момент да бе изглеждало като скована златна маска. Гласът му бе изумителен, звучеше като плавна имитация на птича песен, оркестрирана в звуци на човешка реч. Беше най-прелестното нещо, което някога съм чувала.

   – Аз съм Пърслейн, дяловек от линията Джентиан, част от Гражданството – посочих спътника си. – Това е Кемпиън, мой другар дяловек от същата линия. Сега си на борда на неговия кораб. Бил си държан в плен от същество, което се нарича Атешга. Току-що се договорих за освобождаването ти.

   – Боите ли се от мен, дяловеци?

   – Вероятно – казах.
   – Няма причина за това. На твое място бих оставил оръжието. Интелектът ми е разпределен из тялото, така че ще ти е необходим повече от един изстрел, за да ме убиеш. Можеш да ме нараниш, разбира се, но не и преди пренасочените енергии да са нанесли значителни щети на превозното ти средство... – Хесперъс се огледа полека, вратът му се въртеше със странната гладкост на оръдейна кула. Преминавайки без усилие на Транс, той попита: – Ще помогне ли за привикването ви, ако говоря на езика на Гражданството? Не смятам, че ще ми причини непреодолими затрудения.

   Ние, джентианците, обичаме да си мислим, че никой във Вселената не разбира Транс по-добре от самите нас. Но с едно изречение Хесперъс беше разбил цялата ми увереност.

   – Добър е – прошепна Кемпиън. – Много е добър!

   – Много добре говориш Транс – похвалих го.

   – За машина.

   – За всеки един, комуто не е майчин. Моля – не съм имала предвид да те обидя!

   Хесперъс ме огледа с блесналите си опалови очи. Наклони микроскопично глава и те просияха в тюркоазено.

   – Не съм се обидил, дяловек. Дали ще си така любезна да ми обясниш какво се е случило? Спомена някой на име Атешга и името пробужда спомен в паметта ми, но все още не съм в състояние да разбера как съм се озовал тук.

   – Значи не помниш как са те заловили?

   – Спомням си подробности, но не и цялото събитие. Струва ми се, че пътувах... – той допря длан до гърдите си, разперил пръсти. – За нещастие нещо се случи с кораба ми – техническа повреда.

   – Предполагам мога да се досетя какво става по-нататък. Поровил си в съкровищницата на борда и си научил за съществуването на продавач на кораби, намиращ се в тази система. Атешга те е примамил и после е решил, че може да изкара по-голяма печалба, ако открадне кораба ти, вместо да вземе парите ти.

   – Това ли се случи с теб?

   – Атешга не осъзнаваше, че е хванал в мрежата си двойка джентианци. Обяснихме му, че ако не ни пусне, може да очаква отмъщение от останалите от линията.

   – Забележителна заплаха – съгласи се Хесперъс. – Как успяхте да го убедите да пусне и мен?

   – Веднъж освободил ни, нямаше избор – щеше да нагази още по-дълбоко в блатото, ако станеше известно, че държи в плен машинен човек.

   – В такъв случай ти дължа благодарността си! И все пак съжалявам, че си счела за нужно да донесеш оръжие.

– Притеснявах се, че може да си дезориентиран.

   – Тогава загрижеността ти е разбираема. Паметта ми е увредена. Може ли да запитам коя е днешната дата?

   – Стандартно време по Рака – шест милиона трийсет и три хиляди четиристотин осемдесет и пета година. Намираш се в ръкава Щит-Кръст, в системата Нелюмбий.

   – Бил съм пленник на Атешга значителен брой години. Последната ясна дата, която си спомням, в човешката система, започва с петица...

Преводач Елена Павлова

Издателство Изток-Запад

Домът на слънцата в Pimodo