С едно изключение. Тази сутрин на обкованата дървена врата до бронзовото чукче някой беше залепил син плик, на който, написано с печатни букви, ясно се четеше името на стопанина: ДОН ФЕЛИСИТО ЯНАКЕ. Не помнеше досега да са му оставяли писмо по този начин – закачено като съдебна призовка или съобщение за глоба. Обикновено раздавачът го пускаше вътре през процепа във вратата. Разлепи плика, отвори го и с леко мърдане на устни прочете писмото:
Господин Янаке,
Успехите на вашата транспортна фирма „Нариуала“ са гордост за Пиура и нейната общественост. Това обаче крие известен риск, тъй като всяко процъфтяващо предприятие е изложено на посегателства и злодеяния от страна на обидени, завистливи и злонамерени хора, а такива, както добре знаете, тук не липсват. Но не се тревожете. Нашата организация е готова да осигури безопасност на „Нариуала“, семейството ви и на вас лично срещу евентуални нападки, неприятности или заплахи от страна на злосторниците. Възнаграждението за тази дейност е 500 долара на месец (скромна сума, както виждате, в сравнение с растящото ви благосъстояние). Своевременно ще се свържем с вас, за да уточним начина на заплащане.
Не е нужно да ви изтъкваме колко важно е да запазите пълно мълчание по този въпрос. Всичко трябва да си остане между нас.
Господ да ви пази.
Вместо подпис имаше нескопосна рисунка, която напомняше паяче. Дон Фелисито прочете още няколко пъти писмото, написано с неравни букви и изпъстрено с петна от мастило. Изненадан и дори развеселен, изпита смътното усещане, че е някаква лоша шега. Смачка писмото заедно с плика и понечи да го хвърли в кошчето на ъгъла до слепия Лусиндо. После се отказа и след като го поизглади, го прибра в джоба си.
Имаше десетина преки от дома му на улица „Арекипа“ до офиса на фирмата на булевард „Санчес Серо“. Този път не си преговори наум задачите за деня, както правеше винаги, защото в главата му се въртеше писмото с паячето. Трябваше ли да го приеме сериозно?
Дали да не подаде жалба в полицията? Изнудвачите му пишеха, че ще се свържат с него, за да уточнят „начина на заплащане“. Нямаше ли да е по-добре да изчака да се обадят и след това да иде в участъка? Може просто някой негодник да си прави дебелашка шега. От друга страна, престъпността в Пиура напоследък наистина се бе увеличила – обири на къщи, улични кражби, дори отвличания, които, според слуховете, семействата на белите от богаташките квартали Ел Чипе и Лос Ехидос тихомълком уреждаха без много шум. Макар че се чувстваше объркан и нерешителен, в едно беше сигурен – в никакъв случай и при никакви обстоятелства нямаше да плати и сентаво на тези бандити. И както толкова пъти в живота, Фелисито си спомни последните думи на баща си, преди да умре: „Никога не се оставяй да те тъпчат, синко. Този мой съвет е единственото ти наследство“. Беше го послушал и никога не се бе оставил да го тъпчат. А след повече от половин век зад гърба си беше твърде стар, за да променя навиците си. Вървеше толкова погълнат от мислите си, че едва кимна на поета Хоакин Рамос и бързо го отмина, въпреки че друг път се спираше да размени няколко думи с този закоравял бохем. Навярно пак беше прекарал нощта в някое барче и едва сега се прибираше, с изцъклен поглед и вечния си монокъл, като дърпаше козата, която наричаше своята газела...
Издателство Колибри
Герой по неволя в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар