Това се случва по-често,отколкото бихте предположили. Пристигащите на това място за пръв път дори не подозират колко рядка е околната атмосфера. Студът е друга голяма изненада за тях, но съм чувал, че атмосферното налягане е сходно с това във високите части на Хималаите. И ето, те слизаха в колона по рампата на локалната совалка, пристигнала от междинната станция на Деймос, и ако спускането дотук не ги бе накарало да драйфат, то недостигът на кислород, главоболието и гаденето, които вървят с височинната болест, сто на сто щяха да го сторят.
Не можех да зная със сигурност, че сгънатият на две господин на средна възраст, който се бе заел така усърдно с повръщане, е доктор Ал-Баз, но имах подобно предчувствие; единствен той сред пътниците в совалката имаше ориенталски черти. С нищо не можех да му помогна, така че търпеливо изчаках отвъд ограничителната верига, докато към него се насочи една от бордовите стюардеси. Д-р Ал-Баз я отпъди с ръка – „не ми трябва никаква помощ, благодаря“. Изправи се, извади кърпичка от джоба на палтото си и обърса уста, след което отново хвана дръжката на чантата с колелца, която бе пуснал на земята при стомашния бунт. Добре, че не беше напълно безпомощен.
Влезе в чакалнята с последните пътници. Премина чертата, спря, огледа се и забеляза картончето, което държах. Мимолетна усмивка на облекчение и докторът ме приближи.
– Казвам се Омар ал-Баз – съобщи той с протегната ръка. – А вие трябва да сте господин Рамзи.
– Да, вашият гид. Наричайте ме Джим. – Не бях въодушевен от идеята да стисна ръка, която току-що е бърсала уста, оляла с бълвоч чистия като в аптека бетон на пода. Затова посегнах да поема сака му.
– Мога дасе справя и сам – заяви гостът и не даде да го освободя от чантата. – Но ще съм благодарен, ако се погрижите за останалия ми багаж.
– Разбира се, бъдете спокоен. – Не ми плащаше да му слугувам и ако бе някой от тъпите туристи, каквито се бяха оказвали предишни мои клиенти, щях да го оставя сам да си мъкне нещата. Само че вече започвах да харесвам този тип: едва подкарал петдесетте, суховат, но с намек за коремче, с чорлава черна коса и сребро около слепоочията. Носеше кръгли очила и леко напомняше арабски вариант на Граучо Маркс с гъстите мустаци под орлов нос. Омар Ал-Баз не можеше да бъде нищо друго, освен онова, което бе в действителност: американски професор с египетски произход от Аризонския университет.
Поведох го през огромната чакалня, като заобикалях туристи и бизнесмени, също слезли от следобедната совалка в три часа.
– Сам ли пътувате, или има някой с вас?
– За съжаление идвам сам. Университетът отпусна командировъчни само за един човек, макар да поисках помощник от последния курс. – Смръщи чело. – Това може да затрудни работата ми, но се надявам задачата да се окаже достатъчно лесна, за да я изпълня самостоятелно.
Имах съвършено бегла представа относно мотивите му да ме наеме за свой водач, само че данданията и блъсканицата в терминала бяха толкова непоносими, че всякакъв разговор ставаше немислим. Транспортната лента започна да бълва багажа на пътниците, но доктор Ал-Баз не си направи труда да търси куфари и сакове заедно с чакащата тълпа. Той решително се насочи право към багажното гише на ПанМарс, където представи шепа багажни отрязъци. Започнах да съжалявам за великодушното си предложение, когато от една странична врата се показа транспортна количка. Върху нея бяха натрупани пет-шест алуминиеви кутии; дори при марсианската гравитация никоя от тях не бе достатъчно малка, за да я нося едновременно с друга.
– Не може да е истина – измърморих аз.
– Много съжалявам, но за работата, която предстои, ми трябва специално оборудване. – Подписа някакъв формуляр и пак се обърна към мен: – Ами... дали разполагате с превозно средство, за да стигне всичко това до хотела, или ще трябва да взема такси?
Огледах алуминиевата камара и прецених, че не е чак дотам огромна, та да не мога да я натикам в задната част на джипа. Двамата подкарахме количката към мястото, където бях паркирал, точно пред централния вход, и съумяхме да завържем здраво целия багаж с помощта на еластични колани. Д-р Ал-Баз зае мястото на пътника и остави сака на пода между краката си.
– Най-напред в хотела, нали? – попитах аз, щом седнах зад волана.
– Да, ако обичате... а след това не бих отказал едно питие. – Забелязал изпитателния ми поглед, той се усмихна с разбиране, преди да отговори: – Не, не съм предан последовател на Пророка.
– Радвам се да го чуя. – Все повече ми харесваше; нямам никакво доверие на хора, които не са склонни да изпият една бира с мен. Запалих и отлепих гумите от бордюра. – Значи искате да посетите туземно селище – така пише в имейла ви. Все още ли имате подобно желание?
– Да, имам. – Поколеба се. – Но след като вече се познаваме, мисля, че почтеността налага да съобщя още нещо: с това моите намерения не се изчерпват. Задачата ми тук включва нещо повече от запознаване с местното население.
– Тоест? Какво още желаете?
Той впери поглед в очите ми над рамките на очилата.
– Кръв от марсианец...
Алън М. Стийл, Марсианска кръв, Martian Blood
Редактори Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа
Предговор Джордж Р. Р. Мартин
Преводач Павел Главусанов
Корица Дамян Дамянов
Издателство Сиела
Старият Марс в Pimodo
Предговор Джордж Р. Р. Мартин
Преводач Павел Главусанов
Корица Дамян Дамянов
Издателство Сиела
Старият Марс в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар