Михаил Вешим >> Текила на разсъмване

Някъде край морето, където бирената пяна е повече от морската

   ... Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона... Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен психоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като истински непукист.
   Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмняваше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, повечето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...
   В „Лапината“ бизнесразговорите продължаваха с високи децибели – никой никого не слушаше, а просто го надвикваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен симпатяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гутенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в мастики, делово, от сутринта – така до финала...
   – Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.
   – Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
   – Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И тази се доди...
   – Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...
   Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха внимание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
   Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди – бързи, сребърни тела... (Из Есенен риболов)

Издателство Сиела

Текила на разсъмване в Pimodo