Но в момента, когато започна неговата история, той не го знаеше, както не знаеше и че е волпертингер и че ще стане най-великият герой на Замония. Той не знаеше нито как е името му, нито кои са родителите му. Не знаеше откъде идва и накъде отива и знаеше само, че селският имот, в който живее, е неговият дом.
За Румо всяка сутрин започваше с цялата селска фамилия – седемчленно семейство от Радпичхахен-джуджета, която се събираше около кошничката му, възхищаваше се на спящото зверче и го събуждаше със сладка песничка. А после го заливаха с нежности. Милваха го зад ушите, люлееха го на ръце, гладеха го по козинката, мачкаха изпъкналите подутини по тила му, на което той отвръщаше с доволно ръмжене. В мига, в който Румо се изправеше на четирите си непохватни крачета, моментално ставаше център на вниманието. Приветстваха всяко негово действие и гальовно го милваха и потупваха дори когато се препънеше в собствените си лапи. За Румо заделяха най-прясното мляко, на дървени въглища препичаха най-хрускавите наденички, запазваха най-хладното място на сянка и най-топлото място до камината. Когато провеждаше следобедната си дрямка, всички ходеха на пръсти, а щом се събудеше с прозевки, го подсилваха с топъл ябълков пай, какао и сладка сметана. Винаги имаше някой готов да си поиграе с Румо, да се поборичка с него или да се остави да бъде нахапан от беззъбата му уста. А вечер, щом Румо се изтощеше от лудориите, сресваха козината му с мека четка и му пееха, докато заспи. Да, Румо беше неявният господар на селския двор.
В двора имаше още много животни – и дойни крави, и полски коне, и блатни свине – всичките до едно бяха по-големи, по-силни или по-полезни от Румо, но никое от тях не се радваше на толкова популярност. Единственото създание, което не признаваше единовластието на Румо, беше черната гъска, която заради дългия си врат бе два пъти по-висока от него и го съскаше винаги, когато минеше покрай нея. Затова той колкото се можеше, я избягваше.
Една сутрин Румо се събуди в кошничката си не от сладката песен на Радпичхахените, а от остра болка. Усети нещо чуждо в устата си. Вътрешността на муцуната му за него винаги е била слузесто и влажно пространство, в която плъзгаше езика си по обла, гладка и мека повърхност, но днес там имаше нещо ново и обезпокояващо. В горната част на небцето, недалеч от горната устна, венецът се беше разцепил. Отдолу изглежда растеше някакво остро и гърбаво нещо, което му причиняваше пулсираща болка, и това никак не му харесваше.
Затова той реши да сподели неразположението си с широката общност, за да получи нужната доза нежност и състрадание.
Но наблизо нямаше никого...
Илюстрации Валтер Мьорс
Преводач Светослав К. Коев
Издателство Оргон
Няма коментари:
Публикуване на коментар