Селото си имаше своята забележителност – славеше се надлъж и нашир с умелите си майстори в различни занаяти, най-вече в готварския. Разполагаше с огромна Кухня, собственост на Селския съвет, а майстор-готвачът се считаше за важна клечка. Неговата къща ведно с Кухнята се намираха на гърба на Банкетната палата – най-просторната и най-стара сграда в селото, а също и най-прекрасната, построена изцяло от солиден камък и дъбов масив, пък и прилично поддържана (макар вече никой да не я боядисваше и позлатяваше като в добрите стари времена). В тази Палата се провеждаха всички събирания и заседания. Тук се честваха общоселските празненства, а също и семейните тържества. С други думи, майстор-готвачът не можеше да се оплаче от липса на работа, понеже всяко от тези събития биваше предшествано от приготвяне на подобаваща храна. А за такава на селските панаири – каквито през годината се провеждаха достатъчно – се считаше разнообразната и изобилната.
Един от тези панаири цялото село очакваше с огромно нетърпение – понеже само той се падаше през зимата. Продължаваше цяла седмица, а в последния ден по залез-слънце се организираше тържество, наречено Празник на добрите деца. На малцина се усмихваше щастието да присъстват на него. Несъмнено някои от заслужаващите покана оставаха пренебрегнати за сметка на други, не дотам заслужили, които биваха избирани погрешка. Но винаги се получаваше така – колкото и да се стараеха и да внимаваха организаторите на подобни мероприятия. Както и да е, присъстващите на Празника на двайсет и четирите се определяха най-вече според годината на раждане – понеже празникът се провеждаше веднъж на двайсет и четири години и на него присъстваха само двайсет и четири деца. Специално за случая от майстор-готвача се очакваше да даде най-доброто от себе си и наред с многото традиционни лакомства да приготви Голямата торта. От нейната прелест (или липсата на такава) зависеше с какво име ще бъде запомнен съответният готвач – понеже не се случваше често един майстор-готвач да се задържи на поста си достатъчно дълго, та да има време да направи втора Голяма торта.
Един ден майстор-готвачът внезапно обяви – за всеобща изненада, понеже не се бе случвало друг път, – че излиза в отпуск. И замина неизвестно накъде. Когато се върна няколко месеца по-късно, изглеждаше доста променен. По природа беше сериозен и неразговорлив, но в същото време мил и внимателен – човек, за когото е удоволствие да доставя радост на другите. След завръщането си определено беше придобил по-лъчезарен вид и започна да измисля какви ли не смехории. А по време на празненствата лично да пее весели песни – действие някак неподобаващо на един майстор-готвач. Като капак на всичко се върна с чирак и този факт хвърли в смут и изумление цялото село.
Не че имаше нещо странно в това един майстор-готвач да си има чирак. Напротив, беше си съвсем в реда на нещата. В даден момент всеки майстор-готвач си избираше помощник, комуто постепенно предаваше целия си опит и всичките си умения. Така с течение на времето все повече от важните задачи лягаха на плещите на чирака, та да може, когато дойде време, майстор-готвачът да се пенсионира или да си отиде от този свят, да има кой да поеме задълженията му и на свой ред да бъде наречен майстор. Но допреди заминаването си въпросният готвач не си бе харесал помощник. Все повтаряше „има време“ и „отварям си очите на четири и когато попадна на подходящия човек, ще го избера“. А сега се върна с чирак – почти момче, при това не от местните. Беше по-работлив от селските малчугани на неговата възраст и доста по-пъргав. Говореше благо и с учтив тон. Но за чирак си беше, направо казано, неподходящ – като го гледа човек, на не повече от шестнайсетина години. Въпреки всичко изборът на чирак си беше работа само и единствено на майстор-готвача и никой нямаше право да му се бърка. Е, момчето остана да живее при него, докато порасне достатъчно, че да може да се грижи за собствен дом. Постепенно хората свикнаха с присъствието му, някои дори се сближиха с него. Приятелите му и готвачът го наричаха Алф, за останалите беше просто Чирака.
Следващата изненада връхлетя селото само три години по-късно. Една пролетна утрин майстор-готвачът смъкна от главата си високата бяла шапка, сгъна чистата си готварска престилка, окачи бялата манта на мястото ѝ, избра си от огнището здрава тояжка, метна на гръб малка торба и замина. Взе си сбогом с Чирака. Бяха само двамата.
– Довиждане засега, Алф – рече майсторът. – Оставям те да се оправяш с нещата, колкото ти стигат силите и способностите – в които вече съм се убедил. Надявам се да нямаш проблеми. Ако някога се срещнем отново, ще се радвам да ми разкажеш всичко. А на другите предай, че пак съм излязъл в отпуск, но този път няма да се върна.
Когато Чирака предаде съобщението на хората, дошли първи в кухнята, настъпи истински смут.
– Каква е тая работа – завайкаха се те един през друг, – да тръгне, без да се сбогува с никой! Какво ще правим без майстор-готвач? Та той не каза кой ще го замести!
На никой и през ум не му мина, че Чирака може да стане Майстор-готвач. Вярно, беше се поизточил, но все още си беше момче. Пък и бе чиракувал едва три години.
Накрая, поради липса на по-добър избор, назначиха за майстор-готвач един от местните, който криво-ляво се оправяше с готвенето – макар и погледнато от определен ъгъл. Като млад бе помагал в кухнята в по-натоварени моменти, но майстор-готвачът така и не го бе избрал за чирак. Вече бе зрял мъж, имаше жена и деца и се бе научил да се отнася към парите с необходимото уважение.
– Колкото и да е, за него поне сме сигурни, че няма да си тръгне без предупреждение – успокояваха се хората, – пък и по-добре да има, кой да готви лошо, отколкото никак. Има още седем години до следващата Голяма торта. За толкова време дано научи достатъчно, та да се справи.
Ноукс, така се казваше човекът, бе много доволен от обрата на нещата. Той винаги си бе мечтал да стане майстор-готвач и никога не се бе съмнявал, че ще се справи с работата. Дори от време на време, когато се случеше да остане сам в кухнята, си бе слагал високата шапка, бе се оглеждал в добре излъскан тиган и си бе казвал: „Добър ден, майсторе. Шапката ви стои чудесно, като че ви е правена по поръчка. Надявам се, сте добре.“
Както и да е, нещата потръгнаха. Отначало Ноукс се стараеше много, а и Чирака бе до него и му помагаше. Работата е там, че майсторът научи много от своя чирак, като тайничко следеше с поглед всичките му действия – макар и никога да не си го призна. Годинките се търкаляха една след друга, наближаваше зимата на Празника на двайсет и четирите, а следователно бе време Ноукс да се замисли за своята Голяма торта. Вътрешно му беше притеснено, понеже – въпреки седемте години, през които се бе научил да прави поносими торти и сладкиши за обикновените празненства – знаеше, че Голямата торта се очаква с огромен интерес от всички и че за нея ще бъде подложен на жестоки критики. Не само от страна на децата. По традиция майстор-готвачът приготвяше за своите помощници в организирането на Празненството макет на Голямата торта, забъркан от същите съставки и по същата технология. Освен това в оригинала се очакваше да има някаква изненада, а не да бъде просто копие на предишната Голяма торта.
Най-важното според Ноукс беше да направи Тортата много сладка и с богата украса – затова реши да я залее със захарна глазура (в приготвянето на която Чирака бе голям майстор). „Така ще изглежда красива и вълшебна“, мислеше си Ноукс. А вълшебствата и сладкишите бяха две от наистина малкото неща, които знаеше за детския вкус. Според него човек рано или късно надраства привързаността си към вълшебствата, но сладкишите... сладкиши всеки обича. „Аха! Вълшебна, рече си той, това ме навежда на една мисъл.“ И така му хрумна в средата на Тортата, върху куличка, да постави малка бяла фигурка, в чиято ръчица да има миниатюрна вълшебна пръчица с бляскава звездичка на върха, а около крачетата ѝ да пише с розова глазура „Кралицата на вълшебствата“.
Но когато започна да приготвя съставките, установи, че има много смътни спомени за това какво би трябвало да съдържа една Голяма торта. Та затова отгърна старите тефтери с рецепти, останали от предишните майстори-готвачи. От написаното вътре съвсем се обърка, макар да разчиташе почерка. Споменаваха се вещества, каквито или изобщо не бе чувал, или бе изтрил от паметта си, а и вече нямаше време да върви да ги търси. Една-две от тях обаче си помисли, че ще може да си набави. Почеса се по главата и се сети за една стара черна кутия с няколко отделения, в която последният майстор-готвач бе държал подправки и други неща за специалните си торти. Откакто бе заел длъжността, Ноукс не бе надзъртал там и след известно ровене я откри на една висока лавица в склада.
Свали я от мястото ѝ и издуха праха от капака. Но когато я отвори, установи, че вътре е останало много малко от онова, което се надяваше да намери. При това в спаружен и мухлясал вид. В едно от отделенията в ъгъла обаче откри мъничка звездичка – по-миниатюрна дори от днешна стотинка, – като че ли сребърна, но потъмняла с времето.
– Колко е странна! – възкликна той на глас и я вдигна към светлината.
– Ни най-малко! – чу се глас зад него – тъй неочакван, че Ноукс подскочи.
Беше Чирака, който никога не се бе обръщал към майстор-готвача с такъв тон. Всъщност момчето така или иначе рядко разговаряше с Ноукс – само в случаите, когато биваше заговорен. Както и подобаваше на един младеж. Вярно, с глазурите се справяше прилично, но имаше да учи още много – поне според Ноукс.
– Какво искаш да кажеш, млади момко? – рече той, явно не особено доволен от прекъсването. – Щом не е странна, каква е тогава?
– Вълшебна – отвърна Чирака. – Идва от Страната на вълшебствата.
И тогава готвачът избухна в смях.
– Да, да, добре – рече той. – Което е горе-долу същото. Но наречи я така, щом искаш. Някой ден и ти ще пораснеш. А сега можеш да се заемеш със стафидите. И ако забележиш в тях някакви по-особени вълшебни семки, бъди добър да ме уведомиш.
– Какво ще правите със звездата, майсторе? – попита Чирака.
– Много ясно, ще я сложа в Тортата – отвърна готвачът. – Щом твърдиш, че е вълшебна, значи е точно каквото търся – изкикоти се той. – Сигурно ти самият си присъствал съвсем доскоро на подобни празненства, където в сладкишите се забъркват разни такива дрънкулки, парички и какво ли не. Е, в нашето село постъпваме по същия начин – децата се радват.
– Но това не е дрънкулка, майсторе, а вълшебна звезда – отвърна Чирака.
– Да, да, вече ми го каза – рече с раздразнение готвачът. – Е, още по-добре, ще го кажа на децата. Това ще ги развесели.
– Едва ли, майсторе – възрази Чирака. – Но именно така трябва да постъпите, точно така.
– Ти с кого си въобразяваш, че разговаряш? – възмути се Ноукс.
Тортата най-сетне бе завършена: изпечена и залята с глазура – предимно от Чирака.
– Щом толкова разбираш от вълшебства, ще ти позволя да направиш Кралицата на вълшебствата – рече му Ноукс.
– Чудесно, майсторе – отвърна момчето. – След като сте толкова зает, ще се заема. Но да знаете, че идеята е ваша, не моя.
– Че нали това ми е работата – да давам идеи. За разлика от твоята – тросна му се онзи...
Преводач Невена Кръстева
Издателство Прозорец
Опасното кралство в Pimodo
