Стивън Кинг >> Търси се

Човек, който постъпва така, не заслужава да живее...

   Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
   Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
   – Не ми се прави на литературен критик, момчен­це! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
   – Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. – В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. – И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
   До болка познатата критика – как смееш да се от­казваш от славата? – разпали искрицата яд в пламен­на ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
   – Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
   – Млъкни! Говориш като майка ми.
   – Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама ни­кога не ще можеш да продадеш!
   – Млъкни, гений! Предупреждавам те да си дър­жиш езика зад зъбите!
   „И какво като натисне спусъка? – помисли си Ротстийн. – Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от сма­зани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пъ­тека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер – кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страни­ци, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в „Тайм“... и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолеве­ния.“
   – Да, наистина си кръгъл глупак – заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. – Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разби­рат, че парите могат да бъдат похарчени. – Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. – Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
   – Последно предупреждение! – процеди Мори.
   – Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
   Морис Белами го застреля.

Преводачи Весела Прошкова, Даня Доганова
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес

Той иска да погуби още хиляди...

Зазорява се. Най-сетне мразовитата, мъглива нощ е свършила за стотиците безработни, строени пред Общинския център на западащо градче с надеждата да са сред хилядата, на които кметът гарантира работни места. Ненадейно от мъглата изниква сив мерцедес и се врязва в чакащите невинни хора. Загиват осем души, петнайсет са тежко ранени. Убиецът изчезва безследно.

Минават няколко месеца. Бил Ходжис, който неотдавна се е пенсионирал, прекарва дните си в гледане на глупави телевизионни предавания, а през безсънните си нощи мисли за многобройните случаи, които е разрешил, но най-вече за онзи, последния, при който е ударил на камък. Неразкритото престъпление не му дава покой, докато...

Докато не получава писмо от анонимен подател, който предпочита да го наричат Убиеца с мерцедеса и заплашва да извърши още по-чудовищно деяние...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

Откъс от романа в BLURBOWN

Мистър Мерцедес в Pimodo

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес [ Откъс ]

Залогът е висок. Времето – малко...

   Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи – Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, - но можеше да кажат, че... как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.
   Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.
   След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове – помисли си той. – Това е „Мерцедес Бенц“. Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат – като в онази песен на „Ауткаст“. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.
   Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:
   – Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
   Оги понечи да отговори утвърдително – няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона – продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко – блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, – и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.
   – Хей! – възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.
   С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като в кошара зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата... не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха – в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:
   – Пазете се, тоя няма да спре!
   Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето изтече...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

В книжарниците – през декември