Историята на Девън Джоунс (на двайсет и една, девствен, с писателски заложби… и с разбито сърце), който прекарва лятото на 1973. в увеселителния парк „Джойленд” в Северна Каролина...
Най-новият роман на Стивън Кинг (2013)
В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013
Имах кола, но през повечето дни на онази есен през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно отговаряше на настроението ми. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето - душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Кое му е красивото?
***
През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. На мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно - нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия ѝ заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън* и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс - на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), сегиз-тогиз ме спохождаха мисли за самоубийство.
Прелест, а?
–––––
* Едуард Г. Робинсън (1893-1973) – популярен филмов актьор, известен най вече с ролите си на гангстер „Кий Ларго“ и на Уолтър Хъф в „Двойна застраховка“ по черния роман на Джеймс Кейн. Включен е в списъка на двайсет и петимата най-забележителни актьори на американското кино. – Б. пр.
***
Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз - от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир – всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
- Ами аз какво да правя? – попитах.
- Винаги можеш да идваш да се виждаме – отвърна тя. – Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
- С раздялата любовта става по-силна – побърза да ме увери. – А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. - Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан – правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Извезайте си го на ковьорче и си го окачете в кухнята.
***
Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше за изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.
Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.
Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, имаше обява, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“**?
Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.
- Яви се на интервюто – отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. – Ще е вълнуващо.
- Вълнуващо ще е да съм с теб – поправих я.
- Ще имаме достатъчно време следващата година.
Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал – умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, - но някои неща човек не иска да знае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно преодолява първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достатъчно добър за Уенди Кигън...
–––––––
** Непреводима игра на думи: heaven (англ.) – рай; joyland (буквален превод от английски) – страната на веселието. – Б. пр.
