Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.
След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове – помисли си той. – Това е „Мерцедес Бенц“. Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат – като в онази песен на „Ауткаст“. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.
Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:
– Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
Оги понечи да отговори утвърдително – няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона – продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко – блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, – и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.
– Хей! – възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.
С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като в кошара зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата... не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха – в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:
– Пазете се, тоя няма да спре!
Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето изтече...
Преводач Весела Прошкова
Издателство Плеяда
В книжарниците – през декември
Няма коментари:
Публикуване на коментар