Доктор Сън [ откъс ]
Преводач Весела Прошкова
Издателство Плеяда
Доктор Сън в Хеликон
Доктор Сън в Books.bg
Показват се публикациите с етикет Издателство Плеяда. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Издателство Плеяда. Показване на всички публикации
неделя, 15 юни 2014 г.
Стивън Кинг >> Доктор Сън
Хотел Панорама отдавна е изравнен със земята...
Малкият Дани Торънс, който вижда оживели мъртъвци, вече е пораснал. Уви, кошмарът от миналото е загнезден в главата му и Дан пие, за да го забрави. И без да се усети, тръгва по стъпките на баща си: бавно, но сигурно се плъзга по наклонената плоскост на пълната деградация. Докато провидението (дали само то?) го отвежда в градче в Ню Хемпшир. Той започва да посещава сбирките на Анонимните алкохолици и си намира работа в местния хоспис. Там необичайната му дарба – озарението, доскоро потискана от алкохола, се връща: Дан помага на възрастните пациенти спокойно да прекрачат в отвъдното и скоро всички започват да го наричат доктор Сън. Същевременно той получава телепатични съобщения от Абра – момиче, чието озарение е дори по-силно от неговото. Абра е набелязана от „Верни на възела“ – зли свръхестествени същества, гладни дяволи, които се хранят с еманацията на жертвите си. От съвсем малка тя несъзнателно търси контакт с Дан, сякаш интуитивно осъзнава, че само той ще ѝ помогне да оцелее, когато настъпи моментът да се противопостави на гладните дяволи.
сряда, 21 май 2014 г.
Стивън Кинг >> Доктор Сън [ откъс и трейлър ]
Дан има необичайна дарба – той е Озарен...
Събуди се, защото му се пишкаше. Навън бушуваше бурен вятър. Беше топло – във Флорида температурата винаги е висока, обаче воят отвън го изплаши. Напомни му за „Панорама”, където повреденият парен котел беше най-малката опасност.
С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумуляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама”, тя хъркаше в съня си – тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.
Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.
Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но... понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама”, в стаята на втория етаж.
Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.
Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите ѝ бедра бяха подпухнали. Зеленикавите ѝ гърди висяха като спукани балони. Срамните ѝ косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите ѝ, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка.
„Затвори очи – беше му казал някога Дик Халоран. – Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.”
Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята ѝ. Тя се разлагаше.
Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта ѝ провисна, сякаш се стичаше. Усмивката ѝ беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.
Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно... наляво... отново надясно... после престана да се движи.
Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама”.
Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица – онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си (но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.
Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.
Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост...
С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумуляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама”, тя хъркаше в съня си – тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.
Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.
Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но... понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама”, в стаята на втория етаж.
Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.
Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите ѝ бедра бяха подпухнали. Зеленикавите ѝ гърди висяха като спукани балони. Срамните ѝ косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите ѝ, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка.
„Затвори очи – беше му казал някога Дик Халоран. – Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.”
Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята ѝ. Тя се разлагаше.
Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта ѝ провисна, сякаш се стичаше. Усмивката ѝ беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.
Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно... наляво... отново надясно... после престана да се движи.
Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама”.
Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица – онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си (но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.
Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.
Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост...
Издателство Плеяда
Превод: Весела Прошкова
Художник: Димитър Стоянов – Димо
В книжарниците от 28 май 2014
четвъртък, 29 август 2013 г.
Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс 2 ]
История с призрак...
JOYLAND (2013)
В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013
В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013
***
Госпожа Шопло седна срещу мен и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите ѝ в Джойленд, които бяха в изобилие.
– Случи се преди четири години. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.
– Струва ми се, че започвате от средата – напомних ѝ.
Госпожа Шопло се засмя.
– Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля ѝ, ако ѝ е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“ на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“. Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“, сетне я вкарал в „Къщата на ужасите“. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, ѝ прерязал гърлото и я изхвърлил край релсата. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза – онази, по която попаднала повечето от кръвта, – на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.
Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.
– Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа.
– Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?
– Не. Било в разгара на сезона и паркът бил претъпкано с посетители. Открили трупа чак в един през нощта, когато включили осветлението в „Къщата на ужасите“ заради хората от нощната смяна.
– Нима хората са минавали с влакчето покрай нея до затварянето на парка и не са я забелязали?
– И да са я видели, сигурно са решили, че е кукла… за придаване на още по-голяма автентичност. Но най-вероятно трупът е останал незабелязан. Все пак влакчето в „Къщата на ужасите“ пътува в пълен мрак.
Возене на тъмно. Беше зловещо.
– А някакво описание на външността му?
– Имаше нещо по-добро. Разполагаха със снимки. Мисля, че полицията ги е разпространила по медиите.
– И откъде снимки?
– От Холивудските момичета – отвърна госпожа Шопло. – Пет-шест работят в парка през натоварените дни. Едно от тях снимало Линда Грей и приятеля ѝ при стрелбището „Ани Оукли“, но когато отишло при тях, мъжът я отпратил. Отпратил я твърде грубо. После малката казала на полицаите, че онзи изглеждал така, сякаш бил готов да ѝ счупи апарата, стига да не го арестуват. Признала, че от очите му я побили тръпки. Сурови и сиви, така ги описала. – Госпожа Шопло се усмихна и вдигна рамене. – Обаче се оказа, че е бил с тъмни очила. Знаеш как на някои момичета им харесва да драматизират… Тази беше най-хубавата снимка, но не и единствената. Ченгетата прегледаха всичко, заснето от Холивудските момичета през този ден, и откриха онази Грей и приятеля ѝ на поне още четири. В най-добрата от тях двамата са на опашката пред въртележката „Летящи чини“ и той си е сложил ръката на задника ѝ. Доста свойски жест за мъж, когото никой от роднините и приятелите ѝ не бил виждал преди това.
– Жалко, че няма охранителни телевизионни камери.
– Ще дойде ден да ги има навсякъде – отбеляза тя. – Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.
– Няма ли?
– Не. Така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и ѝ показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.
– Случи се преди четири години. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.
– Струва ми се, че започвате от средата – напомних ѝ.
Госпожа Шопло се засмя.
– Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля ѝ, ако ѝ е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“ на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“. Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“, сетне я вкарал в „Къщата на ужасите“. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, ѝ прерязал гърлото и я изхвърлил край релсата. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза – онази, по която попаднала повечето от кръвта, – на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.
Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.
– Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа.
– Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?
– Не. Било в разгара на сезона и паркът бил претъпкано с посетители. Открили трупа чак в един през нощта, когато включили осветлението в „Къщата на ужасите“ заради хората от нощната смяна.
– Нима хората са минавали с влакчето покрай нея до затварянето на парка и не са я забелязали?
– И да са я видели, сигурно са решили, че е кукла… за придаване на още по-голяма автентичност. Но най-вероятно трупът е останал незабелязан. Все пак влакчето в „Къщата на ужасите“ пътува в пълен мрак.
Возене на тъмно. Беше зловещо.
– А някакво описание на външността му?
– Имаше нещо по-добро. Разполагаха със снимки. Мисля, че полицията ги е разпространила по медиите.
– И откъде снимки?
– От Холивудските момичета – отвърна госпожа Шопло. – Пет-шест работят в парка през натоварените дни. Едно от тях снимало Линда Грей и приятеля ѝ при стрелбището „Ани Оукли“, но когато отишло при тях, мъжът я отпратил. Отпратил я твърде грубо. После малката казала на полицаите, че онзи изглеждал така, сякаш бил готов да ѝ счупи апарата, стига да не го арестуват. Признала, че от очите му я побили тръпки. Сурови и сиви, така ги описала. – Госпожа Шопло се усмихна и вдигна рамене. – Обаче се оказа, че е бил с тъмни очила. Знаеш как на някои момичета им харесва да драматизират… Тази беше най-хубавата снимка, но не и единствената. Ченгетата прегледаха всичко, заснето от Холивудските момичета през този ден, и откриха онази Грей и приятеля ѝ на поне още четири. В най-добрата от тях двамата са на опашката пред въртележката „Летящи чини“ и той си е сложил ръката на задника ѝ. Доста свойски жест за мъж, когото никой от роднините и приятелите ѝ не бил виждал преди това.
– Жалко, че няма охранителни телевизионни камери.
– Ще дойде ден да ги има навсякъде – отбеляза тя. – Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.
– Няма ли?
– Не. Така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и ѝ показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.
– И през всичкото време е държал в джоба си ръкавици и нож – промълвих. От тази мисъл ми се зави свят.
– Бръснач.
– А?
– Използвал е бръснач или нещо от този род, така каца патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.
– Заради слънчевите очила ли?
– И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.
– Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите”?
– Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.
– Може би цветът на дрехите ѝ е бил споменат в статиите.
Тя вдигна рамене:
– Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надежда да я използват срещу евентуален заподозрян.
– Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.
– Бръснач.
– А?
– Използвал е бръснач или нещо от този род, така каца патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.
– Заради слънчевите очила ли?
– И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.
– Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите”?
– Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.
– Може би цветът на дрехите ѝ е бил споменат в статиите.
Тя вдигна рамене:
– Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надежда да я използват срещу евентуален заподозрян.
– Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.
– Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си – разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. – Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. – Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.
вторник, 23 юли 2013 г.
>> Древните цивилизации
Събитията от световната история трябва да се представят с такова поетическо чувство, което прави целия свят близък и познат и в същото време тайнствен и увлекателен. Александър Блок
С епохата на древността е свързано не само раждането на такива световни религии като будизма и християнството, а и появата на Аристотеловата метафизика, от чиито граници европейската философия не е излизала до Франсис Бейкън, и на конфуцианския етичен кодекс, господствал в Китай до неотдавна. Възникналият от лоното на древните цивилизации свят, където хората са разделени не само по етнически, географски и културен признак, а и въз основа на изповеданието си (напр. православни и католици, шиити и сунити); където новата категория за религиозна принадлежност придобива важен смисъл; където платоническите модели на мислене широко навлизат чрез схоластиката и мистиката на християнството и исляма в живота на широките народни маси, които не са чели и дори не са чували за Платон, а конфуцианската традиция застива на етапа на сунското неоконфуцианство; където духът на метафизическото учение се материализира в практиката на изобразителното изкуство, както например във византийско-руската иконна живопис или китайските пейзажи от епохата Сун, стоящи под знака на чан-будизма – това вече е друг свят, светът на Средновековието... Из Увод
Издателство Плеяда
Древните цивилизации в Хеликон
Древните цивилизации в Books.bg
вторник, 16 юли 2013 г.
Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс ]
Историята на Девън Джоунс (на двайсет и една, девствен, с писателски заложби… и с разбито сърце), който прекарва лятото на 1973. в увеселителния парк „Джойленд” в Северна Каролина...
Най-новият роман на Стивън Кинг (2013)
В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013
Имах кола, но през повечето дни на онази есен през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно отговаряше на настроението ми. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето - душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Кое му е красивото?
***
През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. На мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно - нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия ѝ заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън* и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс - на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), сегиз-тогиз ме спохождаха мисли за самоубийство.
Прелест, а?
–––––
* Едуард Г. Робинсън (1893-1973) – популярен филмов актьор, известен най вече с ролите си на гангстер „Кий Ларго“ и на Уолтър Хъф в „Двойна застраховка“ по черния роман на Джеймс Кейн. Включен е в списъка на двайсет и петимата най-забележителни актьори на американското кино. – Б. пр.
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013
Имах кола, но през повечето дни на онази есен през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно отговаряше на настроението ми. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето - душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Кое му е красивото?
***
През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. На мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно - нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия ѝ заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън* и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс - на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), сегиз-тогиз ме спохождаха мисли за самоубийство.
Прелест, а?
–––––
* Едуард Г. Робинсън (1893-1973) – популярен филмов актьор, известен най вече с ролите си на гангстер „Кий Ларго“ и на Уолтър Хъф в „Двойна застраховка“ по черния роман на Джеймс Кейн. Включен е в списъка на двайсет и петимата най-забележителни актьори на американското кино. – Б. пр.
***
Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз - от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир – всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
- Ами аз какво да правя? – попитах.
- Винаги можеш да идваш да се виждаме – отвърна тя. – Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
- С раздялата любовта става по-силна – побърза да ме увери. – А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. - Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан – правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Извезайте си го на ковьорче и си го окачете в кухнята.
Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз - от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир – всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
- Ами аз какво да правя? – попитах.
- Винаги можеш да идваш да се виждаме – отвърна тя. – Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
- С раздялата любовта става по-силна – побърза да ме увери. – А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. - Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан – правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Извезайте си го на ковьорче и си го окачете в кухнята.
***
Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше за изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.
Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.
Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, имаше обява, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“**?
Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.
- Яви се на интервюто – отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. – Ще е вълнуващо.
- Вълнуващо ще е да съм с теб – поправих я.
- Ще имаме достатъчно време следващата година.
Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал – умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, - но някои неща човек не иска да знае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно преодолява първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достатъчно добър за Уенди Кигън...
–––––––
** Непреводима игра на думи: heaven (англ.) – рай; joyland (буквален превод от английски) – страната на веселието. – Б. пр.
Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше за изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.
Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.
Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, имаше обява, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“**?
Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.
- Яви се на интервюто – отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. – Ще е вълнуващо.
- Вълнуващо ще е да съм с теб – поправих я.
- Ще имаме достатъчно време следващата година.
Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал – умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, - но някои неща човек не иска да знае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно преодолява първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достатъчно добър за Уенди Кигън...
–––––––
** Непреводима игра на думи: heaven (англ.) – рай; joyland (буквален превод от английски) – страната на веселието. – Б. пр.
сряда, 10 април 2013 г.
Стивън Кинг >> Всичко е съдбовно
14 мистерии от майстора на съспенса
Ето какво направих.
Извадих от колодата карти всички пики плюс един жокер От асо до поп = 1 - 13. Жокер = 14.
Разбърках картите и ги раздадох. Порядъкът, в който ги обръщах една след друга, определи подреждането на разказите.
Получи се много сполучлив баланс между „литературните“ и по-комерсиалните…
СЪДБОВНО, не мислите ли?
По моя преценка добавих и обяснителна бележка преди или след всеки разказ. Стивън Кинг
Издателство Плеяда
Всичко е съдбовно в Хеликон
Всичко е съдбовно в Books.bg
петък, 23 ноември 2012 г.
Стивън Кинг >> Тъмната кула: Вихър през ключалката
Стивън Кинг отново се развихря с пълна сила и прави онова, което умее най-добре: да омагьосва и да пренася в незнайните светове на миналото и на бъдещето. Ню Йорк Таймс
Докато мъдрувах върху редактирането на „22 ноември 1963”, отново започнах да мисля за Средния свят. И да го сънувам. В общи линии вече бях разказал за приключенията на Роланд, Джейк, Еди, Сузана и Ко от момента, в който те напускат Изумрудения град, и повторната ни среща с тях в покрайнините на Кала Брин.
Но какво ли се е случило с тях междувременно?
Хрумна ми, че са попаднали в окото на страховита буря... и полека-лека във въображението ми заизникваха образи и картини. Зърнах как от облак жълтеникав прах изникват ездачи. Зърнах човешки глави, набити на колове. Зърнах тресавище, в което дебнат опасности и страхотии. Зърнах достатъчно, за да ми се прииска да видя останалото. Накратко, аз се върнах при моите приятели от ка-тета. Резултатът е „Вихър през ключалката”. Стивън Кинг
Тъмната кула: Вихър през ключалката в Хеликон
Тъмната кула: Вихър през ключалката в Books.bg
Издателство Плеяда
Тъмната кула: Вихър през ключалката в Хеликон
Тъмната кула: Вихър през ключалката в Books.bg
неделя, 28 октомври 2012 г.
Николай Кун >> Старогръцки легенди и митове
Старогръцки легенди и митове от професор Н. А. Кун – един от най-авторитетните изследователи на старогръцката култура – представлява сборник от предания за богове, герои и чудовища. Описани са приключенията и подвизите на хора, надарени със свръхестествена сила, смелост и ловкост
Възникнали в различни части на европейска Гърция (Атика, Беотия, Арголида, Етолия, Тесалия и т.н.), по островите от Егейския архипелаг (Крит. Родос, Делос) и в гръцките колонии по западното крайбрежие на Мала Азия, отделните местни цикли от митове постепенно се слели в система, в своеобразен религиозен мироглед, който се основавал върху обожествяване на неразбираемите природни явления и преклонение пред паметта на прадедите – племенни вождове герои, които навсякъде били провъзгласявани за „богоравни“.
Старогръцките митове и възникналите въз основа на тях епични поеми (Омировите „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ на Хезиод, „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски и др.), както легендите и преданията на други народи от древния свят до известна степен отразяват естествените и историческите явления на онази природна и обществена среда, в която те са се появили...
Старогръцките митове и възникналите въз основа на тях епични поеми (Омировите „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ на Хезиод, „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски и др.), както легендите и преданията на други народи от древния свят до известна степен отразяват естествените и историческите явления на онази природна и обществена среда, в която те са се появили...
Издателство Плеяда
Старогръцки легенди и митове в Хеликон
Старогръцки легенди и митове в Books.bg
четвъртък, 23 август 2012 г.
Стивън Кинг >> Неизживени спомени
Внимание! Стойте далеч от антикварни магазинчета, от чиито собственици ви побиват тръпки
Уви, никой не отправя това предупреждение към жителите на Касъл Рок – градчето, в което често се случват необясними и страшни събития.
И в което човек на име Лийлънд Гонт отваря магазин „Неизживени спомени”.
Гонт е съвършеният джентълмен, чийто поглед хипнотизира и чиито думи омайват. Никой не би предположил, че този човек е въплъщение на злото, дявол с човешки облик, убеден, че всичко на този свят се продава: любовта, надеждата, дори човешката душа.
Какво са готови да платят за сбъдване на желанията си хората от Касъл Рок...
Издателство Плеяда
Неизживени спомени в Хеликон
Неизживени спомени в Books.bg
понеделник, 21 май 2012 г.
Стивън Кинг >> 22 ноември 1963
На 22 ноември 1963 в Далас отекват три изстрела, президентът Кенеди загива и светът се променя. Възможно ли е да се върне лентата назад?
Какво щеше да се случи, ако Кенеди беше оцелял?
Действието в романа се развива и в наши дни, и в миналото. Главният герой Джейк Епинг е гимназиален учител в Лисбон Фолс и наскоро се е развел. Две събития внезапно го изваждат от релсите на монотонното му ежедневие. Първото е съчинението на курсист на тема „Денят, който промени живота ми“. Второто – изненадващото признание на Ал Темпълтън, собственик на закусвалня, който съобщава на Джейк, че много скоро ще умре от рак на белите дробове, затова ще му довери голяма тайна: в склада на заведението има врата към миналото. Ал е кроял планове да предотврати убийството на Кенеди, като ликвидира Лий Осуалд. Тъй като е на прага на смъртта, той убеждава Джейк да осъществи замисъла му.
Действието в романа се развива и в наши дни, и в миналото. Главният герой Джейк Епинг е гимназиален учител в Лисбон Фолс и наскоро се е развел. Две събития внезапно го изваждат от релсите на монотонното му ежедневие. Първото е съчинението на курсист на тема „Денят, който промени живота ми“. Второто – изненадващото признание на Ал Темпълтън, собственик на закусвалня, който съобщава на Джейк, че много скоро ще умре от рак на белите дробове, затова ще му довери голяма тайна: в склада на заведението има врата към миналото. Ал е кроял планове да предотврати убийството на Кенеди, като ликвидира Лий Осуалд. Тъй като е на прага на смъртта, той убеждава Джейк да осъществи замисъла му.
Издателство Плеяда
22 ноември 1963 в Хеликон
22 ноември 1963 в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)