Силвана де Мари >> Последният елф

Едно могъщо пророчество...

Малкият елф Йорш е сам в един мрачен свят, подгизнал от непрестанни унищожителни дъждове, докато не среща жена на име Сайра и ловеца Монсер. Те се сближават и заедно с кучето на Сайра поемат заедно на път, макар че хората по принцип се ужасяват от елфи. Необичайната дружина успява да избяга от тъмниците на град Далигар, да се измъкне невредима от среща с два гиганта и един трол, да се изкачи на непристъпната Драконова планина. А там живее последният дракон, с когото съдбата е обвързала Йорш. Защото двамата са част от могъщо пророчество...

Когато водата залее земята, слънцето ще изчезне, ще настъпи мрак и студ. Когато последният елф и последният дракон разкъсат кръга, миналото и бъдещето ще се слеят и слънцето на новото лято отново ще заблести на небето.

Минават години, малкият Йорш вече не е толкова малък, но от него зависи твърде много - ще се справи ли с предречената му мисия? И ще намери ли спътница в нелекия си живот?

Илюстрации Джани де Коно
Преводач Иван Тонкин
Корица Ференц Б. Регьоз

Издателство Емас

Последният елф в Pimodo

Карлос Руис Сафон >> Септемврийски светлини

Свят, изтъкан от светлини и сенки

Франция, 1937 година.

След смъртта на баща си четиринайсетгодишната Ирен Совел напуска Париж, за да заживее в идилично градче на Нормандския бряг, където майка ѝ Симон е приела службата на икономка в имението на Лазарус Жан. Загадъчният майстор на играчки Лазарус живее като отшелник в компанията на механичните си творения. Странни светлини проблясват сред мъглите край малък остров с изоставен фар. Случайно намерен дневник разбулва отдавна погребана тайна... В едно вълшебно лято в Синия залив Ирен и нейният приятел Исмаел ще се изправят пред призрачна сянка от миналото, преди да бъдат разделени от сянката на войната.

Преводач Светла Христова

Издателство Изток-Запад

Септемврийски светлини в Pimodo

Фабиан Ленк >> Клетвата на самурая

Кой е тайнственият нинджа, осмелил се да нападне шогуна?

   – Насам! – леко изнервен, господин Тебелман вдигна ръка, за да го видят всички двайсет и четирима ученици. После ги поведе към следващата голяма зала на Природо-научния музей, където в момента гостуваше изложбата „бушидо – пътят на война“. От нея посетителите можеха да научат много за епохата на самураите и нинджите. Изложбата беше представена за пръв път преди две седмици в един град недалеч от Зибентан, но вече се бе превърнала в хит.
   Леон, Ким и Юлиан бяха в центъра на шумната групичка от техния клас. Няколко момичета се кикотеха на някакъв смешен виц, който Леон не успя да чуе. Едно момче с очила пишеше есемеси, друго си похапваше шоколадов десерт. По всичко изглеждаше, че повечето съученици на тримата приятели изобщо не се интересуваха от изложбата.
   Но не и Леон! Той беше изключително доволен – хем си беше спестил часа по математика, хем щеше да види нещо, което винаги го е вълнувало. Откакто се помнеше, легендарните бойни похвати и смелостта на самураите му бяха интересни.
   – И така, това, което виждате пред себе си, са самурайски доспехи от от шестнайсети век – заговори Тебелман, надвиквайки хихиканията и шумоленето на хартийки. – Принадлежат на Коджима Ятаро – един от най-известните самураи. Погледнете шлема и маската!
   Приятелите се приближиха към витрината.
   – Не бих искал да се бия с воин с такива доспехи – измърмори Юлиан, който бе чел няколко книги за средновековна Япония.
   – Е, едва ли ще ти се наложи – подхвърли иронично Ким.
   Леон не можеше да откъсне очи от шлема, наподобяващ камбана. Шлемът бе тъмносини целият украсен със златни клонки. Най-отгоре имаше златен дракон с разтворена паст. Той изглеждаше страховито с разкрачените си крака, ужасяващите нокти, шиповете върху гърба и дългата, заострена опашка.
   За ценителите представляваха интерес и другите елементи на доспехите – двайсет и три на брой. Те бяха изложени на специално табло заедно с кимоно, дълъг до глезените панталон, наколенници и налакътници с метални закопчалки, кожена престилка от две части, предпазваща горната част на бедрата, тъмнокафяви кожени ръкавици с метални пластини отгоре, както и торба, в която се слагала отсечената глава на противника. Същинската яркочервена броня се състоеше от ду – късо елече от стоманени пластини, съединени помежду си, и соде – широки подвижни нараменници. Коджима Ятаро носел ужасяваща жълта маска с остри рогове – за защита на лицето си и за да изглежда по-страховит.
   Прилича на ухилен дявол, помисли си Леон.
   Въоръжението включва лъка, наречен юми, и двойка мечове, наречени дайшо – обясни Тебелман. – По-дългият меч се нарича катана, а значително по-късият – уакизаши. Единствено самураите имали право да притежават това изключително скъпо оръжие.
   – Уаки... какво? – попита съученичката им Лиза, дъвчейки дъвка.
   Тебелман отвърна с подчертана досада:
   – Уа-ки-за-ши! – произнесе го бавно, сякаш говореше на същество лишено от разум.
   – Вижте, на онази витрина са изложени два такива меча! – Леон посочи към една от витрините и понечи да тръгне натам.
   – Стой тук! – извика учителят, на когото не убягна намерението на Леон.
   Момчето послушно остана на мястото си.
   – Целият живот на самураите е бил подчинен на техният етичен кодекс, наречен бушидо. Те презирали страха, никога не губели самообладание и трябвало да бъдат благородни, верни и почтителни. Всички хора се прекланяли пред личността на самурая – продължи Тебелман, но очевидно все по-трудно надвикваше шумотевицата.
   Леон се потупа по гърдите:
   – По всичко изглежда съм роден за самурай – прошепна той на Юлиан и Ким.
   – О, не, Леон! – простена Юлиан.
   – Обучението на самураите почвало, когато били едва петгодишни, и преминавало през сурови изпитания. Дни наред трябвало да гладуват, през зимата живеели на студено или прекарвали цели нощи сами навън. Който плачел, го наказвали с бой. През целия си живот самураите се стремели към съвършенство. Но ако някой самурай претърпял поражение, покажел смях или бил победен, можел да защити честта си, като си направи сепуку...
   – Какво, какво? – попита отново разсеяната Лиза.
   – Се-пу-ку! Ритуално самоубийство – извика учителят, докаран почти до отчаяние. – Самураят забивал меча в корема си...
   Сред учениците се понесе шепот.
   – Тишина – избухна Тебелман. – Днес сте нетърпими! Понякога ми се ще да съм шогун или поне даймьо, а вие да сте самураи!
   Леон вдигна ръка:
   – Защо? Да не би шогунът да е нещо като върховен самурай?
   Учителят енергично кимна:
   – Най-после един разумен въпрос. Самураите трябвало безпрекословно да се подчиняват на своя даймьо – това са князете в средновековна Япония. А най-високо в йерархията стоял шогунът. Когато се налагало, самураят трябвало да защитава своя даймьо с цената на живота си. А в нашия случай поне би трябвало да пазите тишина.
   Леон бе малко разочарован, че самураите, изглежда, бяха само изпълнители на волята на господарите си. Беше си ги представял като бляскави, независими и сурови войни.
   – Да, за съжаление – продължи учителят, забелязал разочарованието на Леон. – Те трябвало да се подчиняват, а понякога и да изпълняват безсмислени заповеди, като тази например – до поздравяват кучетата на улицата!
   – Моля?! – изплъзна се от устата на Леон.
   Тебелман се засмя:
   – В японската столица Едо, което в превод означава „устие“, някога имало един шогун, който се наричал Токугава Цунайоши. Бил роден в годината кучето. Затова той поставил всички бездомни кучета в Едо под свое покровителство. Заповядал да построят приют за 100 000 кучета, и всеки, включително и самураите, трябвало да се покланя на кучетата и да се обръща към тях с думите „о, ину сама“, което означава „господин куче“.
   Някои ученици се разкикотиха.
   На Леон това обаче не му се стори смешно. Героизираната представа, която си беше изградил за самураите, бе доста накърнена.
   Междувременно учителят продължи:
   – Доста самураи били вбесени, защото съгласно бушидо трябвало да се подчинят на заповедта. В Едо, сегашния Токио, се надигнали брожения, имало дори заговор срещу шогуна. Това се случило през 1700 година.
   И Тебелман започна да разяснява символиката на годината на кучето според китайския календар.
   Леон обаче не слушаше... Самурай, който трябва да се покланя на куче? Каква нелепица! Възможно ли е? Направо е смехотворно и вероятно доста е разгневило благородните войни! В този момент Леон си пожела да разчепка по-подробно този въпрос, още повече, че с Ким и Юлиан имаха прекрасната възможност да го направят...
   Погледът му се спря на униформата, представена върху един манекен. Тя бе значително по-скромна от самурайската и напомняше повече на черен маскировъчен костюм. Около главата на манекена бе увит черен шал, имаше само една тясна цепка за очите.
   – Това е нинджа – обясни Тебелман, когато групата спря пред манекена с черния костюм, и в очите му проблесна пламъче. – Нинджите също били войни в средновековна Япония, само че били нещо като шпиони или тайни агенти за специални мисии. Някои били професионални убийци, много бързи и ловки, и разполагали с невероятни оръжия като шурикените, ножове, често във формата на звезда, предназначени за хвърляне – и учителят посочи към една витрина.
   Шурикенът приличаше на малка звезда с четири лъча, побираше се в длан и блестеше матово. Личеше си, че лъчите на звездата са изключително остри. Във витрината имаше и други оръжия на нинджите: къс меч нинджато, тризъбец, наречен сай, и кусаригама, верига, в единия край на която имаше сърп, а в другия – метална топка.
   – Нинджите били ненадминати в ръкопашен бой без оръжие, но „без оръжие“ не бива да ви подвежда, защото самото му тяло било оръжие. Били прочути с уменията си да се маскират, да се промъкват безшумно и да остават невидими. Много японци смятали нинджите за духове, защото изключително рядко можело да бъдат заловени – добави Тебелман.
   Очите на Леон още повече се разширяваха:
   – Нинджите едва ли е трябвало да се кланят на кучетата – без да се замисля, изрече той.
   Учителят се разсмя:
   – Имаш право. Нинджите не трябвало да се кланят нито на кучетата, нито дори на шогуна.
   Леон кимна. След това дръпна Ким и Юлиан настрана:
   – Мислите ли, че това с кучешкия шогун е истина? – прошепна той.
   Ким сви рамене, а Юлиан отвърна:
   – Щом Тебелман го казва... За по-сигурно обаче бих искал да го проверя в нашата библиотека. Съгласни ли сте?
   – Иска ли питане? – без колебание отвърнаха Ким и Леон.
   Леон обаче не им каза, че изпитва непреодолимо желание да се поразходят из средновековна Япония...

От поредицата Детективи с машина на времето

Издателство Фют

Клетвата на самурая в Хеликон

Клетвата на самурая в Books.bg

>> Дон Жуан

Преразказана от Алесандро Барико

   Всичко се случва преди много години в един красив и слънчев град в южна Испания. Били времена, в които мъжете ходят с шпаги,хората се придвижват на кон, а къщите се осветяват със свещи. Никакви самолети,никакви компютри, да сме наясно. Дните минават бързо, бедните работят упорито, богатите гледат да се забавляват. Всички имат желание за живот и градът, който е прекрасен, допринася за щастието им –отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с портокали дървета.

   И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези,които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.
   Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги.За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ.Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън.Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум,идващ отвън, и когато се обръща,вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен,колкото твърдят.“ И много доволна, става,отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила,отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.
   – Дон Отавио! – казва Дона Анна.
   Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повторя с по-висок глас:
   – Дон Отавио!
   Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:
   – Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?
   Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.
   – Кой сте вие? – продължава да крещи.
   – Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща ѝ мъжът с глас, който тя не познава.
   Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.
   – Защо го направихте? – пита го тя.
   – Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.
   Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.
   – Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.
   Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.
   – Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.
   Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.
   – Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:
   – Оставете незабавно дъщеря ми!
   Баща ѝ. Командорът.
   Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка...

Издателство Сиела

Дон Жуан в Хеликон

Дон Жуан в Books.bg

Луис Сепулведа >> Историята на Микс, Макс и Мекс

Премеждията на един сляп котарак и на мишока, който го научи да гледа

   Винаги съм обичал котките. Обичам всички животни, но към котките имам специално отношение. Преди много години се запознах с един китайски астролог и макар че не вярвам на хората, които предсказват бъдещето, защото знам, че всеки човек е отговорен сам за съдбата си и всяка съдба е пълна с изненади, приех да ми направи звезден хороскоп. След като ме попита къде, кога и в колко часа съм роден, той начерта странна карта, цялата с тайнствени символи и изчисления, мисли дълго и накрая каза: „Някога, в един минал живот, ти си бил котка, и то много щастлива котка, защото си бил любимият котарак на един мандарин.“

   Признавам, останах много поласкан от вестта, че си имам далечен, страшно далечен китайски прапрадядо, при това любима котка на мандарин...

Издателство Колибри

Историята на Микс, Макс и Мекс в Хеликон

Историята на Микс, Макс и Мекс в Books.bg

Памела Травърз >> Мери Попинз

Когато задуха източният вятър...

   Мери Попинз разглеждаше внимателно децата, всяко поотделно, все едно, че решаваше за себе си дали ѝ харесват или не.
   – Бива ли ни? – попита Майкъл.
   – Майкъл, дръж се прилично – смъмри го майка му.
   Мери Попинз продължи да оглежда изпитателно четирите деца. После пое шумн въздух, което, изглежда, означаваше, че е взела решение, и заяви:
   – Вземам мястото.
   – Сякаш ни оказваше особено благоволение – разказваше след това мисис Банкс на съпруга си.
   – Може и така да е – мистър Банкс показа за миг нос иззад вестника, но побърза да се скрие.
   Когато майка им си отиде, Джейн и Майкъл се примъкнаха към Мери Попинз, все още неподвижно изправена като мумия със скръстени ръце.
   – Как пристигнахте? – попита Джейн. – Като че ли вятърът ви довея.
   – Довея ме – отговори кратко Мери Попинз.
   Сетне размота шала от врата си, свали шапката си и я окачи на металната топка на табления креват.
   Мери Попинз явно нямаше да каже нищо повече, за това и Джейн млъкна. Но когато Мери Попинз се наведе да извади вещите от чантата, Майкъл не се стърпя.
   – Каква смешна чанта! – каза той и я заопипва.
   – Килим! – отвърна Мери Попинз, докато я отключваше.
   – Вътре ли е килимът?
   – Не, отвън!
   – А, да, разбирам – промълви Майкъл, макар и нищо да не разбираше.
   Междувременно чантата беше отворена и Джейн и Майкъл с голяма изненада видяха, че е абсолютно празна.
   – Я гледай! – удиви се Джейн. – Та в нея няма нищо.
   – Как така – нищо? – Мери Попинз се изправи с обиден вид. Нищо ли казваш?
   И тя извади от празната чанта колосана бяла престилка и я завърза около кръста си. После взе отвътре голям сапун „Сънлайт“, четка за зъби, пакет фуркети, шише одеколон, малко сгъваемо столче и кутийка с таблетки за гърло.
   Джейн и Майкъл стояха изумени.
   – Ама аз видях... – прошепна Майкъл, – сигурен съм, че беше празна.
   – Шт – каза Джейн, тъй като в същия миг Мери Попинз измъкваше голяма бутилка с надпис „по една чаена лъжичка преди лягане“.
   Към бутилката беше прикрепена лъжичка и Мери Попинз наля в нея някаква тъмночервена течност.
   – Вашето лекарство ли е това? – попита любопитно Майкъл.
   Не, твоето – Мери Попинз поднесе лъжичката към устата му.
   Майкъл я погледна изненадано, сбърчи нос и запротестира:
   – Не го искам. Нямам нужда. Не!
   Мери Попинз не сваляше очи от него и Майкъл изведнъж разбра, че не можеш да гледаш Мери Попинз в лицето и да не ѝ се подчиняваш. В нея имаше нещо необикновено и странно – нещо, което плашеше и в същото време силно вълнуваше. Лъжичката се доближи. Той притаи дъх, замижа и зина. Чудно вкусна течност се вля в устата му. Задържа я върху езика си, бавно преглътна и щастлива усмивка озари лицето му.
   – Ягодов сладолед – извика възторжено момченцето. – Искам още! Още!
   Но Мери Попинз със строго както преди лице наливаше дозата на Джейн. Този път течността беше сребриста, зеленикавожълта. Джейн я вкуси.
   – Лимонов сок със захар – с наслада облиза тя устни. Ала щом Мери Попинз се отправи към близнаците с бутилката, Джейн се втурна към нея.
   – А, не, моля ви се! Много са малки! Не е полезно за тях.
   Мери Попинз ни най-малко не се трогна. Само хвърли предупредителен, вледеняващ поглед към Джейн и поднесе лъжичката към устата на Джон. Той жадно засмука и по няколкото капки по лигавничето му децата разбраха, че този път течността е мляко. След това и Барбара получи своя дял, замляска и два пъти облиза лъжичката.
   Сетне Мери Попинз наля още една доза и тържествено я погълна.
   – Ромов пунш – заяви тя и запуши бутилката.
   Очите на Джейн и Майкъл щяха да изхвръкнат от почуда, но нямаха много време да се маят, защото щом остави бутилката върху камината, Мери Попинз се обърна към тях:
   – А сега моментално в леглата!...

Издателство Пан

Мери Попинз в Хеликон

Мери Попинз в Books.bg

Джани Родари >> Животни без зоопарк

Лесно ли им е на животните, облечени с добродетелите и пороците на модерния свят...

Прекрасното в този сборник с приказки от любимия на всички – и малки и големи – Джани Родари е, че тези кратички историйки задължително свършват с някаква поука и звучат като съвременен вариант на басните на Езоп или Лафонтен.

Книгата е илюстрирана в забавен анимационен стил от художничката Анна Лаура Кантоне.

Лично за мен „гмурването“ вътре беше наслада, както за окото, така и за душата... Веселина Желева

Издателство Агата-А


Животни без зоопарк в Хеликон

Животни без зоопарк в Books.bg

Лафонтен >> 77 басни

Твърдят: светът е стар; но ще предпочете
забавни четива и той като дете.

Раждащата планина

В родилни мъки планина
крещеше толкова високо,
че сбра се цялата страна,
решила, че щом дойде срокът
ще се роди най-малко нов Париж:
роди се мишка с косъм риж.

Замислен над тоз разказ,
при тъй лъжлив сюжет
пак с верен смисъл стряскащ,
се сещам за поет,
що казва: „Ще възпея боя,
що водиха герои и богове при Троя.”
Какъв излиза често мъжът, на думи цар?
Чист въздухар.

Издателство Бриз

77 басни в Хеликон

77 басни в Books.bg

Кресида Коуел >> Как да говорим драконски

Да се качиш по погрешка на римски кораб, откраднат от дракони, и то на първия си изпит по „Прехвърляне на борда на вражески кораб“, и бездруго си е кофти pабота...

Представи си времето, когато е имало ДРАКОНИ – някои от тях, по-големи от планински масив, дълбоко похърквали в океанските глъбини; други, по-дребни и от нокътчето на кутрето ти, подскачали из тревите.
Представи си времето на ВИКИНГСКИТЕ ГЕРОИ, когато мъжете били истински мъже, а жените също били доста мъжествени и дори някои бебета се раждали с окосмени гърдички.
А сега си представи, че си момче на име Хълцук Кръвожадни Херингски Трети, което още няма дванайсет години и е много далеч от героя, когото баща му би искал да има за свой син. Това момче, разбира се, бях АЗ, ала то остана толкова далеч в миналото, че сега ще ти разкажа за него, сякаш ми е напълно непознато.
И така представи си, че това непознато момче, този бъдещ герой, не съм бил аз, а ТИ.
Ти си дребосък. Имаш червена коса. Още не го осъзнаваш, ала си на път да изживееш най-голямата опасност в живота си... Когато остарееш като мен сега, ще наречеш този епизод „Моята първа схватка с Римската империя“ и дори от дистанцията на времето той ще те кара да настръхваш целия, а косъмчетата по сбръчканата ти увиснала кожа ще се изправят като космите на четка, колчем си спомниш за рисковете и опасностите, с които си се сблъсквал по време на страховитото приключение...

Издателство Колибри

Как да говорим драконски в Хеликон

Как да говорим драконски в Books.bg

Майн Рид >> Оцеола

Тялото му бе хармонично развито, а лицето му – красиво. Макар че дрехите му бяха индиански, цветът на кожата му не бе на истински индианец. Лицето му бе по-скоро мургаво, отколкото бронзово. Той явно бе метис...

   Ти, Флорида, си все същата, ти и сега си истинска земя на цветята. Твоите дъбрави са все така зелени, твоето небе е все така ясно, твоите води – все така прозрачни. Твоята красота не се е променила.
   Но аз виждам, че все пак нещо се е променило. Сцената е същата, но героите са други. Къде е червената раса, къде са твоите червенокожи деца, закърмени от твоята гръд? Няма ги. По твоите поля виждам бели и чернокожи, но не и червенокожи – европейци и африканци, но не и индианци. Няма нито един от потомците на древния народ, който някога те населяваше. Къде са те сега?
   Няма нито един от тях. Те всички са си отишли. Те вече не стъпват по осеяните с цветя пътеки, канутата им не порят кристалните рекички, напоеният с ухание зефир не разнася техните гласове, тетивата на техните лъкове не звънтят сред дърветата – те се разделиха с тебе завинаги и отидоха надалеч.
   Но не по своя воля си отидоха...

Издателство Труд

Оцеола в Хеликон

Оцеола в Books.bg

>> Горски приказки

Приказките "Горска приказка" от Лъчезар Станчев, "Весела забава в горската дъбрава" от Лила Захариева и "В горския ЦУМ" от Емилия Захариева. С илюстрациите на Никола Мирчев

   Горска приказка

   Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек – воденичаря. Той ги срещна и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.
   Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.
   – Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.
   Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:
   – Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?
   – Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.
   – Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! – Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я – стои увита.
   А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…
   – Хайде… – И със стъпка тиха те натам се приближиха. Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.
   – Ежко, как да се спасим?
   – С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! – И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:
   – Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?
   – Аз! На мене за награда воденицата се пада!
   – Не на теб! На мен! – Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.
   – Чуйте – рече Ежко, – има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.
   – Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!
   Ежко викна през вратата:
   – Зайо, хей, пусни водата!
   Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните – хопа-троп – завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?
   Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле! Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…
   Зайо викна:
   – Ежко мой, ти си бил голям герой!
   И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.

Издателство Захарий Стоянов

Горски приказки в Хеликон

Горски приказки в Books.bg

Ханс Кристиан Андерсен >> Приказки

Повече от три столетия приказките на големия датски писател Ханс Кристиан Андерсен принадлежат на всички народи и на всички възрасти...

От ранно детство у всеки от нас живеят Палечка, Малката русалка, Грозното патенце, Кай и Герда... Колко мъдрост и ирония носят бълхата с много добри обноски, защото е пила кръв от знатна госпожица; гъсокът, който прави най-високия скок, защото се иска акъл да се приземиш в скута на принцеса; самовлюбеният торен бръмбар или пък пълният с намерения да промени света охлюв, който така и не успява дори да се придвижи по-далеч от розовия храст...

Издателство Труд

Андерсен: Приказки в Хеликон

Андерсен: Приказки в Books.bg

Турски народни приказки

Приказният свят на турското народно творчество разказва за щедри и жестоки владетели, за мързеливи и умни принцеси, за глупави синове и мъдри сиромаси...

Приказка за езика * Човекът, който искал да плени месечината * Забавленията на падишаха * Магьосникът и неговият чирак * Неземна красавица * Принцът гълъб * Великанът на ветровете * Самодивска девойка * Хвърчащият змей * Златният бик * Везирът и шивачът * Чанга - чунга * Приказка за бръснаря * Двамата ловци и купчината злато * Който се труди, и имане намира * Дяволско хоро * Палечко * Дъщерята на овчаря * Куцата гъска * Заварената дъщеря * Лъвска делба * Котката и вълкът * Кучето и петелът * Лисицата и мелничарят

Издателство Дамян Яков

Турски народни приказки в Хеликон

Турски народни приказки в Books.bg

Приказна съкровищница >> Руски народни приказки

Вечните приказки за Баба Яга, Василиса Прекрасна, Вълшебният пръстен, Златната рибка, Иван Царският син и сивият вълк, Морският цар и Василиса Премъдра, Царкинята Жаба и По заповед на щуката...

В световната съкровищница на предания и легенди, руските народни приказки блестят с неподправен блясък и мъдрост.

Добрите герои в тези приказки - състрадателни и великодушни, красиви и безстрашни, се срещат с безброй изпитания, но вълшебните сили ги подкрепят и им помагат в беда.

И както винаги се случва във всяка приказка, накрая доброто побеждава.

Издателство СофтПрес

Руски народни приказки в Хеликон

Руски народни приказки в Books.bg

Шарл Перо >> Най-хубавите приказки

Спящата красавица, Червената шапчица, Синята брада, Котаракът в чизми, Феите, Пепеляшка, Малечко Палечко, Магарешка кожа, Смешните желания, Рике с перчема

   След смъртта си един воденичар оставил на тримата си сина всичко на всичко: една воденица, едно магаре и един котарак. Подялбата направили бързо. Не викали нито нотариус, нито съдия, защото и без това скоро щели да изядат бедната бащиния. Най-големият получил воденицата, вторият – магарето, а за най-малкия останал само котаракът. Той не можел да се помири, че му се паднал такъв нищожен дял.
   – Братята ми, като се сдружат, ще могат честно и почтено да изкарват хляба си – казал той, – а пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
   Котаракът, като чул тези думи, вместо да се засегне, му казал с важен и сериозен глас:
   – Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми направи чизми, за да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не си получил толкова лош дял...

Издателство Пан

Най-хубавите приказки в Хеликон

Най-хубавите приказки в Books.bg

Джани Родари >> Синята стрела

Зaщo oнeзи, кoитo имaт дoбpo съpцe, тoлкoвa мнoгo сe стapaят дa скpият тoвa oт дpугитe, зaщo мaйкитe никoгa нe кaзвaт нa дeцaтa си нeпpиятнитe нeщa, пo кaквo си пpиличaт дeцaтa и мeчeтaтa, зaщo мapиoнeткитe нямaт съpцa и чe дopи нapисувaнo съpцe мoжe дa тoпли. И нe сe стpяскaй, aкo нaд глaвaтa ти пpexвъpчи смpъщeнa бaбкa нa мeтлa...

Tовa e eднa иcтоpия зa нeчувaно дpъзкия бунт нa игpaчкитe! Eднa нощ тe peшaвaт caми дa избиpaт пpи коe дeтe дa оcтaнaт кaто подapък и потeглят пpeз гpaдa cъc cвоeто влaкчe. Cлaдки cуeтни кукли, кpотки и вceотдaйни плюшeни животинчeтa и xpaбpи оловни войници ce кaчвaт във вaгонитe, кaлeни кaубои и мъдpи индиaнци ги оxpaнявaт нa конe, гeнepaл войнолюбeц caмо чaкa повод дa зaповядa cтpeлбa по вpaгa, зaвинaги ceднaл в caмолeтa cи пилот paзузнaвa пътя, a cтapият моpcки вълк Полубpaдa нapичa куклитe мaймуни и cипe гpубиянcки шeги...

И влaкчeто потeгля!

Графичен дизайн и илюстрации Ирина Памятних

Издателство Дамян Яков

Синята стрела в Хеликон

Синята стрела в Books.bg

Братя Грим >> Приказки

Дванайсет от най-хубавите илюстрирани приказки на Братя Грим

Читателят ще се срещне с красивата и мила Снежанка, находчивия храбър шивач, надменния заек, който се надбягва с таралежа, и прелестната Рапунцел с дълги копринени коси.

Тук те ще видят Хензел и Гретел, трите работливи предачки, доверчивите козлета, хитрите бременски музиканти и още куп приказни герои...

Издателство Хермес

Братя Грим. Приказки в Хеликон

Братя Грим. Приказки в Books.bg

Ран Босилек >> Голяма книга на приказките

Най-хубавите български народни приказки, преразказани от Ран Босилек

Приносът на Ран Босилек към развитието на българската детска литература е огромен - той е сред създателите на художествено оформената детска книга в България и едва ли има българин, който да не е чел приказките му, "Косе-Босе", "Палави ръчички", "Родна стряха", "Патиланско царство", "Родна реч", "Я кажи ми, облаче ле бяло"...

Издателство Пан

Голяма книга на приказките в Хеликон

Голяма книга на приказките в Books.bg

Яна Язова >> Таралеж се жени

Творбите за деца на писателката Яна Язова, писани в периода 1937-1943 г.

Новата царица

... – Щастлива съм – блажено въздъхваше привечер черешата и утихваше на месечината. – Не
напразно ме наричат царица. Ето, децата изхвръкнаха из моите клони да разнасят славата ми
по селото и тия, които не са чули, ще чуят за мене
и с нетърпение ще ме очакват напролет. От мене
няма по-сочна и по-червена царица на света.
– Справедлива е твоята гордост, царице – тихо отговори на разсъмване слабата бедна ягода, която всяка пролет изправяше грозната си глава над слабото коренище – в сянката на черешата. – Справедлива е гордостта ти, но смили се над слабите и болни като мене, отдръпни си малко клоните да ме погрее слънцето! Тогава ще видиш колко ще стана червена и хубава. Дръпни се, дръпни се, ето го слънцето, то сега ще изгрее... петлите пеят вече!
– Кукуригууу – изкрещяха петлите, кучетата се събудиха и заджавкаха, а черешата се изсмя високомерно:
– Ти ли ще станеш червена и хубава, ти, ягодо!... Тебе и кучетата не искат да те подушат. Аз давам сочните си плодове на цялото село, а ти кому ще си нужна, та да ти се отместя и да пусна слънцето при тебе?
– Аз имам такъв аромат – отговори ягодата, почти разплакана от обида, – с него аз бих упоила не едно село, а целия свят. Аз мога да бъда по-червена и по-сладка от тебе, но ми трябва слънце, слънце, слънце!...

Издателство Изток-Запад

Таралеж се жени в Хеликон

Таралеж се жени в Books.bg

Любомир Николов >> Нови приказки от цял свят

От преводача на "Властелинът на пръстените", "Хобитът" и "Силмарилион"

В приказките мъдреците от всички краища на света са скътали най-интересните житейски съдби и безброй поучителни истории.

Пъстри като цветовете на дъгата, приказките на Любомир Николов ни срещат със знайни и незнайни герои, принцеси и чудни зверове в далечни земи, а всяка от събраните в тази книга приказки е вдъхновена от фолклора на страната, от която идва, и ценностите на народа й...

Изданието е част от поредицата

Приказна съкровищница

Издателство СофтПрес

Нови приказки от цял свят в Хеликон

Нови приказки от цял свят в Books.bg