Шерко Фатах >> Като бяло петно на картата

Когато мечтите се сблъскат с реалността на унищожението

Младият Ануар мечтае за красиви къщи, за далечни пътувания, за кафенета с незабулени жени и цигарен дим и за сестрата на своя еврейски приятел.

Звучи съвременно и понятно, само че действието се развива през 30-те години на ХХ в. в Багдад, а героят е крадец и авантюрист, приближен на „черноризците“ – младежката фашистка организация в Ирак, – и в мечтаното си пътуване до Берлин през 1941 г.става част от свитата, която придружава Великия мюфтия на Йерусалим, съюзник на националсоциалистите.

Горчив и реалистичен разказ, маскиран като приключенска история, която проследява пътя на млад арабин в един свят, който губи невинността си. Засмукан от кървавия водовъртеж на Втората световна война, Ануар попада в мюсюлманските части на СС в Беларус и Украйна и взема трагично участие в потушаването на Варшавското въстание от 1944 в групата за унищожение на Дирлевангер, под ръководството на СС-групенфюрера Райнефарт. След ден, изпълнен с десетки кървави убийства на невинни хора, от покрива на една от малкото оцелели сгради, Ануар наблюдава бездействащите съветски войски на другия бряг на Висла и си задава въпроса: :Защо не атакуват?“

Отговорът е безмилостен: „ТОВА Е ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА!“

А тъжният извод на Шерко Фатах логично е, че независимо дали е на страната на победителя или победения, Малкият човек в историята винаги е губещ.

Преводачи Милен Милев, Александър Александров

Издателство Paradox (2015)

Ричард Докинс >> Делюзията Бог

Аргументи и контрааргументи

Докинс влиза в страстна полемика с теолозите, като разглежда хипотезата за Бог, аргументите (и контрааргументите) относно Божието битие, корените на вярата и морала, а също и днешните проявления на религиозния фундаментализъм. Изводите му се свеждат до това, че религията трябва да освободи почетното място, което по традиция е заемала от хилядолетия насам. Днес то по право се полага на науката, защото тя е тази, която твори най-невероятните чудеса и разкрива необятни хоризонти пред нашите иначе ограничени сетива. Дали обаче науката наистина може да запълни зейналата празнина? И да ни дари с адекватни познания за загадките на Вселената, която пък със сигурност е по-чудновата, отколкото изобщо можем да си представим? Положителният отговор предполага и придобиването на съответните способности – да станем „като Бог(ове)“.

   Най-искрено ви заявявам, че аз не знам отговора, но пък се радвам, че живея в такива вълнуващи времена. Днес човечеството се е устремило главоломно към границите на привичното и познатото. Ами още по-добре – току виж се оказало, че няма и никакви граници. Ричард Докинс

Преводач Юлиян Антонов
Издателство Изток-Запад

Манос Вуракис >> Фадър наш

Той може да я приключи тая работа с Второто пришествие...

   За да организираш и доведеш докрай едно Второ пришествие, се изисква голямо тичане, особено когато Първото се счита за не така успешно. Вседържителят много добре знаеше това и не бе склонен да рискува за втори път в един период от едва две хиляди години, като претупа Второто пришествие, само и само за да не изпусне срока, предвиден от съответните служби на Вселената.
   Историята с провала на Първото изглежда неразгадаема, още повече че доста народ вярваше в неговия успех. Обаче никой досега не успя да обясни защо преклонението пред величавата смърт на Исус в името на спасението на човеците така и не се бе разпростряло географски повече от гиганта „Кока-Кола“.
   Земята беше единствената планета, където се бе случило нещо подобно, за огромна изненада на Небесата, тъй като на всички останали планети локалните фирми „Кока-Кола“ бяха съвсем незначителни в сравнение с местните религии. И при положение че една никаква кутийка без каквато и да било естетическа стойност успяваше да се докосва всекидневно до устата на много повече земни жители, отколкото Словото Божие, то първото посещение на Божествения елемент на Земята може да се оцени само като относително успешно и нищо повече.
   Дори в един момент самият Бог бе обмислял сериозно възможността да предложи на „Кока-Кола“ сътрудничество в рамките на програмата „Купувам и вярвам“. Щабът на светците разгледа конкретния план, препоръча да бъдат изписвани върху кутийката на безалкохолната напитка откъси от евангелията, цитати от светата Библия и някои тропари, които би могло да бъдат четени с удоволствие на плажа, в гимнастическия салон, в киното или където и да било другаде. Истината е, че Бог не се въодушеви особено от тази идея, и планът бе изоставен, а пък и „Кока-Кола“ от своя страна сметна подобно сътрудничество за несъвместимо със собствените си стратегически намерения. Изненадващият полупровал на Първото пришествие бе напълно забравен, а малката червена кутийка притежаваше определено географско предимство на малката синя планета. И това бе известно на Всемогъщия. Той често изпитваше угризения, че не се бе намесил решително по време на Първото пришествие, а бе оставил – повече с чисто възпитателна цел – първородния си син Исус да вади сам змията от дупката. В крайна сметка той не само не я извади, ами успя и сам да се напъха вътре след една серия от напълно неприсъщи на човешкия род постъпки. Отецът зор видя, докато го издърпа от там в последния момент с номера с възкресението.
   Онова, което Небесният Отец не успя по никакъв начин да си обясни, бе що за патологично отклонение трябва да бе поразило вълнообразните синьо-зелени неврони на човешкия мозък, та да накара човеците да прегърнат аномалната идея да разпънат на кръст едно толкова невинно същество, отишло доброволно да ги отървава от греховете им. Как е възможно да причиниш такова голямо зло на един предполагаем Спасител със съвършени шведски черти на лицето, древногръцки начин на мислене и трезвеност на алпийски стрелец, по-вълнуващ оратор от Нелсън Мандела и по-екологичен от всички автомобили „Тойота Приус“, взети заедно?
   Абсолютно неуважителният жест на тези кретени да разпънат на кръст най-куул богочовека, стъпвал някога на разбричканата им планета, първоначално вбеси Отеца. След туй сериозно го притесни. Впоследствие го вбеси още повече и накрая го притесни още по-сериозно, отколкото го бе разгневило последния път, когато беше гневен. На практика последиците от тази история бяха едни мъчителни безсъния, от които Всемогъщият страдаше непрекъснато през последните хиляда и петстотин години.
   Затуй Всемилостивият реши, че трябва да действа незабавно.
   В последно време темата за повторното посещение – както наричаше професионално Второто пришествие – го занимаваше твърде сериозно и това би могло да бъде потвърдено от всеки, поддържащ всекидневен контакт с него. Понеже от доста време насам не се бе появявал какъвто и да било проблем в никоя от свестните галактики и всичко във Вселената вървеше като по часовник – което не се случваше често – Бог сметна, че сега е моментът да се занимае изключително с проблемите на Земята.
   И започна от сутрин до късно вечер да обикаля замислен най-отдалечените кътчета на Вселената, яхнал любимото си облаче, с кръстосани на гърба ръце, с наведена глава, а огромната мисловна конска сила на божествения му мозък работеше на пълни обороти. Не разговаряше с никого, почти не се хранеше, отклоняваше с жест всички покани, пристигащи в офиса му, и само в редки случаи пушеше замислен своята пура, с поглед, впит в онази намусена синя планета, въртяща се с отблъскващо сладострастие под краката му. Понякога Всемогъщият повикваше една ангелска банда, за да му свири с тръбите си I Put a Spell on You, и тогава се оставяше на сладостното слоу моушън потъване в креслото. Поемаше си дълбоко дъх, притваряше очи и си представяше най-различни неща – от онези, дето само боговете могат да си представят.
   Исус от своя страна за доста дълъг период от време приемаше твърде лично своята кратка авантюра на Земята. Чувстваше, че не е успял съвсем в мисията си, и бе нормално да търси реванш. От векове насам навиваше Отца си да му разреши да се завърне, за да довърши своето дело и да пооправи впечатленията, които бе оставил със загадъчното си възкресение. За да няма повече недоразумения и за да затвори устата на своите обвинители. Всъщност Исус и неговият приятел Йоан бяха първите, които родиха идеята за Второто пришествие като естествена последица на Първото отсъствие. Дори Йоан бе издал на тази тема някаква книга, която съвсем непоносимо бе успяла да се изкачи на първо място в списъка на бестселърите и да се задържи там векове наред. Обаче Отец хранеше съмнения по конкретния избор. И да си говорим честно, не без известно право.
   Добро момче е Исус, казваше си той, обаче е леко демоде. Нужен е някой по-драстичен, с по-малко задръжки и не толкова чувствителен, с прикрита интелигентност и съвременни стилистични разбирания. Някой, който да притежава такива качества, че да се наложи стопроцентово над земната културна сбирщина от застреляни народи, които отдавна бяха изгубили първичния си инстинкт за общуване...

Преводач Мая Граховска

Издателство Колибри (2015)

Джеймс Дж. Фрейзър >> Златната клонка [ Част II ]

Антропологични изследвания

Фрейзър е сред пионерите, които изследват задълбочено връзка между мит и ритуал. Ученият разглежда множество вярвания и обичаи у европейските народи и въз основа на многобройни проучвания и съпоставки и използвайки сравнителен метод, достига до заключението за връзката между първобитните вярвания, които са станали основа на съвременните религии. Основни принципи в мащабното изследване са еволюционното развитие и идеята за наличието на единство в многообразното развитие на човечеството. Разгледан е също универсалният цикъл живот-смърт-възраждане, като са направени паралели между древните култури и ранното християнство. Фрейзър прилага еволюционната теория в антропологията и въвежда три стадия в развитието на човечеството: магия, религия, наука.

Преводач Цветан Петков
Издателство Изток-Запад (2015)

Цао Сюецин >> Сън в алени покои

Животът на китайското общество от ХVІІІ век

Джън Ши’ин насън съзерцава камък необикновен,
Дзя Юцун в суетния свят богата девойка залюбва.

   С този свитък начева първата глава на нашата история. Сам писателят ѝ казва: „Преди време, след като бях преживял мечти и илюзии, реших да изобразя истината, като я скрия в иносказанието на ‘драгоценния камък на духовно проникновение’. Така написах тая книга, наречена ‘Записки за камъка’. Този смисъл вложих и в имената на героите: Джън Ши’ин и тъй нататък.“ Ала що за случки и що за люде са описани в книгата? Нека сам авторът разкаже.
   В този свят, потънал в праха на суетата, аз не извърших нищо смислено; припомних си случайно девойките, които в ония дни познавах, и след като старателно ги сравних помежду им, осъзнах, че всички те ме превъзхождаха и по обноски, и по познания. Трябва да призная, че макар и мъж с осанка, хубавец, аз бях надминат от тези момичета. Срамът ми беше огромен, ала разкаянието ми – без полза, тъй като нищо вече не може да се върне, да се поправи. Затова сега желая да събера и разглася в Поднебесната всичко преживяно: как, облягайки се на Небесната благосклонност и заслугите на предците, аз живях в сърма и коприна, насищах се със скъпи и изискани ястия, как въпреки това пренебрегнах милостивите бащини съвети и братски увещания, доброжелателните напътствия на учители и приятели, докато не изпаднах в сегашното греховно състояние на човек, преживял безпътно половината си живот, без да придобие и най-малкото полезно знание. Знам, неизброими са греховете ми, ала сред познайниците ми има такива знатни девойки, които в никакъв случай не бих желал да потънат в забвение, само и само за да прикрия моята негодност и премълча недостатъците си. Затова сегашните стени от лиани, прозорци от тръстика, легло от сплетени въжета и глинено огнище не ще възпрат сърцето ми! Още повече, че утринният вятър и захождащата месечина, върбите край стълбището и цветята в двора вливат в душата ми такова вдъхновение, че пръстите сами започват да движат четката. Макар и да съм невежа и слаб в писането, не виждам пречка да опиша всичко с груби думи и простолюдни изрази – дори такъв разказ ще прослави имената на ония знатни девойки, а може и да разсее временно скуката и да увлече мислите на читателя, – нима туй не е уместно? Затова и реших да говоря за Дзя Юцун и прочие. Освен това в книгата си често използвам думи като „блян“, „мечтание“ и тям подобни, тъй като това е и нейната основна цел – едновременно с историите в нея да пробужда съзнанието на читателя за тази истина.
   Читателю, знаеш ли откъде се е появила тази книга? Ако ти кажа, това може и да ти се стори нелепо, ала ако вникнеш по-дълбоко, то ще ти стане много интересно.
   Както разказва историята, когато Ню Уа топеше камъни, за да подпре небето , в планината Дахуан („Велика пустош“) на канарата Удзи („Безсмислие“) тя разтопи и направи 36 501 камъка, високи 12 джана и с квадратна обиколка от 24 джана. От всички тези камъни тя употреби само 36 500, а един не ѝ влезе в работа и тя го захвърли под връх „Синия хребет“ . Незнайно как, след като Камъкът бе претопен, той придоби духовен разум и способност да се придвижва от едно място на друго, а също и да променя големината си. И като видя, че всички останали камъни бяха взети, за да възпълнят небесата, а той единствен остана неизбран и непотребен, Камъкът се изпълни с разкаяние и срам и тъгуваше ден и нощ...

Преводач Петко Хинов

Издателство Изток-Запад

Марк Твен >> Писма от земята

За религиозния морал и деградацията на обществото

   Сатаната се възхищаваше гласно от някои бляскави дела на Твореца – възхищение, зад което не бе трудна да се забележи ирония. Той правеше тези изказвания поверително, пред своите верни приятели – другите архангели, но някои от обикновените ангели го подслушаха и го обадиха на Ръководството.
   Тогава Сатаната биде изгонен от небесните селения за един ден – един небесен ден. Той отдавна беше свикнал с подобни наказания, които го сполетяваха поради прекалено острия му език. Преди го напъждаха в Пространството, понеже нямаше къде другаде да го пратят, и той хвъркаше унило там сред вечната нощ и арктическия мраз; но сега той реши да намери Земята и да види как върви експериментът с Човешкия Род.
   След известно време Сатаната писа – съвсем поверително – на свети Михаил и свети Гавраил какво е видял там.

   Това е много странно място, необичайно и крайно интересно. Всички хора са луди, всички останали животни са луди, Земята е луда, а и самата Природа е луда. Човекът е едно малко чудо. В най-добрия си вид той напомня никелиран ангел от най-ниска категория, а в най-лошия си вид е нещо неизразимо, невъобразимо; и винаги, и навсякъде, и във всичко той е пародия. Но въпреки това съвсем невъзмутимо и искрено той нарича себе си „най-благородното Божие творение“. Говоря ви самата истина! И да не мислите, че тази идея му е хрумнала напоследък – той я изповядва векове наред и вярва в нея. Вярва в нея и никой от Човешкия Род не е забелязал досега колко смешна е тя.
   Освен това – гледайте да не припаднете! – човекът се смята за любимец на Твореца. Той вярва, че Твореца се гордее с него, той дори вярва, че Твореца го обича, че има слабост към него, че не спи нощем, за да му се възхищава, да, да, и че бди над него и го предпазва от беди. Човекът се моли на Бога и си мисли, че той го слуша. Колко мило, нали? При това молитвите му са пълни с най-груби, нахални, безсрамни ласкателства и той си въобразява, че Твореца мърка от удоволствие, като слуша тези славословия. Всеки ден човекът се моли за помощ, милост и закрила, моли се с надежда и упование, въпреки че всичките му молитви остават без отговор. Но този всекидневен афронт, този всекидневен провал не го обезсърчават и той продължава да се моли най-невъзмутимо. Има нещо почти хубаво в това упорство. Сега пак гледайте да не припаднете: той си мисли, че ще отиде на небето.
   Има платени учители, които го убеждават в това. Те го учат също, че има ад, където гори вечен огън, и че той ще отиде там, ако не спазва Заповедите. А какво са Заповедите? Много смешна работа. Ще ви разкажа и за тях по-нататък...

(Откъсът е по превода на Тодор Вълчев, 1982)

Издателство Захарий Стоянов

Писма от земята в Pimodo

Сергей Иванов >> В търсене на Константинопол

Пътеводител по Византийски Истанбул и околностите

   ... „Св. София“ е храм, построен „върху кръв“: църквата е издигната, за да напомня за въстанието Ника от януари 532 г., когато били избити 30 000 жители на града, а пожар унищожил църквата на Теодосий.
   Цялата мощ на Империята била хвърлена за изграждането на новия храм, отвсякъде в Константинопол докарвали парчета цветен мрамор и колони, изтръгнати от езическите светилища. Ако съдим по легендите, които византийците повтаряли през вековете, строили две бригади от по 50 000 души, начело с по петдесет майстори.
   Прокопий Кесарийски пише: Тази църква е невероятно зрелище, изумително за онези, които са го видели и въобще неправдоподобно за онези, които само са чували за него. Тя се издига до небесата и сякаш изплува сред обкръжаващите я постройки и се свежда над целия град.
   Разбира се, днес храмът не оставя същото впечатление, както по времето на Прокопий, все пак 1400 години не са шега. Да се опитаме да си представим, че в Града ги няма огромните сиви буци на джамиите, всяка от които навремето е строена с намерението да надмине размерите на „Св. София“, че ги няма съвременните кутийки на небостъргачите и че всяко високо здание се е възприемало като чудо. Ако не броим египетските пирамиди, този храм в продължение на 600 години е държал рекорда за най-високо здание в света – за първи път едва през 1311 г. Линкълнската катедрала надминава по височина „Св. София“. А тя няма равна на себе си с височината на вътрешното си пространство чак до 1436 г., когато се появява прочутият Дуомо във Флоренция, т.е. в продължение на 900 години.
   Днес зданието не изглежда много високо не само заради османските минарета и не защото сега строежите са много по-високи. До голяма степен днешното впечатление от храма се определя от добавените в различно време контрафорси, т.е. мощните странични подпорни стени. Тяхната основна цел е да се предпази гигантското здание от земетресенията, но те не са единствената причина. Въпреки гениалният, пресметнат до най-малките детайли замисъл на архитектите, през вековете чудовищният натиск на купола постепенно започва да приплъзва стените и колоните. На няколко места и сега в „Св. София“ се забелязва, че те избиват навън и това движение е спряно най-вече с контрафорсите. Очевидно първите, най-ранните, са издигнати от западната страна на храма – точно тях гледаме в момента. По-всяка вероятност те са се появили през Х–ХІ в. и за разлика от всички останали са във формата на арки или мостчета. Същата форма са имали северните и южните контрафорси, просто по-късно техните арки са били запълнени. Останалите подпорни стени са били построени в началото на ХІV в. от Андроник ІІ Палеолог.
   След това турците са достроявали „Св. София“ само отвън – още Мехмед Завоевателя е издигнал контрафорс на югоизточния ѝ ъгъл и първото минаре. Впрочем една турска легенда за Истанбул гласи: когато части от християнския храм се разрушили, султанът изпратил в Константинопол своя инженер, който уж заради реконструкцията построил до църквата кула и като се върнал бързо, казал на Мехмед: Аз построих първото минаре – другите ти. Разбира се, минаретата развалят гледката на храма, но не бива да забравяме, че и по времето на Византия отвсякъде около храма е имало допълнителни постройки, свързани с него с вътрешни проходи.
   Сега в храма влизат през западната врата, но в миналото (като се почне от VІІ в.) я отваряли само по големи празници, когато народът се тълпял в храма. В обикновени дни там влизали през югозападния вестибюл, там, където днес е изходът...

Преводач Владимир Игнатовски

Издателство Изток-Запад

В търсене на Константинопол в Pimodo

Николай Янков, Елена Щерева >> Прах от нозете

Индия – Девет истории, Девет цвята, Девет емоции

   Един следобед отидох да се боря с малините. Всички сили хвърлих, ама тия зверове пак ме тръшнаха на земята. Така здраво се натъпках, че колана си охлабих и пак трудно дишах. Натъпкан като чувал с памук се изтегнах под един клонест кедър. Откъртил съм, а отде да знам, че откъм долчинката се задавал един мечок. Що е чинил там ли? Сигур и на него тез поляни са били любими за следобедна закуска.
   Не съм чул кога се приближил, щото като отворих очи вече беше хептен близо – на пет-шест крачки от мене. Ни клонче изпука, ни шумка изшумоли. По- тих от змия. Ако не беше една сврака да се обади, нямаше и да разбера, че мечокът е там. Като отворих очи, си помислих, че ми се е присънило. Надявах се да е така, но не!... Пред мене наистина стоеше кала бхалу, черна мечка. А трябва да знаеш, че черната мечка е по-урсуз от кафявата. Както някой път ѝ скимне да нападне коза или муле, не знаеш дали няма да начеше и твоята гърбина. Виждал съм да прекършва врата на воден бивол, да напада маймуни и глигани, да гони глутница вълци, а веднъж видях да обръща тигър в бяг. Не я знаеш на кой ще си изкара яда или дали няма лошо пиянство. Раниш ли я, пиши се заминал. Ще те гони до смърт. Убиеш ли нейно малко, имай предвид, че помни като слон и все някога ще те докопа. Нали помните преди години имаше една пощуряла мечка в района, дето мъстеше за своето мече. Ден и нощ мореше жителите на Бари Дехра. Уби осем преди да я намерят и обесят. Случват се и такива неща. Но рядко без човешка вина.
   И тъй, като я видях на един човешки бой от мен, очите ми станаха начапати. Космите ми станаха на борови иглички. Главата ми се замая все едно съм с треска. Знам една поговорка: „Ако насреща ти е буболечка, бий се като мечка!”, сиреч никога не подценявай душманина, ама не са измислили поговорка какво да правиш ако насреща ти застане мечка? Тогава и да се биеш, и да не се биеш, в нейните очи все си оставаш мижава буболечка. Какво да правя? Нали викат, че като се тресе Земята, да се хванеш за Небето. И аз тъй замолих Яма, ако не да ме избави, то барем по-бърже да ми изтръгне душицата. И тогава видях, че мечката май още не ме бе усетила. Въртеше глава ту наляво, ту надясно и душеше въздуха. Дойде ми наум: „Няма да мърдам, дано ме вземе за пън“. Аз и бездруго се бях вкоренил в земята и като нищо щях да я забаламосам, че съм пън. Ама ядец! Таман си го рекох, и тая като се втренчи в мене. Сякаш нож ми опряха в гърлото. Да не бях поглеждал, щото в тоя момент оцапах вълнените гащи. Стиснах очи, затаих дъх и взех да си повтарям наум: „Аз съм дънер... дънер съм... дънер!“. Мечокът се приближи. Уф, като ми дъхна, щях да лъсна петалата. Топла и остра воня ме блъсна в носа като че ме издумка белгари! Мечокът взе да ме души. Бхагван, да можех да потъна вдън земя! Мозъкът ми трепереше като лист и се блъскаше у черепа. Нейде да сте виждали треперещ пън? Е, и аз не съм. Надали и мечката бе виждала. Ама сигурно като ме видяла какви жалки опити правя да се „вдървя”, решила да се смили над мен. Мисля, че по някое време съм припаднал. Намерили ме няколко жени от селото. Едвам ме изкоренили от онова място под кедъра. Бил съм се вкопал като мишок. На местата, дето съм стискал земята, зеели две големи дупки. Все едно къртове били ровили...

Издателство Жанет 45

Прах от нозете в Pimodo

>> Енциклопедия Китай

25 китайци за Китай

Територия, политика, икономика, външна политика, туризъм, националности и религии, архитектура, образование и технологии, опазване на околната среда, Тайван, Синдзян и Тибет, традиционна медицина, история, древна култура, митове и легенди, известни дейци, китайски фолклор, китайски театър, музикални инструменти, народно изкуство, световно наследство и музеи...

В 22 раздела са събрани познати и непознати факти за необятния Китай. Енциклопедията е първата по рода си, издавана на европейския пазар, преведена от китайски и в сътрудничество с авторите ѝ.

Богатия снимков материал в книгата спомага за усещането на читателя, че се е пренесъл в друг свят – различен, трудно разбираем, но изключително привлекателен и интересен. Източната култура и бит винаги са будели възхита и недоумение в европееца, а тази книга ни предлага частица от приключението да разберем този странен и особен народ – морала и ценности му, разкрити в древните им митове и легенди; бита и живота на средностатистическия китаец, показан в няколко глави, политическия им строй и система на управление, природата и усилията им в опазването ѝ. (Списание Черно и бяло)

Издателство Ентропи 1

 Енциклопедия Китай в Pimodo

Хегел >> Лекции по философия на религията

Едва в Християнската религия се появява учението, че пред Бога всички хора са равни... Г.В.Ф.Х.

   Намерих за необходимо да направя религията сама за себе си предмет на философско разглеждане и да прибавя това разглеждане като една особена част към цялото на философията. Но, за да осъществя този увод, най-напред ще изложа, А., раздвоението на съзнанието, което поражда нуждата, която трябва да удовлетвори нашата наука, и ще опиша отношението на нашата наука към философията и религията, както и към присъщите на епохата принципи на религиозното съзнание. След като, после, В., засегна някои предварителни въпроси, които се получават от онези отношения на нашата наука, С., ще дам нейното подразделение.

   Най-напред трябва изобщо да напомня за това, какъв предмет имаме пред себе си във философията на религията и каква е нашата представа за религията. Знаем, че в религията се изтръгваме от временното и че за нашето съзнание тя е онази сфера, в която всички загадки на света са разрешени, всички противоречия на по-дълбоко проникващата мисъл са разбулени, всички болки на чувството заглъхват, сферата на вечната истина, на вечния покой, на вечния мир. Това, благодарение на което човекът е човек, е мисълта изобщо, конкретната мисъл, по-точно това, че той е дух; от него като дух после изхождат многообразните разновидности на науките, изкуствата, интересите на неговия политически живот, взаимоотношения, които се отнасят до неговата свобода, до неговата воля. Но всичките тези многообразни форми и по-нататъшни преплитания на човешките взаимоотношения, дейности, наслади, всичко, което има стойност за човека и заслужава да бъде уважавано от него, в което той търси своето щастие, своята слава, своята гордост, намира своето последно средоточие в религията, в мисълта, съзнанието, чувството за бога. Ето защо бог е началото на всичко и краят на всичко; както всичко произлиза от тази точка, така всичко се и връща в нея; а той е също така центърът, който оживотворява, одухотворява всичко, внася душа във всичките онези форми в тяхното съществуване и така ги запазва. В религията човекът поставя себе си в отношение към този център, в който се сливат всички други негови отношения, а с това той се издига до най-високата степен на съзнанието и в сферата, която е свободна от отношението към нещо друго, е безусловно задоволяващото, безусловното, свободното, и е крайна цел за самата себе си.
   Ето защо религията като заниманието с тази последна крайна цел е безусловно свободна и е цел сама за себе си, защото в тази крайна цел се връщат всички други цели и пред нея изчезват целите, които преди това са имали валидност сами за себе си. Пред нея не устоява никоя друга цел и единствено в нея всички други цели намират своето оправдание. В сферата, в която духът се занимава с тази цел, той се разтоварва от всяка крайност и намира последното удовлетворение и освобождаване; защото тук духът се отнася вече не до нещо друго и ограничено, а до неограниченото и безкрайното, а това е едно безкрайно отношение, отношение на свобода, то вече не е отношение на зависимост; тук неговото съзнание е абсолютно свободно и самото то е истинско съзнание, тъй като е съзнание за абсолютната истина. Определено като усещане, това отношение на свобода е насладата, която наричаме блаженство; като дейност то не прави нищо друго освен това, че манифестира честта на бога и разкрива неговото величие, а за човека в това отношение става въпрос вече не за самия него, за неговия интерес, за неговата суета, а за абсолютната цел. Всички народи знаят, че религиозното съзнание е това, в което те притежават истина, и те винаги са смятали религията за свое достойнство и за празник на своя живот. Ние изоставяме онова, което събужда в нас съмнение и страх, всяка тревога, всяка грижа,всички ограничени интереси на крайността върху пясъчния нанос на временността и както, изкачили се на най-високия връх на една планина, далеч от всяка определена гледка на земното, спокойно отклоняваме поглед от всички ограничения на ландшафта и на света, така става и с духовния взор, когато човекът, изтръгнал се от суровостта на тази действителност, я смята само за една привидност, която в тази чиста сфера отразява своите нюансировки, разлики и светлини смекчени до вечно спокойствие. В тази сфера на духа бликат потоците на забравата, от които пие Психе, в които тя потопява всяка болка и тук мрачините на този живот се смекчават до едно съновидение и се проясняват до чисто очертание за светлия блясък на вечното... Из Увод

Преводач Генчо Дончев

Издателство Изток-Запад

Лекции по философия на религията в Pimodo

Братислав Иванов >> Японската религия

Тъй като японският будист по рождение е японец, той е също така и шинтоист. Като Генчи

   Някои западни учени лансират идеята, че за шинтоизъм, разбиран като религиозно учение, може да се говори едва за времето след късния ХІІІ в., а преди този период в Япония са съществували само местни култове и концептуалното обобщаване на базови религиозни тенденции е невъзможно
(Теувен, 2003; Бауринг, 2005). Така те се противопоставят на традиционната гледна точка, според която шинто е духовна основа на японската нация и японската цивилизация, религиозна система, съществуваща от древни времена и запазила тясна връзка с ценностната система на японците. Сред представителите на традиционната гледна точка са японски учени като Янагита Кунио, Орикучи Шинобу, Сонода Минору, а от западните – Джон Нелсън (2000). Към нея се придържат и повечето съвременни руски японисти.
   Дж. Китагава (1988), един от най-големите специалисти по история на японската религия, разглежда шинтоизма като автохтонна религиозна традиция, запазила през вековете неизменно вътрешно съдържание, но трансформирала под влияние на континенталните религии външните си форми.
   Тук ще разглеждаме шинтоизма като единен комплекс от идеи и представи, което позволява да говорим за него като за дълбинна структура, запазила във времето своята устойчивост и относителна неизменност. Разбира се, в ретроспекция можем да видим множество различия, които са неизбежни за всяка религиозна система с многовековна история, но тези различия не засягат същността на шинтоизма, основана на вярата в ками.
   Тъй като още през 673 г. е създадено Управление по въпросите на небесните и земните ками (Джингикан) и вече са направени първите стъпки за въвеждане на единна литургична година, цитираната по-горе гледна точка на учени като Ричард Бауринг и Марк Теувен е неприемлива.
   Шинтоизмът е естествено възникнала национална религия и в него няма доктринални елементи, водещи началото си от първоосновател, пророк или от божествени откровения. Що се отнася да свещените книги, някои японски автори виждат известен паралел между Стария завет и митологично-историческите летописи Коджики и Нихонги.
   Шинтоизмът трудно може да бъде описан адекватно в термините на европейските представи за вяра и религия, тъй като в него японците виждат естествения и хармоничен ред на всичко съществуващо от незапомнени времена, виждат Пътя, който трябва да следва всеки един от тях. Шинтоизмът е не просто религия, а парадигма на японската духовност (Сонода, 2001).
   Почитането на ками и предците, участието в ритуалите и спазването на обичаите, свързани с шинтоизма, се възприемат като нещо, произтичащо от естествения ред на нещата, а не като религиозна вяра. В известен смисъл може да се каже, че японците живеят в света на ками и заедно с тях. Разбира се, както и във всички религии, в шинто също се разграничава сакралното от профанното, но разликата между тях невинаги е достатъчно ясна.
   Докато в християнството се смята, че Бог създава човека по свой образ и подобие, според шинтоизма както самите японци, така и островите, обитавани от тях, са богородени.    Прародители на хората са ками и самите хора стават ками след смъртта си. Ето защо отношенията между ками и хората в шинтоизма са принципно различни от отношението Бог–човек в християнството. Идеята за пряка съпричастност със сакралното има изключително важно значение за духовното самосъзнание на японците и за японския етнос в частност.
   С шинтоистките представи за устройството на мирозданието са свързани понятията Небе и Земя (Тенчи), Свещеният небесен стълб (Тен но михашира), Небесната равнина (Такамагахара) и т.н.
   С митологичните представи за историята на страната са свързани термините Ерата на божествата (神代 Камийо/Джиндай) и слизане на Небесния внук на Земята (Тенсонкоорин), а с концепцията за държавното устройство, разработена в Школата Мито (Митогакуха) – труднопреводимият термин кокутай. Един от възможните преводи е държавен организъм.
   Съвременните изследвания на шинто се провеждат по направления на теологията, историята, фолклористиката и антропологията. Може да се каже, че основите на научното изучаване на шинтоизма се поставят от Школата за национална наука (Кокугаку) през периода Едо (1600–1868). Особено внимание на писмените източници и теологията на шинто се отделя през перио да Мейджи (1868–1912), като през 1905 г. е разкрита катедра по теология към Токийския университет. Изключителна роля за изучаването на шинто от гледна точка на народните традиции и фолклористиката изиграват Янагита Кунио и Орикучи Шинобу...

Издателство Изток-Запад

К. Г. Юнг >> Отговор на Йов

Яхве е твърде неосъзнат, за да бъде морален. Морал­ността предполага съзнание. К. Г. Ю.

Ако християнството претендира да бъде монотеистична религия, то не може да мине без хипотезата, че противоположностите са обединени в един Бог. А това поставя един сериозен религиозен проблем: проблемът на Иов. Целта на книгата ми е да покаже историческото развитие на този проблем.

Моята книга не цели да бъде нищо повече от питащия глас на един човек, който се осланя на размисъла, на вникването в проблема от страна на своите читатели. Юнг

Издателство Леге Артис

Отговор на Йов в Хеликон

Отговор на Йов в Books.bg

Софи Роайе >> Буда

Личността на историческия Буда, неговият живот и неговата мисъл

Не се обръщайте към миналото, не търсете бъдещето; миналото е безжизнено, бъдещето още не е настъпило. Изследвайте всеки предмет тук и сега. Бъдете сами за себе си факел и убежище, не търсете друго убежище, не търсете друга светлина.

Преди 2500 години в Индия след многогодишни духовни търсения Сидхарта Гаутама достига най-сетне висшата истина. Станал Буда – или Просветлен, той започва да проповядва на съвременниците си пътя за избягване на страданието. След смъртта на мъдреца доктрината му продължава да се разпространява в Индия, а после завладява и цяла Азия.

През XIX в. Западът също открива будизма. Сърцата и умовете на западноевропейците са покорени от хуманизма на посланието му. Първата религия в историята на човечеството с универсално звучене, будизмът е запазил и до днес целия си блясък. Но какво всъщност знаем за неговия основател?

Издателство Рива

Буда в Хеликон

Буда в Books.bg

Димитър Й. Димитров >> Византия между Изтока и Запада

Сърцето на християнския свят, избраният съд на Божието благоволение...

   ... По отношение на линията Византия–Западна Европа доминира възгледът за противоречия, конкуренция и конфронтации, особено от времето на иконоборството нататък.
Непреднамереният анализ обаче показва, че поне до XI в. Византия и Западът поддържат нормален modus vivendi като част от християнския европейски свят. Византия притежава територии в Италия и е пряко ангажирана в политическата обстановка в Средиземноморието и Централна Европа. Венеция за дълго време ще е нещо като византийски 'протекторат'. Западният свят също не е единно цяло, а някои нововъзникващи сили, като въпросната Венеция, служат дълго време като мост, принадлежейки едновременно към византийския и западноевропейския свят. Въпреки противоречията между църковните центрове, особено силни по време на иконоборството и т. нар. Фотиева схизма в средата на IX в., провокирана от българския църковен въпрос, християнският свят все още е единно цяло, на което едва през следващите векове е съдено да се разпадне на два конфесионални дяла.
   Редица византийски автори от VI до XI в. демонстрират чувството за единство. Агатий хвали през VI в. франките, считайки ги за твърде близки до ромеите по вяра и светоглед, въпреки различията в облеклото и езика.

   През X в. император Константин VII Порфирогенет ще съветва своя син Роман, че не е прието и прилично владетелят на ромеите да се жени за варварска жена, но с важното изключение на франките, които се явяват политически наследници на Константин Велики и Западната Римска империя (De Administrando Imperio). Гръцкият език напълно измества латинския след ранния VII в., но „езикът на стария Рим“ е оценяван по достойнство и само по изключение третиран като варварски и не-имперски. Славното минало на Стария Рим никога не е забравено във Византия. В За темите същият Константин Порфирогенет пише, че някога Рим е бил управляван от император, но понастоящем е изоставил имперската власт и се управлява самостоятелно, под контрола на папите.
   Михаил Псел започва през XI в. своята Кратка история (Historia Syntomos) не със Сътворението, а с основаването на Рим, въпреки че по конюнктурни причини е принуден да хвали Новия Рим като по-силен от стария. С древен Рим започва своето изложение и Йоан Зонара в създадената от него История през следващия XII в., сравнявайки славата на древния Рим с не съвсем удовлетворителното настояще...

Издателство Изток-Запад

Византия между Изтока и Запада в Хеликон

Византия между Изтока и Запада в Books.bg

Бил О’Райли, Мартин Дъгард >> Да убиеш Исус

За епохата, за нравите и за Него...

   Издирва се дете, на което е съдено да живее трийсет и шест години.
   Тежковъоръжени войници от столицата Йерусалим напредват маршово към това малко градче с намерението да открият и убият младенеца. Те са с различен цвят на кожата, наемници от Гърция, Галия и Сирия. Още не им е известно името на новороденото – то е Исус, а неговото единствено прегрешение е, че според някои ще стане следващият цар на юдеите. Сегашният владетел, умиращият полуевреин-полуарабин Ирод, така жадува смъртта на това дете, че заповядва на своята войска да избие всички младенци във Витлеем на възраст до две години. Никой от войниците няма представа как изглеждат майката и бащата на детето, нито къде точно се намира домът му, ето защо трябва да бъдат избити всички мъжки рожби в градчето и околността. Само така ще се гарантира умъртвяването на предполагаемия бъдещ цар.

   В Юдея е пролет – времето, когато се плодят стадата и се раждат агънца. Калният път, по който върви войската, се вие из гъсти маслинови горички, покрай овчари, изкарали стадата си на паша. Войниците са обути със сандали, краката им са боси, около кръста носят полички от кожени ленти, които предпазват слабините им. Младите мъже се потят обилно под плочките на металните брони, покриващи гърдите им, и лъснатите бронзови шлемове с набузници.
   Войниците са наясно с прословутата жестокост на Ирод – той без колебание убива всеки, застрашил трона му. Не съществува никаква морална дилема по въпроса дали е редно, или не избиването на младенците. Войниците не се терзаят от мисълта дали ще имат сили да изтръгнат плачещите деца от прегръдките на майките им и да ги убият. Дойде ли време, те ще изпълнят заповедта и ще свършат своята работа, иначе незабавно ще бъдат убити за неподчинение.
   Намерението им е да посекат новородените с мечовете си. Всички те са въоръжени с юдейския вариант на острата като бръснач кама пугио и късия меч гладиус, предпочитани от римските легионери. Но убийствата не е задължително да бъдат извършени с меч или кама. Стига да решат, войниците на Ирод могат да смачкат черепа на новороденото с камък, да хвърлят младенците от някоя висока канара или да стискат гърлото на бебето, докато го удушат.
   Начинът, по който ще бъдат умъртвени децата, не е от значение. Важно е само едно: цар на юдеите или не, това дете трябва да умре...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Да убиеш Исус в Хеликон

Да убиеш Исус в Books.bg

Реза Аслан >> Зилот

Животът и времената на Иисус от Назарет

   Първи век е епоха на апокалиптични очаквания сред евреите в Палестина, както римляните наричат земите, обхващащи съвременните Израел/Палестина, както и големи части от Йордания, Сирия и Ливан. Безброй пророци, проповедници и месии ходят из Светите земи, разнасяйки посланието за наближаването на Божия съд. Много от тези т.нар. фалшиви месии знаем по име. Някои се споменават дори в Новия завет. Пророк Теудас, според „Деянията на светите Апостоли“, имал четиристотин ученици, преди римляните да го хванат и да го обезглавят. Една тайнствена харизматична фигура, известна само като „Египтянина“, събира армия от последователи в пустинята, като почти всички от тях са избити от римските войски.
   През 4 г. пр.Хр., годината, когато според повечето учени е роден Иисус от Назарет, беден овчар на име Атхронгес слага на главата си диадема и се коронясва за „Цар на евреите“. Заедно със своите последователи, той е брутално посечен от римски легион. Друг претендент за месия, наречен просто „Самарянина“, е разпънат на кръст от Пилат Понтийски, въпреки че не събира армия и по никакъв начин не представлява заплаха за Рим – показател, че усещайки апокалиптичната треска във въздуха, представителите на властта са станали извънредно чувствителни дори към намека за противодържавна дейност.
   И други, като бандитския главатар Иезекия, Симон от Перея, Юда Галилейски, неговия внук Менахем, Симон бар Гиор [тоест син на Гиор] и Симон бар Кохба [тоест син на Кохба], обявяват месианските си амбиции и заради това са екзекутирани от Рим. Прибавете към този списък есейската секта, част от чиито членове живеят в изолация на пустинното Кумранско плато на северозападния бряг на Мъртво море; еврейското революционно движение от първи век, чиито последователи са известни като „зилоти“ и спомагат за обявяването на кървавата война срещу Рим; и страховитите бандити убийци, които римляните назовават сикарии (тоест използващи кама), и ще се получи изпълнена с месианска енергия картина на Палестина през първи век.
   Трудно е да се постави Иисус от Назарет недвусмислено в някое от известните религиозно-политически движения от неговото време. Той е бил човек на дълбоки противоречия: един ден проповядващ расово обособяване („Аз съм пратен само при изгубените овци от дома Израилев“, Матей 15:24), на следващия – благосклонен универсализъм („Идете, научете всички народи“, Матей 28:19); понякога призоваващ към безусловен мир („Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, Матей 5:9), друг път – към насилие и конфликт („Който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“, Лука 22:36).
   Проблемът при даването на твърди отговори във връзка с историческия Иисус се дължи на факта, че извън Новия завет няма почти никакви следи от човека, който ще промени завинаги хода на човешката история. Най-ранното и най-надеждното небиблейско споменаване за Иисус дължим на еврейския историк от първи век Йосиф Флавий (починал 100 г. сл.Хр.). В един пасаж на „Юдейски древности“ той споменава за зъл юдейски висш свещенослужител на име Анан, който, след смъртта на римския губернатор Фест, незаконно осъжда някой си „Яков, брата на Иисус, когото наричат „месия“, да бъде пребит с камъни, защото е престъпил закона. По-нататък в пасажа се разказва за случилото се с Анан, след като новият губернатор, Албин, най-после пристига в Йерусалим.
   Колкото бегло и пренебрежително да е (изразът „когото наричат „месия“ изразява явна насмешка), това споменаване е от огромно значение за търсещите някакъв знак за историческия Иисус. В едно общество без фамилни имена, разпространено име като Яков се нуждае от допълнително уточнение – място на раждане или името на бащата – за да бъде притежателят му отличен от всички останали мъже на име Яков, обитаващи по това време Палестина (затова и Иисус от Назарет). В този случай доуточняването за Яков се прави чрез брат му, който, според Йосиф Флавий, би трябвало да е по-известен за неговите читатели. Пасажът доказва не само че „Иисус, когото наричат месия“, вероятно е съществувал, а и че през 94 г. сл.Хр., когато са писани „Юдейски древности“, е бил широко признат като основател на ново и устояло във времето движение.
   Именно това движение, а не неговият основател, привлича вниманието на историци от ІІ век сл.Хр., като Тацит (починал 118 г. сл.Хр.) и Плиний Млади (починал 113 г. сл.Хр.); и двамата споменават за Иисус от Назарет, но не разкриват почти нищо за него освен за арестуването и екзекуцията му – важна историческа бележка, както ще видим, но хвърляща малко светлина върху подробностите от живота на Иисус. Следователно не ни остава друго, освен да разчитаме на информацията, която може да бъде извлечена от Новия завет...

Издателство Сиела

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет в Хеликон

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет в Books.bg

Дипак Чопра >> БОГ. История и откровения

Десет известни пророци, светци, мистици и мъченици, докоснати от божествения промисъл

Иов от Стария Завет е преживял нещо напълно различно от св. Павел в Новия Завет. Сократ търси една различна за времето си духовност, почти несъпоставима със странния глас, който призовава Руми, а Шанкара пътешества от град на град, за да разпространява истината за един Бог, който е в забележителен контраст с Този на Ан Хъчинсън; и въпреки това човек открива безспорна прилика. Тези пророци са водили човешката раса по незнайни пътища, а Чопра ни кани и ние да посетим тези места. Устремен към сърцата ни и повдигайки духа ни, Бог ни води към цялостно променящо животa ни разбиране за естеството на убежденията, силата на душата и вярата, която всички носим в себе си.

Издателство Изток-Запад

БОГ. История и откровения в Хеликон

БОГ. История и откровения в Books.bg

Дени Дидро >> Монахинята

Фанатизмът е на една стъпка от варварството. Скептицизмът е първата стъпка към истината. Дени Дидро

Разказ за печалната съдба на едно младо момиче, което има свои разбирания за живота, свои мечти и желания, но по чужда воля попада в манастир, в който се сблъсква с такава среда, обкръжена е с такива хора, натъква се на такива неща, които разтърсват цялата ѝ душа.

Романът е личната изповед на монахинята Сюзан Симонен. Животът ѝ съвсем не е лек. От малка, отритната от своите родители и сестри, тя живее в неведение за причините за поведението на роднините си. След постъпването си в манастира майка ѝ и разкрива ужасната тайна белязала младините ѝ. Сюзан разбира че е плод на изневярата на майка си, а баща ѝ е категоричен в решението си да я изпрати в манастир, за да не отнема от зестрата на сестрите си. Майка ѝ я обвинява, а баща ѝ я мрази.

Сочена като нежелана и необичана грешка, тя попада в манастира Сент-Мари. Там Сюзан непрекъснато се бунтува и иска да излезе. Накрая успява, но не за дълго. След броени дни тя пак е пратена в манастир, но този път в Лоншан. Оказва се,че манастирът – привидно най-религиозното място – е институция, в която се потулват престъпления и срамни тайни, институция, основана на диктат и насилие, в която младата монахиня се сблъсква с проблеми, които подлагат на изпитание не само моралната ѝ устойчивост, но и разбиранията ѝ за морал и почтеност.

Издателство Фама

Монахинята в Хеликон

Монахинята в Books.bg

Мирча Елиаде >> Йога. Безсмъртие и свобода

карма, мая, нирвана, йога

1. Законът на универсалната причинност, свързващ човека с Космоса и осъждащ го на безкраен низ от прераждания – законът на кармата.

2. Загадъчният процес, пораждащ и поддържащ Космоса и по този начин обуславящ „безкрайното въртене“ на колелото на съществуванията: това е мая, космическата илюзия, с която човек неохотно трябва да се примирява, докато не се освободи от заслепението на невежеството (авидя).

3. Абсолютната реалност, разположена някъде отвъд пределите на изтъкнатата мая – илюзия, както и отвъд пределите на обусловения от кармата човешки опит; чистото битие, абсолютът, може да бъде наричано с много имена – Азът (Атман), Брахман, необусловено, трансцендентно, безсмъртно, неразрушимо, Нирвана и прочие.

4. Действените техники и методи, чиято цел е освобождението (мокша, мукти), постигането на Божественото, всъщност са именно Йога.

Освен към Запада непременно трябва да се обърнем и към Изтока и най-вече към древна Индия, за да открием корените на нашия дух. Да асимилираме древните култури, за да можем да обясним нашето духовно наследство. Мирча Елиаде

Издателство Изток-Запад

Йога. Безсмъртие и свобода в Хеликон

Йога. Безсмъртие и свобода в Books.bg

Александър Дюма >> Борджиите

Документална биография

Светият престол никога не е бил такъв епицентър на престъпления, разврат и продажност, както е по времето, когато Родриго Борджия става папа под името Александър VI. Незаконният му син Чезаре Борджия се превръща в могъщ военачалник, а дъщеря му Лукреция – в истинска принцеса на Ватикана. Тримата образуват дяволското трио, останало в продължение на единадесет години на папския престол като кощунствена пародия на Светата Троица.

С отрова, кинжал и интриги Борджиите се сдобиват с огромно богатство и безгранична власт, отдавайки се на разгул и кръвосмешения.

Издателство Персей

Борджиите в Хеликон

Борджиите в Books.bg