Фредрик Т. Олсон >> Краят на веригата

Кодът на злото

   Мъжът, когото застреляха в онази тъмна уличка, умря прекалено късно.
   Изглеждаше на трийсет и няколко, облечен бе с джинси, риза и анорак. Прекалено леко за това време на годината, но пък, от друга страна, изглеждаше сравнително чист и добре охранен. Нали именно това му бяха обещали и бяха удържали на думата си.
   Никой обаче не му бе казал какво ще се случи после. Затова се бе озовал в тази тъмна уличка.
   Бе спрял да си поеме дъх между каменните стени зад старата поща. В мрака зад гърба му ту се появяваха, ту изчезваха тънки струйки дим или пара. С мъка овладя паниката си, докато прескачаше металната порта, която преграждаше края на уличката. Поел бе този риск напълно съзнателно, затова сега стоеше хванат като в капан в тази улица без изход, а стъпките на тримата мъже със светлоотразителни жилетки отекваха все по-силно и по-силно зад гърба му.
   В интерес на истината, мъжът бе още жив, когато петнайсет минути преди това новината за смъртта му бе достигнала европейските вестници, забутана някъде сред огромния поток от информация. Не повече от три кратки изречения за мъж, открит мъртъв в центъра на Берлин малко след четири сутринта във вторник. В съобщението не се споменаваше и дума, че мъжът е бил бездомник или наркоман, но бе написано по начин, който да остави у читателя именно това впечатление. Напълно съзнателно при това. Ако ще лъжеш, по-добре кажи истината.
   В най-добрия случай новината щеше да намери място в някоя колонка на последните страници на сутрешните вестници, редом с друга незначителна информация. Това щеше да е повече от достатъчно, просто една от многобройните предпазни мерки, които се взимаха, макар най-вероятно да бе излишна. Логично обяснение, в случай че някой ги бе видял да вдигат безжизненото тяло в мрака, да го отнасят до очакващата ги линейка, да затварят вратите ѝ с приглушено тракане и да потеглят в мразовития ситен дъжд, озаряван от сините лампи.
   Линейката обаче не отиваше в болница.
   Бездруго нямаше болница, която да е в състояние да направи каквото и да било.

   Тримата мъже в линейката мълчаха и се молеха да са пристигнали навреме.
   Не бяха...

Преводач Милко Стоименов

Издателство Бард

Мария Грипе >> Агнес Сесилия [ една тайнствена история ]

Едно момиченце и неговата кукла се отправят на пътуване в миналото...

Семейството на малката Нора се премества в нова къща и от този момент започват да се случват странни неща: стар повреден будилник започва да тиктака и да върви назад, по телефона се обажда непознато момиче и благодарение на него Нора се разминава на косъм със смъртта; изпаднала от библиотеката книга с руски приказки се разтваря на страница, където тя прочита изречение, чуто съвсем наскоро…
Мистериозните съвпадения не спират дотук и у Нора се засилва усещането, че е част от неясен, но мащабен замисъл. Сякаш някой направлява всяка нейна стъпка. А когато се сдобива с кукла, чието съществуваше трябва да пази в пълна тайна, сетивата ѝ се изострят още повече. Тя долавя прокрадващи се стъпки, хлопване на врати, усеща чуждо дихание съвсем близо до себе си. Някой ѝ подхвърля парченца от тайнствен пъзел и я направлява как да ги подреди.

Кой я покровителства и какво се опитва да ѝ открие?

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас

Агнес Сесилия [ една тайнствена история ] в Pimodo

Карин Герхардсен >> Хана сама вкъщи

Някъде в Стокхолм малката Хана чака някой да я намери и спаси...

   1964

   Заспивай, заспивай веднага... по-бързо. Затвори очи и остани с полуотворена уста, за да изглежда по-убедително. Дишай бавно, равномерно, макар сърцето ти да бие като пневматичен чук в гърдите. Искаш ли нещо много силно, непременно ще намериш начин да го постигнеш.

   Чува стъпките по стълбите; те са леки, тихи, не са сърдитите тежки стъпки отпреди. Сега са успокояващи, опрощаващи. Чува вратата да се отваря и затваря – о, не, това е от онези нощи! Дишането му обаче е спокойно, равномерно, съвършеното дишане на заспал човек. Главата му е положена по диагонал спрямо възглавницата, а от ъгълчето на устата по едната му буза се спуска тънка струйка лига. Изглежда напълно отпуснат, макар всеки мускул на тялото му да трепти болезнено от напрежение. Това обаче остава скрито, не може да бъде видяно.
   – Спиш ли, дребосъче – прошепва омразният глас, мазен, сладък като захар. – Мислех, че ще спим като приятели. Това е толкова приятно, нали?
   Клепачите му винаги го издават.
   – Виждам, че си буден. Клепачите ти потрепват. Не се дръж глупаво, не ми се сърди. Искаме само най-доброто за теб, нали? Какво ще кажеш да се сдобрим?
   От тук насетне не успява да държи очите си затворени, а и изпитва непреодолимо желание да изтрие пръските слюнка, които гъделичкат ухото му. Миг по-късно съсухрената студена ръка с дълги мръсни нокти се плъзва под горнището на пижамата му. Цялото му тяло застива вцепенено и той вперва в мъжа поглед, пълен със страх и омраза, но чудовището сякаш не го забелязва. Забелязва единствено лекото трепкане на клепачите, но не и как цялото му тяло потръпва от погнуса.
   От кухнята долита дрънчене на съдове; звънтенето на порцелана върху лавиците и тракането на сребърните прибори в чекмеджетата отекват в цялата къща. Потрепва отново, когато един дълъг нокът одрасква лекичко нежната кожичка на пъпа му. Пръстът се завърта в кръг около него – което сякаш въздейства директно на стомаха му и той се присвива по един крайно неприятен, почти болезнен начин – преди да се плъзне към долнището на пижамата му.
   В този момент съзнанието му изключва; обикновено го пренася на игрището за футбол или на брега, където лови попови лъжички, но този път се озовава край железопътните релси. Наблюдава хората зад прозорците на преминаващия влак и поради някакви причина образите им се запечатват в паметта му. Усещането не е нито приятно, нито неприятно; невъзможно е обаче да се отърси от него. От тук насет­не, винаги когато потъне в този свой собствен свят, потъне в себе си или по-скоро се пренесе някъде извън себе си, ще се озовава край влака. Но все още не го знае. Колелата стържат пронизително по релсите. Връхлита влак, който идва от противоположната посока.

   Петък вечер, септември 2007

   Оставя го на килимчето край леглото, докато сменя чаршафите. Писъците му вече заглъхват, а лицето му е почервеняло от усилието. Минава десет и половина. Опитва се да го приспи вече повече от четири часа. Възпаленото му гърло не му позволява да задържи биберона в устата, а без него всички усилия са напразни. Тиленолът вече не помага. Всяко преглъщане е болезнено и затова отказва да се храни, което пък означава, че празният стомах не е в състояние да задържи пеницилина. Тя е толкова уморена след тези три дни, че чувството на изтощение се превръща в обичайно състояние. Нито веднъж обаче не си е позволила да повиши тон, нито веднъж не е изрекла някоя по-остра дума. Намира това за своеобразна победа.
   В главата ѝ тиктака хронометър. Отмерва дните, часовете и минутите до завръщането на Матс. Към този момент остават четири дни, десет часа и трийсет минути. Той е заминал за Япония, за да участва в някакъв семинар, но мобилният му телефон не работи там и тя не може да му се обади дори само за да чуе няколко ободряващи думи. От друга страна обаче, това е добре. Така няма как да го разстрои с приказките си, защото чуе ли го, най-вероятно ще се разплаче и ще позволи решимостта ѝ да се превърне в самосъжаление.
   Втурва се в банята с ръце, пълни с чаршафи, изцапани с повръщано. Смачква ги на топка и ги пъха в пералнята. По навик грабва от коша няколко дрехи със сходни цветове и също ги слага в пералнята, преди да сипе прах и да нагласи температурата на 60 градуса.
   Писъците на бебето изведнъж спират и в тишината чува собствения си стомах да къркори. Не изпитва глад, но минава през кухнята, за да вземе последния – обсипан вече с кафеникави петна – банан от купата на барплота. В този момент писъците от спалнята прозвучават отново. Втурва се натам, взима момченцето, поставя го в скута си, обърнато по корем, и започва да го гали по гърба. Опи­тва се да гледа някакъв американски филм с изключен звук, докато бананът изпълва устата ѝ, а лявата ѝ ръка гали монотонно гръбчето на неутешимото бебе.
   Филмът свършва само след няколко минути и се появяват финалните надписи, които бързо изтичат по екрана. Изключва телевизора, изправя се трудно с хлипащия малчуган в ръка и отива до прозореца. По отсрещния тротоар вървят двама мъже, а в далечината се вижда млада двойка. Никой не носи чадър, което подсказва, че времето се е оправило. Поройният дъжд, валял през по-голямата част от деня, най-сетне е спрял.
   Опитва се да постави момченцето на перваза, придържайки го с две ръце, но то не проявява никакъв интерес и вместо да стъпи с крачета, започва да рита бясно във въздуха. Вдига го, поставя главичката му на рамото си и помирисва косата му. Мокра е от пот, а писъците му пронизват като ножове сърцето ѝ. Очите я болят от недоспиване, трудно ѝ е да ги задържи отворени. Макар и само за миг, и то неохотно, признава, че изпитва по-голямо съжаление към самата себе си, отколкото към многообичното, но измъчвано от болки миниатюрно създание в ръцете си. Внезапно е обзета от напълно осезаемо и реално желание за отмъщение. Към някое безименно, неясно, абстрактно същество, което не е по силите ѝ да надвие. Отказва се с въздишка и отива в хола с момченцето в ръце. Поколебава се за миг, преди да постави ключа в ключалката. Минава ѝ през ум мисълта, че в петък вечер рискът от крадци вероятно е по-голям от опасността от пожар. Сетне тихо заключва вратата от външната страна.

* 

   Из целия апартамент се носят смях и щастливи гласове. Това е една от онези вечери, когато май всички са в добро настроение, никой не се цупи, никой не създава проблеми. Повечето седят в кухнята, защото в хола е Солан с някакъв непознат. Очевидно е, че двамата търсят усамотение, тъй като са затворили и вратата на хола, и тази на кухнята. Около кухненската маса са се скупчили поне девет души. Елисе седи на пода, облегнала гръб на хладилника, с чаша пред себе си. Срещу нея се е настанила Дженифър, която също отпива коктейл от нелегално приготвено домашно уиски и кока-кола.

   Апартаментът им почти винаги беше пълен с хора. Гостите започваха да пристигат още преди обяд в търсене на кафе и сандвичи, стига, разбира се, някой да си бе направил труда да напазарува. Майка им държеше дома си отворен за всичките си приятели, но при условие сами да си носят храна и напитки. Дълго време не намираше сили да каже не, но накрая събра кураж и сложи край на набезите срещу хладилника и килера, извършвани от гостите ѝ. И те уважиха решението ѝ. Тя се погрижи винаги да има закуска за момичетата, преди да отидат на училище. Изпращаше някое от тях да напазарува в супермаркета в търговския център „Ринген“, но не защото я мързеше да направи това сама – Елисе знаеше, че майка им би предпочела да напазарува лично – а защото се срамуваше да излиза. Елисе и сестра ѝ обаче рядко обядваха у дома; огладнееха ли, обикновено хапваха навън, нерядко в компанията на приятели. Но пък разполагаха с пари за дрехи, козметика и вечери. Засега се справяха що-годе прилично. Майка им държеше нещата под контрол, макар животът им да изглеждаше малко по-различен от този на повечето им приятели.
   Първите бутилки се появяваха на масичката за кафе в тристайния им апартамент в Ринген още в ранния следобед. Започваха да прииждат гости, които прекарваха тук целия следобед, а той постепенно преливаше във вечер. Купонът продължаваше до полунощ. Нерядко някой от приятелите по чашка на майка им заспиваше на дивана и прекарваше нощта у тях.
   През деня момичетата ходеха на училище, след което се разхождаха из града или се прибираха у дома с приятели. Разполагаха с отделна стая – една за двете – но общо взето, избягваха да се заседяват у дома, особено когато майка им имаше гости. Гледаха да стоят по-надалеч. На купоните, организирани от нея, обикновено не ставаха скандали, но споровете се водеха на висок глас и гостите трябваше да внимават да не вбесят някого, който и без това е дошъл в лошо настроение. Елисе и Дженифър се стараеха да изглеждат невидими, когато се промъкваха в леглата си в малките часове на нощта.
   Сега обаче беше петък вечер, настъпваше уикендът, време, свободно от уроци, домашни или каквито и да било други задължения, а и неотдавна майка им се бе сдобила с известна сума. Всички край кухненската маса – покрита с бутилки, чаши и препълнени пепелници – бяха в добро настроение. Елисе и Дженифър не останаха равнодушни към празничната атмосфера. Обикновено се промъкваха без никой да им обърне внимание, но тази вечер шумните гости, събрали се около масата, ги поканиха в кухнята, предложиха им напитки и цигари.
   Елисе се почувства приятно отпусната още след първата глътка. Дръпна силно от цигарата и затвори очи. Възнамеряваше да запази тази само за себе си, но знаеше, че вечерта е особено благоприятна и ще се сдобие с още доста цигари. Джобните ѝ пари обикновено не стигаха за това, а когато молеше приятелките си, бе принудена да се задоволява с фасове. Отпи солидна глътка и хвърли поглед към по-голямата си сестра. Всички твърдяха, че двете много си приличат. Тя обаче не виждаше чак толкова сходства. Дженифър, която бе по-голяма с две години, изглеждаше толкова спокойна, дръзка, самоуверена, винаги имаше отговор за всичко. Елисе бе нейно бледо копие, страдащо от комплекс за малоценност, прегърбена стойка и абсурдно малки гърди, които не можеха да се сравняват с тези на Дженифър. Дори типовете около масата правеха разлика между тях. Дженифър бе голямата награда, която да седне в скута ти в нощ като тази, но тя почти винаги им отказваше, доста самоуверено и категорично при това. Тогава те започваха да я умоляват с театрална жалост, падаха на колене, за да я умилостивят, но тя само поклащаше глава и подбелваше иронично очи. Едва тогава се обръщаха към Елисе за същото и тя обикновено отказваше само защото Дженифър бе отказала. Но понякога сядаше в скута на Даге, Гордън или Пео просто защото не можеше да им откаже... или защото копнееше да се почувства оценена от време на време.

   – Какво ще правиш тази вечер? – надвика Елисе глъчката край кухненската маса, обръщайки се към по-голямата си сестра.
   – Не зная. Може да се видя с Йоаким, а може и да не се видя с него. Както дойде – отвърна ѝ Дженифър.
   Дженифър имаше приятел. Разбира се, Елисе също имаше приятели, от време на време поне, но Дженифър имаше истински приятел. Мъж. Йоаким бе на двайсет и четири и имаше брада. Гласовете на момчетата, с които Елисе излизаше, току-що бяха започнали да мутират. Имаха едва набол мъх, досущ като на праскова, и се държаха толкова глупаво, толкова детински. Гаджето на Дженифър обаче бе истински мъж, а тя не беше сигурна дали иска да се срещне с него! Освен това той бе толкова мил и внимателен. Елисе го бе видяла веднъж отдалеч. Сторило ѝ се беше, че Йоаким се е залепил за Дженифър, сякаш е негова собственост. Сякаш искаше да каже: „Това е моето момиче и аз се гордея с този факт“. Сетне я бе погледнал дълбоко в очите и я бе погалил по лицето толкова нежно като че ли би могла да се разпадне и от най-лекия допир. Елисе също искаше да си намери такъв приятел. Всъщност тя копнееше за Йоаким.
   – Какво означава „както дойде“?
   Дженифър изпи чашата си на един дъх и Елисе я последва.
   – Ъъ... не знам.
   – Още сте заедно, нали?
   – Може би да, може би не. Да, но той е толкова... Няма значене. Искаш ли още?
   – Да. Дай ми и една цигара.
   Дженифър стана и си проправи път сред столовете, изпънатите крака и килнатите на една страна тела около кухненската маса. Даге протегна двете си огромни ръце, сграбчи здраво бедрата ѝ и я придърпа в скута си, но тя се освободи, грабна една бутилка и кутия цигари и бързо се върна на мястото си до бюфета.
   – Ей, малката, що за отношение е това? – избоботи Даге с дрезгав глас. – Пиеш виното ми, а не ми позволяваш дори да те прегърна за малко!
   Даге бе червендалест блондин с малки кръвясали очички и големи космати уши. Облечен бе доста странно – със скъпа дизайнерска риза и джинси, покрити целите с петна от боя. От тях се носеше миризма на мръсотия, която стигаше чак до Елисе.
   – Може да ти позволя да ме прегърнеш, ако се държиш по-мило – отвърна спокойно Дженифър, докато наливаше хладкото бяло вино в своята чаша и в тази на сестра си.
   Елисе потръпна при мисълта да се допре до тези джинси.
   – Аз съм тази, която заслужава прегръдка, по дяволите, виното е мое! – извика майка им.
   Пак се излагаше. Беше по-поносима, когато се намираше в някое от онези свои мълчаливи полудепресивни настроения. Тази вечер обаче бе превъзбудена и приказлива. Искаше всички да я забелязват, да я слушат. Елисе не искаше нито да я вижда, нито да я чува, затова реши изобщо да не мисли за нея.
   Дженифър предложи на Елисе цигара, сама взе една и пъхна кутията, чиято липса явно никой не бе забелязал, в деколтето на блузата си. Елисе запали своята цигара и подаде запалката на сестра си.
   – А ти ще излизаш ли? – попита я Дженифър.
   Елисе преполови чашата си с гримаса на отвращение.
   – Да, мисля да изляза – отвърна тя. – Имам среща с Нина. Случайно да имаш някакви пари, които можеш да ми дадеш назаем?
   – Да, бе, откъде да имам пари? Попитай тях. Днес май са се опаричили.
   Посочи с ръка към масата, допи остатъка от възкиселото вино и се накани да тръгва. Елисе почувства, че бузите ѝ поруменяват. Виното бе оправило настроението ѝ. Чудесно!
   – Дженифър, почакай!
   – Да?
   – Виж... може ли да взема якето ти?
   – Кое яке, по дяволите?
   – Коженото. Онова от „Джина Трико“.
   – А аз какво ще облека? – попита я сърдито Дженифър.
   – Не можеш ли да вземеш нещо друго? Моля те, само за тази вечер!
   Дженифър като че ли бе подпийнала, защото изведнъж отстъпи.
   – Добре, но утре да ми го върнеш.
   – Обещавам. Божичко, това е чудесно!
   – Якето е в коридора. Аз изчезвам – каза Дженифър.
   Елисе остана да седи на пода. Продължи да пуши, докато пепелта не опари върховете на пръстите ѝ. Сетне изпразни чашата си, хвърли фаса в нея и се заслуша в съскането му. Когато се запъти към масата, усети, че се олюлява лекичко.
   – Някой ще ми даде ли двеста крони назаем? – попита тя, но никой не ѝ обърна внимание.
   – Какво искаш да кажеш с това назаем? Дадем ли ти пари, никога няма да си ги получим обратно! – оплака се майка ѝ.
   – Все едно мога да си позволя да давам заеми – измърмори Гордън.
   – Дори да имах пари, пак нямаше да ти дам – провлачи глас Пео.
   Моника само поклати глава, а останалите се престориха, че изобщо не я забелязват, и продължиха да разговарят за съвсем други неща. Елисе излезе в коридора и опипа джобовете на якетата, окачени там, но не откри нищо. Свали коженото яке на сестра си от закачалката и го облече. Хвърли бърз поглед в огледалото, сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Минаваше десет и половина.

*

   – Кое е това проклето момиче?
   – Най-обикновено момиче.
   – Обикновено момиче, а? Има ли си име?
   – Дженифър. Казвал съм ти го и преди.
   – Звучи ми като прекалено хубаво име за някоя пачавра.
   – Тя не е пачавра, много е свястна даже...

Издателство Бард

Хана сама вкъщи в Pimodo

Кристина Улсон >> Пепеляшките

Една грешка променя всичко...

   Оставеше ли мислите да се реят свободно, незнайно защо, винаги се сещаше за болничния картон. Най-вече през нощта.
   Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън.
   Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой.
   И все пак.
   Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си. Огромното ѝ туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги.
   Все още му се повдигаше от спомена за миризмата ѝ.
   Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия ѝ глас:
   – Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико!
   Сграбчваше го и го стискаше здраво.
   Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял.
   Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.
   Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, Тя щеше да бъде жива.
   – Не трябваше да се раждаш! – ревеше право в лицето му. – Ти си зло, зло, зло!
   Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.
   Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше Тя? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?
   Болничният картон.
   Посети болницата, в която Я лекуваха, и прочете картона ѝ. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен.
   Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.
Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше – никога не беше сигурен, но вярваше, – че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка.
   И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.
   Внимателно погали гърба є. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които ѝ беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото є като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът.
   – Време е, Кукло. Започваме.
   Нежното ѝ лице се разтвори в красива, сънлива усмивка.
   – Започваме утре – прошепна той.
   После се претъркули по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой...

Преводач Цвета Добрева

Издателство Enthusiast

Пепеляшките в Pimodo

Фредрик Бакман >> Човек на име Уве

Роман за гневния съсед

   Уве е на петдесет и девет.
   Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче. Застава на щанда на магазин, където собственици на японски автомобили идват да си купят бели кабели.
   Уве оглежда продавача дълго, преди да разтърси под носа му средно голяма бяла кутия.
   – Значи на това му се казва опад? – пита той.
   Продавачът, млад човек, чийто индекс на телесната маса със сигурност е едноцифрено число, започва да се чувства неловко. Личи му, че едва потиска желанието си да изтръгне кутията от ръцете на Уве.
   – Точно така. Това е айпад. Не го разтърсвайте така...
   Уве поглежда скептично кутията, сякаш е нещо подозрително, като например кутия, яхнала мотопед, облечена в долнище на анцуг и току-що е нарекла Уве „пич“, след което предлага да му продаде часовник.
   – Ясно. Значи е компютър, а?
   Продавачът кима. След това се поколебава и поклаща глава.
   – Да... всъщност искам да кажа, че това е айпад. Някои хора го наричат таблет, а други – устройство за сърфиране.
   Можете да го приемете като...
   Уве поглежда продавача, сякаш младежът току-що е започнал да говори отзад напред, а след това отново разтърсва кутията.
   – Ама става, нали?
   Продавачът кима объркано.
   – Да. Или... какво имате предвид?
   Уве въздиша и започва да обяснява бавно, изрича думите така, сякаш единственият проблем е нарушеният слух на противника му.
   – Ста-ва ли? Хубав компютър ли е?
   Продавачът се почесва по брадичката.
   – Ами... да... много е хубав... Зависи обаче какъв компютър искате.
   Уве го поглежда злобно.
   – Искам компютър! Най-обикновен тъп компютър!
   Известно време и двамата мълчат. Продавачът прочиства гърло.
   – Ами... това не е най-обикновен компютър. Не предпочитате ли...
   Продавачът млъква и изглежда търси дума, която човекът срещу него ще разбере. След това прочиства отново гърлото си.
   – ...лаптоп ли?
   Уве клати глава като обезумял и се надвесва наежено над щанда.
   – Не, не искам лаптоп. Искам компютър.
   Продавачът кима с разбиране.
   – Лаптопът е компютър.
   Уве го поглежда обидено и забива пръст в щанда.
   – Да не би да мислите, че не знам?
   Следва ново мълчание, сякаш двама гангстери неочаквано са разбрали, че са забравили да вземат пищовите си. Уве гледа кутията дълго, сякаш я чака да направи самопризнание.
   – Откъде се вади клавиатурата? – изръмжава най-сетне той.
   Продавачът отрива ръце в ръба на щанда и започва да се поклаща нервно от крак на крак, както често правят младежите в аутлетите на дребно, когато започва да им става ясно, че нещо ще им отнеме значително повече време, отколкото са очаквали.
   – Всъщност този няма отделна клавиатура.
   Уве размърдва вежди.
   – Естествено – съска той. – Защото трябва да се купи като „екстра“, нали така?
   – Не, имах предвид, че компютърът няма отделна клавиатура. Всичко се управлява от екрана.
   Уве клати недоверчиво глава, сякаш току-що е станал свидетел как продавачът е заобиколил щанда и е облизал стъклената витрина.
   – На мен обаче ми трябва клавиатура. Разбирате ли?
   Продавачът въздиша дълбоко.
   – Добре. Разбрах. В такъв случай не си купувайте този компютър. Трябва да си купите нещо като макбук.
   – Макбук ли? – пита Уве, макар да не е убеден, че трябва. – Да не би да става въпрос за свещените „електронни четци“, дето всички говорят за тях?
   Младежът въздиша дълбоко, сякаш търпеливо брои до десет.
   – Не. Макбукът представлява... Това е... Това е лаптоп с клавиатура.
   – Добре! – съска Уве. Оглежда магазина. – Бива ли ги изобщо?
   Продавачът свежда поглед към щанда, сякаш се опитва да прикрие задушаващо, същевременно едва овладяно желание да съдере кожата от лицето си. След това неочаквано се оживява и отправя на клиента си ведра усмивка.
   – Знаете ли? Сега ще проверя дали колегата ми е приключил с клиента си, за да дойде и да ви демонстрира.
   Уве си поглежда часовника и се съгласява с неудоволствие, но не пропуска да напомни на продавача, че някои хора имат по-добри занимания от висенето тук и там по цял ден. Продавачът кимва рязко, след това забързва нанякъде и след малко се връща с колегата си. Колегата има предоволен и щастлив вид, както всички, които не са работили достатъчно дълго като продавачи.
   – Здравейте, заповядайте!
   Уве забива отново пръст като полицейско фенерче в плота на щанда.
   – Искам компютър!
   Колегата вече не изглежда чак толкова щастлив. Стрелва първия продавач с убийствен поглед, сякаш обещава да му го върне.
   – Не издържам повече, отивам да обядвам – измърморва първият продавач.
   – Обяд – сумти Уве. – Хората в днешно време само за това мислят.
   – Моля? – недоумява колегата и се обръща.
   – Обяяяд! – ухилва се подигравателно той, след това хвърля кутията на щанда и излиза бързо от магазина...

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела

 Човек на име Уве в Pimodo

Хенинг Манкел >> Петата жена

Инспектор Валандер

Четири монахини и една шведска туристка са убити жестоко в Африка. Няколко месеца по-късно в Швеция са убити един след друг двама мъже – заможен 80-годишен пенсионер и собственик на цветарски магазин.

Каква е връзката между всички тези смъртни случаи? Това е нелеката задача на инспектор Курт Валандер.

Престъпленията постепенно насочват детектива към заключението, че всички жертви са измъчвали физически жените си, а извършителят на жестоките убийства е жена, която очевидно отмъщава.

Може би отмъщава не за себе си, а за други?

Какво общо има убиецът с жертвите?

И не са ли жестоките убийства начин да насочи вниманието към бруталността и жестокостта на самите жертви?

Издателство Унискорп

Петата жена в Pimodo

Лиза Марклунд >> Червения вълк

Една година по-късно...

   Андерс Шюман, главният редактор, разгръща графика с диаграма на тиражите върху заседателната маса пред себе си. Запотените му ръце потръпват. Вече знае съдържанието на колонките с цифри, но заключенията и анализите го карат да поруменее.
   Наистина се получава. Всичко е наред.
   Поема дълбоко дъх, отпуска длани върху плота, надвесва се напред и чака да попие цялата информация. Новият подход, наложен в новинарския отдел, несъмнено показва резултати – както по отношение на тиражите, така и на финансовите резултати. Ето го тук, черно на бяло. Работата върви, горчилката от последните съкращения е отмита. Реорганизацията е завършена, хората са мотивирани и работят за общата цел независимо от всичко.
   Тръгва покрай облата орехова маса, а пръстите му поглаждат дървената повърхност. Красива маса. Той я заслужава. Авторитарното отношение към персонала се оказва най-правилният подход.
   Чудя се дали някой друг щеше да го постигне, мисли си той, макар да му е ясно, че такъв няма. Най-накрая успя да се докаже.
   Договорът му с печатницата съкращава производствените разходи с осем на сто. Така спестява на собствениците милиони всяка година. А рецесията означава по-ниски цени на хартията, което не е негова заслуга, разбира се, но си е пак плюс за бизнеса. Новият шеф на пласмента привлича още рекламодатели и за последните три тримесечия са отнели пазарен дял не само от сутрешните издания, но и от електронните медии.
   А кой уволни дъртото копеле, дето продаваше рекламна площ така, сякаш става дума за някой селски седмичник?
   Шюман се усмихва вътрешно.
   Най-важна май се оказа последователната му политика да продава рекламна площ на първа страница и в приложенията. Още е твърде рано да брои пилците, но, да не чуе дяволът, изглежда, ще догонят конкуренцията ако не тази финансова година, то през следващата.
   Главният редактор се протяга и разтрива кръста си. За пръв път, откакто е дошъл във Вечерна поща, изпитва чувство на истинско удовлетворение. Точно такава си е представял новата работа.
   Но е малко гадничко, че му трябваха цели десет години.
   – Мога ли да вляза? – пита по интеркома Аника Бенгтзон.
   Сърцето му трепва, магията се изпарява. Вдишва и издишва дълбоко няколко пъти, преди да приближи бюрото, за да натисне бутона и каже „разбира се“. Вторачва поглед в руското посолство, докато изчаква нервните стъпки на репортерката към вратата. Нарастващият успех на вестника означава, че най-накрая новинарите започват да му засвидетелстват известно уважение. Най-силно впечатление прави ограниченият трафик през вратата на кабинета му. Това се дължи отчасти на вътрешната реорганизация: четиримата всемогъщи редактори сега работят на смени, като надзирават различните отдели, и всичко става така както го е замислил. Разпределил е отговорностите надолу по йерархията и вече не трябва непрекъснато да се разправя с целия персонал, а налага властта си с помощта на своите заместници. Вместо да го направи по-слаб, това делегиране на права укрепва неговите собствени.
   Аника Бенгтзон, бивш началник на криминалния отдел, е поканена да бъде сред четиримата избрани. Тя отказва и двамата се поскарват. Шюман е разкрил вече плановете си за нея: вижда я като един от тримата възможни кандидати за собствения си пост и показва желание да я включи в реализирането на една още по-мащабна програма. Повишаването ѝ като един от четиримата редактори ще е първата стъпка, но тя отхвърля предложението.
   – Не знам как да те накажа – заявява той, не вярвайки на ушите си.
   – Разбира се, че знаеш – отвръща тя, вперила в очите му непроницаем поглед изпод пърхащите си клепки. – Просто го направи.
   Бенгтзон е сред малцината, които си въобразяват, че могат да влизат при него когато поискат, а той се дразни от факта, че не прави нищо по въпроса. По-специалното отношение към нея се дължи отчасти на колосалната медийна буря от миналата Коледа, когато някакъв смахнат сериен убиец я взе за заложник в един тунел. Ако се вярва на маркетинговите проучвания, именно това прекъсва устремното плъзгане на тиражите по низходящата спирала. Читателският интерес към Вечерна поща се събужда отново, след като в него излиза историята за майката на две деца, прекарала цяла нощ с Бомбаджията. Така че има доста основателна причина да гали Бенгтзон с перце още известно време. Начинът, по който се държа тя тогава, както и вниманието, последвало нейното освобождаване, правят впечатление даже на управителния съвет – особено фактът, че по нейно настояване пресконференцията се провежда в общата зала на вестника. Всъщност всичко тръгна от председателя на съвета, Херман Венергрен, след като вижда логото на Вечерна поща да се върти на живо по Си Ен Ен. Впечатленията на Шюман от тази пресконференция са по-други, отчасти защото е застанал точно зад Аника, под прожекторите, по време на предаването и отчасти заради безкрайните повторения, излъчени по всички канали. Вижда рошавата ѝ коса, напрегнатите очертания на раменете. На екрана Бенгтзон изглежда пребледняла и леко замаяна, отговаря на въпросите ясно и отривисто на приличен гимназиален английски.
   – Слава Богу, мина без емоционални изцепки – съобщава на един от собствениците след това Венергрен по мобилния си от офиса на Шюман.
   Ясно си спомня страха, който закиселява в устата му пред устието на онзи тунел, когато проехтява изстрелът. Само без убит репортер, казва си той, каквото и да е, само без убит репортер, моля те, Господи. Отмества поглед от бункера на посолството и се отпуска в креслото.
   – Всичко тук ще се разпадне някой ден – отбелязва тя, докато затваря вратата.
   Той не си прави труда да се усмихне.
   – Мога да си позволя нови мебели. Вестникът върви на пета скорост.
   Репортерката хвърля бегъл, почти скришен поглед към диаграмите върху масата. Шюман я изучава внимателно с очи, докато тя предпазливо присяда в едно от тежките кресла.
   – Искам да пусна нова серия статии– съобщава Аника, вперила поглед в бележките си. – Идната седмица има годишнина от атаката във въздушната база F 21 в Люлео, така че е логично да се започне с това. Мисля, че вече е дошло време да се направи свястно обобщение на случилото се, на всички известни факти. Те не са кой знае колко, ако трябва да сме честни, но бих могла да се поровя още малко. Вече са минали повече от трийсет години, но все са останали стари служители в базата. Може би е дошло време някой да проговори. Няма как да разбереш отговора, ако първо не попиташ...
   Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития – рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.
   Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някой се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?
   – Добре – промълвя бавно той, – би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг...
   – И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.
   Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.
   – Министерството на отбраната държи това под плътен похлупак с помощта на цял кодекс нормативи за секретност. По онова време базата не е разполагала с опитни пиари, така че бедният нещастник, който отговаря за нея, е бил принуден да крещи на репортерите да съблюдават правилата за национална сигурност.
   Нека посвири още малко на тая струна, казва си той.
   – Добре де, с какво разполагаме? – обажда се шефът. – Ама наистина?
   Аника свежда прилежно поглед към листовете в скута си, но той е убеден, че знае съдържанието им наизуст.
   – Вечерта на седемнайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и девета година един изтребител тип „Дракен“ избухва насред базата F 21 в местността Калакс, близо до Люлео – казва бързо репортерката. – Един човек е обгорен до такава степен, че умира от раните си.
   – От войниците, нали?
   – Това се разбра чак по-късно. Да. Закаран е с медицински хеликоптер до Университетската болница в Упсала, а после цяла седмица е между живота и смъртта. Предупредили са роднините да мълчат. Едва няколко години след това надигат страхотен вой, понеже не получават никакво обезщетение от военните.
   – И няма задържани по случая?
   – Полицията разпитала към хиляда души, а онези от сигурността – вероятно много повече. Привиквали всяка групировка с дори намек за леви убеждения от района на Норботен, до последния човек – и нищо. Но работата не е толкова проста. Истинската левица съумява да се покрие и да остане сплотена – никой не ги познава по име, всички са с псевдоними.
   Андерс Шюман пуска носталгична усмивка. Той самият за известно време се подвизава под името „Пер“...

Преводач Павел Главусанов

Издателство Колибри

Червения вълк в Pimodo

Хенинг Манкел >> Човекът от Пекин

Те не са жертва на маниакален убиец, а на зловеща геополитическа конспирация...

   Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. За­ключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците.
Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст.
   Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръж­ката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома.
   Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в ко­лата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече.
   Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита вра­та, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия про­зорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стена­та. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отнача­ло помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозо­рец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода.
   Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата ѝ бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части.
   Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покрив­ка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв.
   Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли.
   Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и на­мушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук.
   – Не чувам – каза женски глас.
   Опита отново. И отново само хриптене. Умираше.
   – Можете ли да говорите по-високо? – каза жената – Не разбирам какво казвате.
   С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи.
   – Умирам – прошепна. – О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.
   – Къде сте?
   Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навле­зе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шо­фьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

   Шофьорът, босненец, говореше малко шведски.
   – Как сте? – попита.
   – Селото – изхриптя Карштен Хьоглин. – Хешьовален.
   Това бяха последните му думи. Когато полиция и линейка пристигнаха на мястото, Карштен Хьоглин вече бе починал от масивен инфаркт.
   В началото не беше много ясно какво точно се е случило. Най-малко пък някой можеше да предположи какво се криеше наистина зад внезапния инфаркт, връхлетял мъжа зад волана в тъмносиньото волво. Чак когато тялото на Карштен Хьоглин бе отнесено и коли с кран почнаха да издърпват камиона с офис мебелите, един полицай обърна внимание на боснене­ца шофьор. Полицаят се казваше Ерик Худен и не обичаше безпричинно да говори с хора, зле владеещи шведски. Поради неспособността им да се изразяват правилно, разказите им ся­каш губеха от значението си. Разбира се, най-напред го пробва за алкохол. Шофьорът бе трезвен, дрегерът показа зелено, а и шофьорската му книжка изглеждаше наред.
   – Той се опита да каже нещо – каза шофьорът.
   – Какво? – безразлично запита Ерик Худен.
   – Нещо за Херьо. Място може би?
   Ерик Худен, който бе местен, нетърпеливо поклати глава.
   – Тук няма Херьо.
   – Може чул погрешно? Може би нещо с „ш“ – Хершьо май беше.
   – Хешьовален?
   Шофьорът кимна.
   – Да.
   – Какво каза?
   – Не знам. Умря...

Издателство Колибри

Човекът от Пекин в Хеликон

Човекът от Пекин в Books.bg

Камила Лекберг >> Прокоба

Тя създава сложни криминални пъзели, балансира историите си брилянтно между задължителния семеен уют и неговата измамна сигурност и топлина и шокиращите тайни на престъпленията, в които почти всичките ѝ герои са замесени по непредвидим, но напълно достоверен начин. Гардиън

   Срещата неслучайно се провеждаше в дома му, а не в сградата на местната администрация. След интензивни ремонтни работи, продължили няколко месеца, в момента къщата – или „Перлата“, както той често я наричаше – бе готова да събира овации.
   Понеже беше една от най-старите и големи къщи в курортното градче Гребестад, бившите собственици склониха да я продадат едва след дълги увещания, но после продължиха да се жалват, че имотът е „семейна реликва, която се предава от поколение на поколение“.
   С покачване на предлаганата от него цена обаче жалването премина в тихо мънкане и накрая се преобрази в бодро ръмжене. Безнадеждните идиоти изобщо не разбраха, че той им предложи много по-малка сума, отколкото бе склонен да плати за къщата. Явно не се бяха занимавали с продажби и не можеха да оценят стойността на имуществото си като човек, поживял в Стокхолм и опознал законите на имотния пазар. След като изповядаха сделката, той, без да му мигне окото, вложи още два милиона в ремонтни дейности и в момента гордо показваше крайния резултат на другите общински служители.
   – Това стълбище сме го поръчали от Англия. Вписва се идеално в духа, типичен за времето, когато е била строена къщата. Удоволствието ни излезе скъпо, но когато човек държи на качеството, трябва да бъде щедър. Непрекъснато се съветвахме с музея в Бухюслен, за да не накърним автентичния интериор на къщата. Двамата с Вивека винаги сме държали на традициите. Впрочем тук имаме няколко екземпляра от миналия брой на „Жилище“, където резултатът от усилията ни бе подробно документиран. Фотографът сподели, че за пръв път вижда толкова естетическа издържана реставрация. На тръгване си взе по един брой, за да ги разгледа на спокойствие. Май тук му е мястото да обясня, че „Жилище“ е издание, което публикува снимки само от специално подбрани къщи, за разлика от „Красиви домове“, на чиито страници лъсват жилищата на всякакво простолюдие.
   Той се позасмя, за да покаже колко абсурдна намира мисълта домът му да се появи в подобно списание.
   – Предлагам се поседнем и да се захващаме за работа!
   Ерлинг В. Лашон посочи голямата маса, където вече бяха подредени чаши за кафе. Докато той развеждаше колегите си из къщата, съпругата му дискретно се бе погрижила за почерпката. В момента тя стоеше мълчалива до масата и чакаше всички да седнат. Ерлинг й кимна признателно. Милата Вивека! Бе истинско съкровище. Знаеше си мястото и се държеше като безупречна домакиня. Наистина не владееше изкуството да поддържа разговор и през по-голямата част от времето само слушаше, ала Ерлинг предпочиташе жена, която умее да мълчи, отколкото такава, която плещи глупости за щяло и нещяло, както обичаше да се изразява.
   – Е, какво мислите за крайъгълния камък, пред който сме изправени днес?
   Всички се бяха настанили и Вивека започна да налива кафе в изящните бели чашки.
   – Моето мнение го знаеш – отвърна Уно Бруршон и пусна четири бучки захар в кафето си.
Ерлинг го изгледа с отвращение. Не разбираше мъже, които се отнасят немарливо към тялото и здравето си. Самият той всяка сутрин пробягваше десет километра и преди няколко седмици дори започна да вдига тежести. Последното го бе споделил само с Вивека.
   – По този въпрос няма съмнение – увери го Ерлинг малко по-остро, отколкото възнамеряваше. – Но ти вече получи възможност да изкажеш възраженията си и след като мнозинството взе решение, смятам, че е по-разумно да бъдем единни и да подпомогнем дружно успеха на инициативата. Безсмислено е да продължаваме да спорим. Телевизионният екип пристига днес и – както вече неведнъж съм казвал – лично аз мисля, че това е най-доброто, което може да се случи в града ни. Погледнете само колко напред дръпнаха градчетата, където се проведоха предишните сезони. Омол беше донякъде известен заради филма на Мудисон, но риалити предаването му спечели несравнимо по-голяма популярност. А преди да заснемат сезона в Тьоребуда, никой не знаеше, че такъв град съществува на картата. Сега зрителите ще гледат същото предаване от Танумсхеде! Каква уникална възможност да покажем нашето малко кътче от Швеция в най-добрата му светлина!
   – В най-добрата му светлина – презрително изсумтя Уно. – Пиянски запои, секс и празноглави кифли – така ли искаш хората да запомнят града ни?
   – Аз също смятам, че ще бъде адски забавно! – въодушевено отбеляза Гунила Шелин с пискливия си глас и запърха кокетно с мигли към Ерлинг.
   Тя си падаше по него и дори може да се каже, че беше влюбена, макар никога да не би си признала. За Ерлинг въздействието му върху нея не беше тайна и той не се свенеше да използва чара си, за да спечели гласа й при гласуването на проекти, които иска да прокара.
   – Вслушайте се в мнението на Гунила! Ето така трябва да приветстваме предстоящото събитие! Очаква ни вълнуващо приключение – възможност, която следва да приемем с благодарност!
   Ерлинг използваше онези честоти от гласа си, които събуждаха ентусиазъм в слушателите. Докато оглавяваше един от застрахователните гиганти в страната, тези честоти му носеха големи дивиденти. Умението му да владее до съвършенство гласа си приковаваше вниманието на персонал и началство върху думите му. Споменът за годините, когато работеше в силно динамична среда, винаги го натъжаваше малко. Но добре, че се оттегли навреме. Взе си полагаемото възнаграждение и се сбогува с компанията, преди журналистическата хайка да надуши кървавата следа и да подгони клетите му колеги като плячка, която трябва да бъде повалена и разкъсана на парчета. Ерлинг трудно се реши да се пенсионира преждевременно след инфаркта, ала това решение се оказа най-правилното в живота му.
   – Заповядайте, вземете си – той посочи чинията, пълна с кифлички от многолистно тесто и канелени рулца. – Съвсем пресни са.
   Всички послушно се пресегнаха да си вземат. Само той се въздържа. Фактът, че въпреки здравословния хранителен и двигателен режим, който спазваше от младини, получи инфаркт, само още повече засили мотивацията му да се сбогува с малкото си останали вредни навици.
   – Телевизионната компания ще поеме ли разходите по обезщетенията за евентуални материални вреди? Чух, че по време на предаването в Тьоребуда са постъпили десетки жалби от възмутени граждани.
   Ерлинг изсумтя изнервен към задалия въпроса. Младият главен счетоводител имаше навика да се занимава с дреболии, вместо да гледа по-мащабно или „the big picture“, както казваше Ерлинг. Впрочем какво ли разбираше този младок от финанси? Навярно едва трийсетинагодишен, той никога не бе работил със суми, каквито Ерлинг бе обработвал за ден през добрите години на застрахователната компания. Ерлинг определено нямаше търпението да се разправя с невръстни сметководителчета. Обърна се към младока на име Ерик Болин и като натъртваше всяка своя дума, обясни:
   – В момента този въпрос не стои на дневен ред. На фона на увеличения приток на туристи, който се очаква, няколко счупени прозореца едва ли са причина за сериозно безпокойство. Освен това очаквам служителите на реда да оправдаят заплатите си и да държат положението под контрол.
   Той спря погледа си за няколко секунди върху всеки от присъстващите – изпробвана техника, доказала неведнъж ефективността си. Действаше и сега. Административните служители сведоха глава и натикаха възраженията си дълбоко в себе си, където впрочем им беше мястото. Всеки от присъстващите бе получил възможност да изкаже мнението си, но вече бяха гласували решението и днес се очакваше телевизионните бусове с участниците да пристигнат в Танумсхеде...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Прокоба в Хеликон

Прокоба в Books.bg

Аксел Мунте >> Легенда за Сан Микеле

Не, светът от моята младост изобщо не прилича на сегашния... поне така ми се струва...

Рядко пропусках вторниците, когато професор Шарко изнасяше в „Салпетриерата” знаменитите си лекции, посветени предимно на неговата теория за „голямата истерия” и хипнозата. Грамадната аудитория неизменно беше претъпкана с разнообразна публика, стекла се тук от цял Париж – писатели, журналисти, известни актьори и актриси, модни куртизанки.

Всички те бяха водени от извратено любопитство и от желанието да видят поразителни хипнотични явления. На една от тези лекции се запознах с Ги дьо Мопасан, който вече беше известен като автор на „Лоената топка” и на незабравимия роман „Домът Телие”. Често водехме с него безкрайни разговори, посветени на хипнозата и на различните душевни заболявания. Той се опитваше да изкопчи от мен малкото, което знаех на тази тема. Интересуваше се и от лудостта, защото тъкмо тогава събираше материали за страшната си книга „Пътешествието на Орла”, в която така добре обрисува собствената си трагична участ.Веднъж ме придружи до клиниката на професор Бернхайм в Нанси, аз пък прекарах няколко дни на неговата яхта „Бел Ами”, закотвена в Антибското пристанище. Мопасан се боеше от смъртта.

Страхът, терзаещ неспокойния му ум, вече се четеше в очите му и още тогава знаех, че е обречен. Дали той го съзнаваше? Разрухата му ускоряваха и безбройните, непрекъснато сменящи се жени, които намираше из целия град – манекенки, балерини, актриси, танцьорки, обикновени проститутки. Продължаваше да твори с трескава бързина шедьовър след шедьовър, като пришпорваше трескавия си мозък с шампанско, етер и с всевъзможни наркотици. Понякога заставаше пред огледалото над камината и дълго се взираше в отражението си. Веднъж ми разказа, че докато работел върху поредния си роман, видял как в кабинета му влиза напълно непознат човек. Неканеният гост седнал срещу него и започнал да му диктува онова, което тъкмо щял да напише. Канел се да позвъни на прислужника, за да прогони натрапника, но за свой ужас изведнъж разбрал, че това е самият той...

Превод Весела Прошкова

Издателство Рата – София

Легенда за Сан Микеле в Хеликон

Легенда за Сан Микеле в Books.bg