– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.
Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
– Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
Сърцето и устните му отговориха в един глас:
– Да.
– Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.
– Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.
– Един-единствен?
– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
– И кой е клиентът?
– Пабло Неруда.
Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.
– Но това е страхотно.
– Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.
– Но аз съм само на седемнайсет години.
– А здрав ли си?
– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
– Искам мястото.
– Добре. Аз се казвам Косме.
– Косме.
– Трябва да ми викаш „дон Косме“.
– Да, дон Косме.
– Аз съм твоят шеф.
– Да, шефе.
Мъжът вдигна една синя химикалка, духна ѝ, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
– Име?
– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.
И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си...
Издателство Колибри
Пощальонът на Неруда в Pimodo
