Марлена де Бласи >> Клуб Умбрийска вечеря

Готви вкусно, хапвай добре и разговаряй с хората, които обичаш

   След като отидох да живея в Орвието и се сприятелих с жената, която оглавяваше клуба, мина доста време, преди тя да рискува и да ми направи място на масата. Бях единствената „чужденка“, но скоро станах една от тях – можех да готвя, да слушам, да наблюдавам, да уча и да показвам някои от своите собствени похвати на останалите.

   Това, което Миранда каза една вечер, може би дава най-добра представа за „Умбрийския кулинарен клуб“: „Не знам какво повече щях да науча за смисъла на живота, ако бях отишла по-надалеч от осемте километра, които делят мястото, където съм родена и прекарала целия си живот, и мястото, на което съм тук. Мисля, че където и да бях отишла, щях да открия вас. Души като вас. Ние сме великолепно еднакви. Не само ние петте, а всички жени.“ МдБ

Преводач Мария Михайлова

Издателство Слънце (2015)

Клуб Умбрийска вечеря в Pimodo

Антъни Бурдейн >> A Cook's Tour. Приключенията на готвача

Гонзо гастрономия... NYT

   Скъпа Нанси,

   Никога не съм бил толкова далече от теб досега – заврян съм в единствения хотел в Пайлин, мизерен обор колкото за един кон в северозападна Камбоджа – родината на онези крайно несимпатични разбойници червените кхмери. Представи си стаята ми – единично легло, кошмар за гърба, счупен телевизор с картина на снежинки, който предава само тайландски кикбокс, под от фаянсови плочки, продължаващи до половината на стената, с канал по средата – сякаш за да бъде стаята набързо измивана с маркуч. Една крушка на тавана, паянтово нощно шкафче и пластмасов гребен, наследство от хотела, с нечии чужди косми в него. Въпреки че мирише на препарат за почистване, по стените има подозрителни и смущаващи петна. На едната, малко под тавана, се мъдрят подобия на кървави отпечатъци от стъпки и нещо като... как му казваха – артериално кръвотечение? Как са се озовали толкова нависоко мога само да гадая. Лекетата по отсрещната стена са не по-малко зловещи – гъста субстанция, навяваща предположения за повръщано. След като видях банята, няма как да виня извършителя.
   В този град няма усмивки, само остри, нескрито враждебни погледи. Предпочитаното облекло е оръфани остатъци от военни униформи. Във фоайето има кабина за караоке точно до плакат с автомат АК-47, зачертан косо с червена линия (в смисъл „Без оръжия във фоайето“). „Караоке“ най-вероятно ще рече, че жените с размери на бизони, дето се мотаят около рецепцията с децата си, са налични за сексуални развлечения. Най-привлекателната от всичките досущ прилича на онзи японски бейзболист Хидеки Ирабу. (Този го продадохме на Торонто, нали? Или беше на Монреал?) Моят местен преводач, почти не е отварял уста, откакто влязохме в територията на червените кхмери, изтърси, че при отсядането си тук по време на последния преврат получил ужасен кожен обрив. Заяви ми, че възнамерява да спи прав. Сега намери да ми го каже...
   Би ли ми записала час за лекар, като се върна? За всеки случай нека да е за пълен преглед. Джапах във вода – и я пих, – а беше от най-гадните, за които предупреждават в туристическите справочници. Няма какво да ти разправям за храната, която ядох... Да речем, че поднасянето ѝ предизвикваше съмнения, най-меко казано. Заразата с чернодробен метил дали е лечима? Май не ме ваксинираха срещу това. Липсваш ми. Липсва ми котката. Липсва ми моето си легло, „Семейство Симпсън“ в 7:00 и в 11:00. Умирам за една студена бира. За пица. За малко кълцан черен дроб от „Барни Грийнграс“. За тоалетна, която не действа по съвместителство и като душ. Ще ти се обадя, когато се върна в Пном Пен или в Батамбанг.

   С обич
   Тони

Издателство Smart Books (2015)

Джонатан Гримуд >> Последният пир

Живял ли е наистина маркиз, който ядял невъобразими неща и замислено се разхождал с домашната си тигрица

През живота си Жан-мари д'Ому непрекъснато се впуска в приключения – борба на живот и смърт с ранен вълк, потушаване на селско въстание, преговори по време на войната за независимостта на Корсика, създаване на менажерия. Маркизът успява да печели уважението, симпатиите и любовта на мнозина, но във всяко свое действие е безмилостно заслепен подобно на любимата си тигрица от маниакалната страст да опита и опише всеки един възможен вкус на този свят. Котка и змия, сготвени заедно, задушена полумаймуна от Индокитай, сирене от кърмата на корсиканска невеста – тъмната любознателност на д'Ому няма граници. Така постепенно той се насочва към невидимата за него бариера със социопатията и в самия край на живота си обречено я прекрачва.

Преводач Надежда Розова

Издателство Гурме Пи Си Ти

Ким Тхуи >> Ман

Тази, която няма какво повече да желае

   майки
   С Мама не си приличаме. Тя е ниска, а аз съм висока. Тя е с матова кожа, а моята е като на френска кукла. Тя има дупка в прасеца, а аз – в сърцето.
   Първата ми майка, тази, която ме е заченала и родила, имала дупка в главата. Била съвсем млада, едва ли не момиченце – във Виетнам никоя жена не би посмяла да забременее, ако не носи халка на пръста си.
   Втората ми майка, тази, която ме открила в зеленчукова градина сред насажденията от бамя, имала дупка във вярата. Тя престанала да вярва в хората, и най-вече в приказките им. Усамотила се в сламена колиба, далеч от мощните ръкави на Меконг, и започнала да се моли на санскрит.
   Третата ми майка, тази, която стана свидетел на първите ми стъпки, се превърна в Мама, моята Мама. В онази сутрин на нея ѝ се приискало отново да разтвори обятия и отворила капаците на прозорците в стаята си, които дотогава стояли затворени. Видяла ме отдалеч в топлата светлина и аз съм станала нейна дъщеря. Тя ме дари с нов живот, отглеждайки ме в анонимността на големия град, в дъното на училищен двор, където другите деца ми завиждаха, че майка ми е учителка и продавачка на захаросани банани.
   кокосов орех
   Всяка сутрин преди училище ходехме на пазар. Най-напред отивахме при продавачката на зрели кокосови орехи, които имат повече плод и по-малко сок. Жената настъргваше първата половина на ореха с капачка от газирана напитка, залепена на върха на летва. Дебели ивици, подобни на декоративен фриз, падаха като панделки върху банановото листо, разстлано на сергията. Продавачката не спираше да приказва и задаваше все същия въпрос на Мама: „Какво му давате да яде на това дете, че устните му са толкова червени?“. Всеки път стисках устни, за да избегна забележката ѝ, но тя настъргваше втората половина на ореха с такава скорост, че неизменно притварях уста от удивление. Стъпваше с единия си крак на дълга шпатула от черен метал, чиято дръжка бе облегната на дървена пейчица. Без да гледа острите зъбци в закръгления край на шпатулата, тя настъргваше плода със скоростта на машина.
   Водопадът от трохи, който се изсипва от дупката в средата на шпатулата, може би прилича на вихъра от снежинки в страната на Дядо Коледа, винаги казваше Мама, която всъщност цитираше майка си. Тя ѝ даваше думата, за да я чуе отново. Всеки път когато видеше момчета да играят футбол с празна кутия от газирана напитка, тя неизменно прошепваше „лонди“, също като майка си.
   Това беше първата френска дума, която научих, „londi“. На виетнамски lon означава тенекиена кутия, а đi – тръгвам. Събрани заедно, тези два звука образуват „lundi“ в ухото на виетнамка. Също като майка си, Мама ме научи на тази дума, като ми казваше да посоча кутията преди да я ритна, и да произнеса „londi“, имайки предвид „понеделник“. За нея вторият ден от седмицата е най-хубавият, защото майка ѝ починала, преди да я научи да казва останалите. Единствено понеделникът бе свързан с ясен и незабравим образ. Останалите шест дни нямаха нагледни съответствия, така че по нищо не се различаваха един от друг. Затова майка ми често бъркаше вторника с четвъртъка и понякога разменяше местата на съботата и срядата.
   порочни пиперки
   Но преди да загуби майка си, тя се научила да добива млякото на ореха, изстисквайки топките от кокосови трохи напоени с топла вода. Майките учели дъщерите си да готвят тихомълком, шептейки, за да не би съседките да откраднат рецептите и да съблазнят съпрузите им със същите ястия. Кулинарните традиции се предавали скришом, също както маг разкрива фокусите си на начинаещ илюзионист, жест след жест в ритъма на ежедневието. Следвайки естествения ход, дъщерите се научавали да измерват количеството на водата за ориза с първата фаланга на показалеца, да разрязват „порочните пиперки“ (ớt hiểm) с върха на острието, за да ги превърнат в безобидни цветя, да белят мангото от основата към върха, следвайки посоката на фибрите...
   банан
   Така и аз научих от майка ми, че измежду десетките сортове банани, които се продават на пазара, само бананите chuối xiêm могат да се сплескат, без да се счупят, и да се захаросат, без да почернеят. Когато пристигнах в Монреал, приготвих тази закуска на мъжа ми, който не я беше хапвал от двайсетина години. Исках отново да вкуси типичното съчетание на фъстъци и косов орех, две съставки, които в Южен Виетнам се слагат както в десертите, така и в закуската. Надявах се, че ще мога да се грижа за мъжа ми и да го придружавам незабелязано, подобно на ароматите, които почти не се усещат поради постоянното си присъствие.
   съпруг
   Мама ме повери на този мъж от майчинска обич, също както втората ми майка, монахинята, ме бе предала на самата нея, мислейки за бъдещето ми. Мама подготвяше смъртта си, затова ми търсеше мъж с качества на баща. Една нейна приятелка, която за случая бе станала сватовница, ни посети един следобед заедно с него. Всичко, което се искаше от мен, бе да поднеса чай. Не погледнах мъжа дори когато сложих чашата пред него. Погледът ми не бе необходим, само неговият беше от значение...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)

Мюриел Барбери >> Лакомството

В търсене на изначалния, единствения вкус

   Къщата на леля ми Марта, стара съборетина, потънала в бръшлян, приличаше заради един зазидан прозорец на фасадата на едноок човек и това подхождаше както на пейзажа, така и на обитателката ѝ. Леля Марта – най-голямата сестра на майка ми, която и единствена остана без прякор, бе всъщност свадлива стара мома, грозна и смърдяща, която живееше между кокошарника и клетките на зайците сред невероятно зловоние. В къщата, както може да се очаква, нямаше нито вода, нито електричество, нито телефон, нито телевизия. Но независимо от липсата на всичкия този съвременен комфорт, която бе за мен без значение, тъй като обичах излетите сред природата, при нея страдахме от друг бич, много по-страшен: в къщата ѝ нямаше нищо, което да не бе мазно и да не лепнеше по пръстите, ако човек докоснеше някоя съдина, или по лактите, ако за нещастие се опреше до някоя мебел – цял един слой туткал видимо покриваше всяка вещ. Никога не обядвахме и не вечеряхме с нея и щастливи, че намираме убедителен довод за пикник („при такова хубаво време е престъпление да не обядваме на брега на Голот“), поемахме с облекчение надалеч.
   На село. Прекарах целия си живот в града, опиянявах се от мраморния под в антрето на дома ми, от червения килим, който заглушаваше стъпките и чувствата, от чашите от Делфт, които красяха витрината под стълбите, и от разкошната дървена ламперия, с която бяха дискретно облицовани стените на малкия
   Прекрасен будоар, наречен асансьор. Всеки ден, всяка седмица, връщайки се от провинциалните банкети, аз си бях отново у дома, върху асфалта на улиците – и сред изисканото лустро на буржоазния си дом заключвах жаждата си за зеленина зад четирите стени, натежали от шедьоври, забравяйки все повече, че съм роден за дърветата. На село... Моята зелена катедрала... Там сърцето ми изпя най-страстните си химни, там очите ми научиха тайните на погледа, вкусът ми – уханието на дивеча и на зеленчуковата градина, носът ми – изискаността на ароматите. Защото въпреки отвратителната си бърлога леля Марта притежаваше истинско съкровище. Запознах се с най-големите специалисти във всички възможни области на вкуса. Истинският готвач не може да се осъществи напълно, без да мобилизира едновременно и петте си сетива. Едно ястие трябва да бъде пиршество за окото, за мириса, за вкуса, естествено, но и за допира, който в много случаи ориентира готвача в избора му и играе своята роля в гастрономическите празненства. Е, вярно, слухът не участва на равна нога в този валс, но затова пък и храненето не се извършва при пълна тишина – но и в никакъв случай сред шум и глъчка; всеки звук, който се намесва в дегустацията, участва в нея или ѝ пречи, тъй че ястието е решително кинестезично. Често ми се е случвало да празнувам с експерти по ароматите, които, преди да се заинтересуват от миризмите на кухнята, са били първо привличани от мириса на цветята.
   Но никой от тях никога не ще може да се сравни с носа на леля ми Марта. Защото дъртата вещица имаше Нос, истински, велик, огромен Нос, за който сама не знаеше, но за чиято невероятна чувствителност нямаше конкуренция, дори и да се появеше такава. И така, тази семпла, полуграмотна жена – измет на обществото, която заливаше със зловонна смет ближните си, беше създала градината на райските аромати. Сред изкусно преплетените диви цветя, орлови нокти, стародавни рози с умело поддържан блед цвят, зеленчуковата градина на леля ми Марта, изпъстрена с ослепителни божури и синя салвия, гордо като на витрина излагаше най-хубавите марули в региона. Каскади от петунии, храсталаци от лавандула, неизменният бръшлян, няколкото прадревни глицинии на фронтона на къщата – от цялата тази добре организирана неразбория се излъчваше най-доброто у нея, което нито мръсотията, нито миазмите, нито отвратителното ѝ съществувание, обречено на нищото, не успяваха да изличат. Колко много стари жени на село са също така надарени с необикновена сетивна интуиция, която използват в градинарството, в приготвянето на сиропи от билки или на рагута от заек с мащерка, колко неизвестни гении умират, без никой да научи за дарбата им, защото най-често не знаем, че това, което ни изглежда съвсем обикновено и незначително, една хаотична градина някъде дълбоко в провинцията, може да се окаже най-прекрасното произведение на изкуството.
   Сред това мечтание от цветя и зеленчуци аз газех с обгорели от слънцето крака сухата гъста трева на градината и се опиянявах от ароматите ѝ.
   Най-напред от аромата на листата на мушкатото, които мачках с пръсти, излегнал се сред доматите и граха и упоен от наслада – леко тръпчив мирис, достатъчно остър благодарение на дръзкия си оцетен дъх, но не прекалено, защото позволява да се долови миризмата на захаросан лимон, деликатно горчив, примесен със съвсем леко киселия аромат на листата на домата, който им придава безсрамна сочност – ето това излъчват листата на мушкатото, от това се опивах с корем, долепен към земята на зеленчуковата градина, с глава, заровена сред цветята, с нос, забоден в тях със сластолюбието на прегладнелите. О, прекрасни спомени от времето, когато бях владетел на царство без измами... Цели батальони, червени, бели, жълти или розови легиони от карамфили набираха всяка година нови воини, изправяха гордо редиците си в четирите краища на градината и по някакво чудо не се прегъваха под тежестта на цветовете, така странно назъбени, излъчващи ухания на пудра, същински красавици, поели за поредния вечерен бал...
   Но най-вече липата. Огромна и всеядна, тя заплашваше година след година все повече да удави къщата с пипаловидните си разклонения, които упорито не се поддаваха на подрязване, но по този въпрос беше изключено да се говори. В най-горещите часове на лятото нейната иначе дотеглива сянка предлагаше най-уханната беседка. Сядах на малката проядена от дървояди пейка, опряна на дънера ѝ, и вдишах дълбоко на едри жадни глътки мекия мирис на чист мед, който бледозлатистите ѝ цветове излъчваха. Уханията на липата привечер, това е чудо, което неизличимо се запечатва в съзнанието ни и някъде там, където е радостта от живота, оставя бразда от щастие, което не може да се обясни само със сладостта на една юлска вечер.
   Вдишвайки с пълни гърди един аромат, който отдавна вече не е достигал до ноздрите ми, аз открих съставките му – съучастническото съчетание на мириса на мед с онзи толкова особен дъх на листата, подложени дълго на горещините и попили праха на сухите дни – това е ароматът, който създава у нас безумното и върховно чувство, че пием концентрирания въздух на лятото. О, топли летни дни!
   Когато тялото, освободено от оковите на зимата, усеща най-сетне ласката на бриза с голата си кожа, открита за света, към който то се отваря без задръжки, опиянено от възвърнатата свобода... Сред неподвижния въздух, наситен с бръмченето на невидими насекоми, времето спира... Тополите по пътя край реката пеят на вятъра мелодия от зеленеещ шумол, преливаща от светлини и сенки... Една катедрала, да, една катедрала от изпръскана със слънце зеленина ме обгражда с непосредствена и светла красота… Дори жасминът – привечер по улиците на Рабат – не успя да предизвика у мен толкова остро усещане...
   Вървя по следите на един вкус, свързан с липата... Сладострастно полюшване на клонка, една пчела събира мед в периферията на зрението ми... Спомням си...

Преводач Александра Велева

Издателство Факел експрес

Ан Ма >> Една година в Париж

За френската кухня от първа ръка, за Франция и всичко френско

   Преди да се преместим в Париж през лятото на 2008 година, със съпруга ми Калвин често скитахме из атласа на Франция. Приготвях вечеря в кухнята, а той се облягаше на плота, допълваше чашата ми с вино и прелистваше широките страници на атласа. Четеше на глас имената на регионите – Елзас, Бретан, Шампан, Прованс, Нормандия. Мечтаехме си да вземем кола под наем, да обиколим страната, да пътуваме из регионите и да опитваме тяхната храна. Разбира се, понеже ставаше дума за Франция, списъкът с желания я обхващаше почти цялата.

   Говорехме много за това пътуване, докато хрупахме препечени филии в неделните сутрини. Слушахме песента на Шарл Трене „Route Nationale 7“ („Национален път номер 7“) и бленувахме за ваканционните пътища, за магистралата... Четяхме книги за планинските села в Прованс и за забележителните апартаменти на Левия бряг.

Струва ми се, че никой от нас не мислеше сериозно как ще осъществим въпросното пътуване. Тогава живеехме в Ню Йорк, после в Пекин, след това във Вашингтон, преселвахме се на всеки три години, местени насам-натам от дипломатическата работа на Калвин. „Може би, когато се пенсионираме – казвахме си, – ще вземем кола под наем и ще изръшкаме цяла Франция...“ И така фантазията започваше отново. До пенсионирането ни обаче оставаха десетки години.

   През есента на 2007 година Париж беше невероятно далеч от мислите ни. Тъкмо се бяхме преместили във Вашингтон след четири години в Китай. Почти две седмици от всеки месец Калвин беше по работа в Азия. А аз, на 32 години, се мъчех да градя кариера като гурме писателка на свободна практика – в град, чието любимо ястие е властта. Но чудесното, страхотното на работата в чужбина, е, че непрестанно се местиш. Мисията във Вашингтон беше само за една година и към октомври Калвин вече обмисляше за кое място да кандидатства. Сложи Париж в списъка с много надежда, но с твърде малки очаквания. Въпреки всичко обаче някак си се озовахме на път за Париж.
   В месеците преди преместването почти не можех да говоря за това. Бях си втълпила, че всякакви разговори, всякакво изразяване на радост, всякакви размисли за супермаркетите или за спирките на метрото ще осуетят всичко. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно – тригодишен престой в Париж с любимия ми човек; възможност да опитам 246-те вида сирене, за които се е шегувал Дьо Гол; удобен случай да открия кухнята на la belle France, красивата Франция; да вкуся неща, за които бях чела – и мечтала, половин живот. И туш! Фанфари! Трюфели на филийки! Най-накрая ще осъществим желаното пътуване. Затова затаявах дъх, докато опаковахме кашони, купувахме кърпи и чаршафи и отброявахме дните един по един. Затаявах го през седемте седмици на потапяне във френския дух в едно езиково училище в провинциален Върмонт. Затаявах го и когато се качих на самолета във Вашингтон и слязох на летище „Роаси“, и във влака на RER – по целия път до Левия бряг. И там, в новия ни апартамент, с глава, замаяна от презокеанския полет и от щастие, легнах на голия паркет, загледана в орнаментите на тавана, и въздъхнах.
   Май бях въздъхнала твърде прибързано. Едва бяхме разопаковали кашоните и избрали любима местна пекарна, когато отзоваха Калвин, за да го изпратят в Багдад. За една година. Останах в Париж, защото Ирак е от малкото места в света, където не можехме да бъдем заедно. Вместо споделеното приключение, което предвкусвах, трябваше сама да опознавам нова страна, език и култура, в опит да отблъсквам тревогите и самотата. Париж си е Париж – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както съм го сънувала отдалече, – но мечтата ми да живея там се бе променила.

   Отначало не бях сигурна как да маневрирам съвсем сама. Моят съпруг ми липсваше като вътрешен орган, а градът, който изглеждаше толкова странно официален, когато бяхме заедно – с неговите bonjour, „добър ден“, и bonsoir, „добър вечер“, с четиристепенното меню на официалните вечери и целувките по бузите вместо прегръдки, – беше малко студен сега, когато бях сама. Разхождах се неспокойна, осъзнавах американския си акцент и азиатските си черти, без да знам дали употребявам правилно френските глаголи. Как да намеря място в този град, който е толкова изящен и така враждебен! Усещах го като херкулесовско предизвикателство, което осъзнавах отново всеки път, когато купувах зеленчуци на пазара и продавачът поправяше моя френски. (Аз: „Un botte de carrotes, s’il vous plait. Един връзка моркови, моля“. Той: „UNE botte. UNE! UNE! Една връзка. ЕДНА! ЕДНА!“)

   И тогава, докато проучвах нови пазари и запомнях нови думи, се сетих за съпругата на друг американски дипломат, живяла тук преди шейсет години, още една „ходеща опашка“, на която ѝ е бил необходим тласък, за да намери пътя си – Джулия Чайлд...

Преводач Славянка Мундрова-Неделчева

Художник Кремена Петрова

Издателство Слънце

Една година в Париж в Pimodo

Илай Браун >> Канела и барут

Много повече от изискана кухня в открито море

Оуен Уеджууд е великолепният, но малко превзет готвач на корабния магнат лорд Рамзи, докато капитанката на корсарски кораб Лудата Хана Мабът не гръмва Рамзи в упор и не пленява Уеджууд.
Той трябва да се бори за живота си, като ѝ приготвя по едно великолепно ядене всяка седмица с наличните продукти на борда на „Летящата роза“.

А провизиите на пиратския кораб не са никак обнадеждаващи: царевично брашно, чесън, сланина, оцет, зелени лимони, ром и противна пастърма с неясен произход, която моряците наричат „Сладката Мери“.
Капитан Хана Мабът настоява и той да сяда на масата с нея всяка неделя и да споделят вкусните корабни блюда, а разговорите им по време на вечеря често придобиват мистичен привкус.

Издателство Smart Books

Канела и барут в Pimodo

Лора Найденова, Стоян Сейменски >> Сезони в кухнята на Лора и Стоян

Двамата събират в книга настроенията на кулинарната година

Рецептите са подредени по сезони, защото всеки плод, всеки зеленчук има „няколко седмици слава“, в които вкусът е съвършен, а цената – достъпна. И говорят през цялото време за това, че не рецептите трябва да са водещи, а идеите.

Кулинарията богатее от въображението и смелостта да импровизираш. Затова Лора и Стоян си позволяват да издигнат няколко не толкова популярни продукта на „кулинарния пиадестал“, а други, много обичани, на пръв поглед като че ли липсват. Но този „пръв поглед“ лъже. Има ги, те са скрити в много варианти, по които можете да сготвите всяко едно ястие.

Издателство Бон апети

Сезони в кухнята на Лора и Стоян в Pimodo

Филип Казан >> Апетит

Прослава на сетивата

Флоренция, 1466 г.
Градът на сетивата.

Тук всеки е обладан от страст.

Нино Латини знае, че ако човек иска да оцелее, без да се изгуби напълно, трябва да изпитва страст към нещо. И любов...
Неговата дарба е да усеща вкуса на неща, които другите хора не могат да доловят. Всеки нюанс, всяка съставка оживяват на небцето му ярко като картина и той издига умението си до небивали висоти, създавайки екстравагантни и пищни ястия. С върха на езика си усеща и възприема не само вкусове, а и цветове, форми, модели и изображения на предмети и хора. Мъхът се превръща в тучна ливада, разлюляна от вятъра, а мраморът има вкуса на самия свят...
Неговият талант се оказва едновременно и шанс, и проклятие...
Любовта му към красивата Тесина Делмаца може да се окаже фатална за него: любовта, която го прогонва и която го връща в любимия му град...

Издателство Кръгозор

Апетит в Pimodo

Кърмит Линч >> Приключения по пътя на виното

Едно много лично пътешествие из Лоара, Бордо, Лангдок, Прованс, Северна и Южна Рона и, разбира се, Бургундия

Ценителят на виното и не толкова посветеният читател ще открият много мъдрост в тези винени приключения, но без следа от претенция или екстравагантна публицистика.

Ярките образи на френски винари, впечатляващите импресии от френската провинция и, разбира се, прекрасните описания на френските вина превръщат книгата в модерна класика на нашето време.

Това е една от най-хубавите книги за вино, излизали в Америка. Ню Йорк Таймс

Най-добрата книга за винения бизнес. Уолстрийт джърнъл

Издателство Гурме

Приключения по пътя на виното в Pimodo

Ивелина Иванова >> 50 неустоими десерта

Сладкиши и торти, сладки и бонбони, кремове и сладолед, веган десерти

Той взе едно шоколадче и го сложи на тезгяха, за да се знае за какво се препират, а после почна да приготвя лекарството по рецептата на Карлсон. Той сложи в една чашка няколко бонбончета, няколко захаросани лешничета, прибави късче шоколад, счука всичко това и го размеси. После разтроши няколко курабии, наречени бадемови раковинки, и ги изсипа в чашката. Такова лекарство Дребосъчето не беше виждал в живота си, но то изглеждаше толкова апетитно, че той сам би се съгласил да заболее леко, за да вземе такова лекарство... Астрид Линдгрен

Издателство Гурме Пи Си Ти И

Невяна Кънчева >> Картофки

Какво ли не от този „ботанически шедьовър“ и „вторият хляб на планетата“

Розовите картофки са за пържене, жълтите и кафявите за готвене, а от най-светлите се получава пухкаво пюре.

От картофки могат да се приготвят повече от 3000 блюда – от салати и предястия до хляб и десерти.

Култивирани преди повече от 12 500 години в Перу и Боливия, едва през 16 век картофите са пренесени в Европа. Първите европейци, запознали се с Господин Картоф са моряците на Колумб, които го взимат със себе си в Испания.

На стария континент картофът е посрещнат с огромно недоверие. Дори не знаели какво да правят с него и първоначално го отглеждали за красивите му цветове.

Странстванията му из Европата са мъчителни. Едва ли има зеленчук, подлаган на толкова кулинарни изтезания – правели салата от листата му, ядели го суров...

Издателство Колхида

Лучия Каракашова >> Да готвим с Лучия

Да готвим с удоволствие...

   Направих тази книга с обич – за себе си, за теб и за всички.
   Често казват, че любовта на мъжете минавала през стомаха. Нека не преувеличаваме, но от дългогодишен опит съм убедена, че вкусното хапване осигурява както доброто настроение вкъщи, така и приятното прекарване в компания, а защо не и успешното запознанство.
   Опитала съм се да събера в тази книга дългогодишен опит, широк диапазон вкусове и многобройни източници. Рецептите, които ще намериш тук, идват от различни стари и нови книги, наръчници, тефтери, изрезки и хвърчащи листчета. През годините открих, че често ми е нужно повече време да намеря някоя желана рецепта, отколкото да я приготвя. Обзема ме носталгия, като си припомня старите тетрадки с подгънати краища, често тук-там с някое издайническо петно, съдържащи старателно изписани или набързо надраскани рецепти. Иска ми се, читателю, тази книга да стане за теб такава тетрадка.
   Имам – да си призная – и една егоистична цел. Години наред чувам от близки и приятели: „Моля те, дай ми тази рецепта!“. Давам винаги с готовност, но рецептите често се записват на някое от тези прословути хвърчащи листчета и скоро сцената се повтаря – на живо или по телефона. Та ето начин да събера тези рецепти, за да са готови за близки, приятели, а най-вече за теб, читателю.
   Най-важното, което искам да ти кажа, е, че когато готвенето се възприема като тегоба, резултатът никога не е добър. Готвенето е удоволствие! Съвременните уреди и изобилието на продукти дават възможност бързо и лесно да се приготвят ястия, за които понякога не се сещаме сами, а ни е нужна само една свежа идея или изпитана комбинация. Тук представям рецепти, по-голямата част от които не изискват повече от 30-40 минути подготовка и час – час и половина печене, ако е необходимо.
   Стремила съм се, където е възможно, да съчетая вечните достойнства на старите методи на готвене с предимствата на модерните технологии, които пестят време и са здравословни, без да намаляват вкусовите качества на храната. Не спадам към песимистите, които смятат, че витрокерамиката и индукционната плоча ще изхвърлят завинаги къкрещото часове наред гърне.
   Постарала съм се да включа по малко от кухните на народи, които открай време са се отнасяли към храненето като към празник, а към готвенето като към изкуство – французи, италианци, германци, китайци, индийци. Умишлено пропускам традиционните български гозби – за тях трябва отделна книга, пък и са написани много такива книги. Но има позабравени стари рецепти, които ще разнообразят менюто. Както си му е редът, предлагам супи, салати, леки ястия, основни блюда и десерти.
   Привлекателният вид е задължителен за добрата кухня.
   Драги читателю, използвай тази книга за твое улеснение и удобство, пести си времето, радвай се и споделяй интересни гозби с близки и приятели. Не забравяй – готвенето е удоволствие в две действия. Първото се развива в кухнята, второто – около масата с доволните лица на гощаваните.
   Желая ти дълги години добър апетит и добро настроение! Лучия

Издателство Кибеа

Да готвим с Лучия в Хеликон

Да готвим с Лучия в Books.bg

Борислава Илиева >> Суров шоколад

Представете си една изкусителна торта... [ да, винаги започва така ]

... която прелъстява с твърдата си шоколадова коричка, под която ефирен крем с цвят на зрели какаови зърна обгръща нежни блатове.

Мммм, неустоимо!

А сега си представете, че вълшебникът-майстор на това изкушение сте самите вие. Струва ви се невъзможно? Всъщност единственото, което ви липсва е вдъхновение.

А сега си помечтайте тази торта да е натурална, здравословна и полезна, за да можете да я консумирате не като „прегрешение“, а като част от вашето балансирано меню. Ще кажете, че е прекалено, но всъщност всички рецепти в книгата са точно такива. “

Издателство Колхида

Суров шоколад в Хеликон

Суров шоколад в Books.bg

Петър Величков >> Какво хапнаха и пийнаха великите българи

... из кръчми, ресторанти, аперитиви, бирарии, локали, кафе-шантани, сладкарници...

   Кръчмите са запазена територия за мъжете. През 1901–1902 г. Павел Генадиев преброява в Пловдив 195 кръчми, които се посещават в делнични дни от 3123 клиенти, в празнични – от 4175, а целогодишно – от 1 218 720. Седмично се изпиват 2920 л ракия, 7467 л вино и 2294 л бира. Годишно се консумират 659 412 л алкохол на стойност 427 533 лв. и 60 ст. Всеки пловдивчанин изпива по 124 мл ракия, 318 мл вино и 97 мл бира. Тогава градът брои 46 965 жители. Генадиев се чуди при 456 кръчми в София и население от 81 242 души колко голяма е консумацията на алкохол!
   Голяма е славата на софийските заведения, посещавани от наши писатели и интелектуалци – гостилница „Средна гора“, кафе-сладкарниците „България“, „Цар Освободител“ и „Роял“, Арменското кафене, Виенската сладкарница и т. н. Прочута с първокласната си топла и студена храна, с отличната скара и Прошеково пиво е градината ресторант „Алказар“ (на мястото, на която е издигнат новият Грандхотел „България“). През 1932 г. там свири известният оркестър на Данош Бела. В бирария „Батемберг“ пък свири австриецът Швертнер, там често отсяда Яне Сандански. В първите години след 1944 г. в кръчмата „Дивите петли“, където често прави сладки мохабети, Георги Каназирски-Верин горко въздиша, че кулинарният свят отпреди войната е изчезнал яко дим.
   Имената на заведенията от началото на века до края на царството освен споменатите дотук направо могат да изпълнят цял том. Между тях са: „Куцото куче“, „Моряка“, „Казака“, „Спас“, „Бистрица“, „Дамарче“...

   И провинцията не остава по-назад. През 30-те години писателят Мирослав Минев изнася сказка в Казанлък и Чудомир го завежда в кебапчийницата на Христо Камбура, където гостът хапва най-вкусните кебапчета през живота си. А Владимир Полянов се хвали, че пак там опитва чудесните милинки, казанлъшки специалитет, и изпива възможно най-ароматното турско кафе. Харесва му и „кръвната“ закуска, която Чудомир пече на скара или пържи в тиган. Авторът на „Нашенци“ сам избира от касапниците дреболиите, които я съставят.
   Три елитни сладкарници се появяват в началото на ХХ век в София – „Роза“, „Панах“ и „Охрид“. „Роза“ получава името си от хубавата си келнерка с руса перука, която сервира всекиму чиния с 10 пасти и 2 чаши вода. Клиентелата на „Роза“ са предимно дами и юнкери. „Панах“ е свърталище на чужденците и хайлайфа, а след покупката му от унгарец започват да сервират прочутата паста „Гараш“. Основните посетители на „Охрид“ са македонстващите.
   От аперитивите прочут е „Торино“, разположен на ул. „Леге“ № 12, който е и деликатесен магазин. През 1937 г. в него собственикът Сотир Такев предлага местни и чуждестранни питиета, включително и уиски. Към всяка чашка вермут, вино и ракия се предлагат безплатни хапки. С най-голяма слава сред бохемите обаче са аперитивите „Копривщица“ и „Луката“.

   Деликатесният магазин-аперитив „Палма“ на бул. „Цар Освободител“ № 12 пък предлага шампанско, ликьори и отлежали вина в бутилки. Специалитетът му обаче е шампанизираният пелин.
   През XX век се прочуват някои лакомници и чревоугодници, чиито некоронован цар е Фердинанд І. В първите десетилетия на века най-коментиран е Миту Шишкавио, следван от поп Христо Кънев и Пане Бичев. Миту тежи 160 кг и изяжда наведнъж пълна тенджера, от най-големите, със сарми, печено агънце и цяла пача, което за него се равнява на една супа и една порция второ. Пане Бичев, полицейски пристав, излапва за мезе килограм и половина пастърма, продължава с печено агне и приключва с 6 големи кюфтета на скара. Преди да обядва вкъщи, пътьом излапва по 40 кебапчета. Кара келнерите да му носят по 4 в чиния през 5 минути, за да не могат околните да преброят колко е изял. Често си поръчва още и по 2 пържоли и може да изпие десетина бири.

   Направо бездънен е коремът на поп Кънев, свещеник на Военното училище в София. Веднъж, след като изяжда огромно количество наденици, омита цяла тава гювеч, отива на сватба в Драгалевци с диригента Николаев. Там го чака сърна, приготвена от знаменития Мориц Рат, съдържател на бирария „Червен рак“. Попът сяда до младоженците и сякаш не е ял от три дни – така напада сърната.
   Щафетата поемат през 30-те години т. нар. Трима шишковци на София – проф. Александър Балабанов, едноименникът му Балабанов, съдържател на ресторант на ул. „Г. С. Раковски“, и инж. Любен Божков, заместник-шеф на БДЖ. Докато цар Борис III и Елин Пелин ловуват, проф. Балабанов обикаля ловната хижа и в ума си проклина зверския акт, но коремът му тръпне в очакване на пиршеството. Седне ли на трапезата, яде на поразия.
   Щафетата продължава след 1944 г. писателят Ламар. През трапезата му в Драгалевци минава цветът на столичната бохема, за да си хапне от специалитетите му и да опита виното му. На Ламар гостува и Светослав Минков, който се вманиачава да яде само консерви и да пие концентрати, сякаш е на космическа станция. От тях получава екземи, меланхолия и накрая потърсва спасение в природосъобразната храна на Ламар.
   Все още са тайна вековните рецепти на монасите и монахините. В Преображенския манастир приготвят за храмовия празник на 19 август кисело зеле с ориз и маслини. Гозбата ври в голям казан и след вечерня на дошлите богомолци се отсипва по паница. Княз Фердинанд цени кулинарните способности на братята и всяка пролет идва да си похапне от специалитетите им, приготвяни в двете готварници на манастира. Монахините от Соколския манастир и до днес приготвят знаменитото си сладко от дренки – на госта те сервират по три едри дренки с извадена костилка, така че плодът да не губи формата си. Божествен е вкусът на оранжево-розовия сироп на сладкото. Прочути били също боб чорбата в гърне, гъбите с ориз, телешкият гювеч и печените ябълки с мед, приготвяни от монасите в Троянския манастир.
   „Яденето върви с глътката“ – казват Божиите слуги. И до днес са тайна рецептите на манастирските ракии. Специфичният аромат на гроздовата от Бачковския манастир се дължи на добавка на плодове от джинджифил, които узряват всяка година на 10 януари. Останалите билки монасите пазят в тайна. Технологията на троянската сливовица е непроменена от 1894 г., когато я удостояват с бронзов медал на изложението в Анверс, Белгия. Към едрите сини сливи монасите добавят ябълки, горски ягоди и 42 билки. В Рилския манастир не правят ракия, но когато това питие отлежи в манастирските изби на височина 1147 м, придобива изключителен вкус.
   Едва през 1994 г. игуменката на Соколския манастир Киприана разкри тайната на прочутата си ракия. Сливите ферментират не повече от 10 дни и тогава се сваряват. Хубавата ракия се отбира. Остатъкът се отделя, но не се преварява и в него се пускат по няколко стръка от всички сладки билки – липов цвят, равнец, глог, изобщо всичко ароматно, което не е отровно. Добавя се и малко жълт кантарион за цвят. Тази настойка престоява една година. После се прецежда, добавя се портокалов ликьор и напитката е готова. Стрък мента се пуска в шишето, преди да се разлее в чашите...

Издателство Ера

Какво хапнаха и пийнаха великите българи в Хеликон

Какво хапнаха и пийнаха великите българи в Books.bg

Питър Мейл >> Марсилска афера

Марсилия е много по-провансалски град от, да речем, Кан или Ница. Питър Мейл

Представете си, че гостувате на богат марсилски аристократ с вкус към живота, храната и виното, влюбен в своя град. Настанени сте в едно от именията му, той ви запознава с най-чаровните места на този древен и уникален град, води ви из най-добрите ресторанти, с най-вкусната храна...

А може би главният герой на историята е самата Марсилия – най-древният град във Франция, вечен съперник на Париж, пълен с живот и удоволствия...

Издателство Гурме

Марсилска афера в Хеликон

Марсилска афера в Books.bg

Джейми Оливър >> Министерство на храната

Предай нататък

Какъв е планът?

В книгата „Министерство на храната“ Джейми Оливър посочва, че иска всеки от нас да се ангажира лично с инициативата Предай нататък, като обещае да научи по една рецепта от всеки раздел. Той препоръчва да ги усъвършенстваме у дома, а след това да ги предадем нататък, като научим още поне двама човека (за предпочитане дори четирима) да ги приготвят. За успеха на тази инициатива е необходимо да накараме хората да обещаят, че те на свой ред ще предадат нататък наученото.

Защо е необходимо да предадем нататък?

Истината е, че в момента върлува една от най-сериозните епидемии, свързани с храненето. Но този път тя не е свързана с недостига на храна, а с прекомерната консумация на вредни храни. Важно е да се вземат спешни мерки!
Качествената храна и добрите хранителни навици не са белег за изтънченост, всеки може да се храни добре, независимо от бюджета, с който разполага, но само ако умее да готви.

Издателство Хермес

Министерство на храната в Хеликон

Министерство на храната в Books.bg

Габриел Хамилтън >> Кръв, кости и масло

Едно необичайно пътешествие на Габриел Хамилтън през различните кухни в живота ѝ: селската кухня на детство ѝ; френската, гръцката и турската; бездушието на кетъринга; собствената ѝ кухня в Prune; кухнята на италианската ѝ свекърва...

   Баща ми изобщо не можеше да готви. Тогава той беше сценограф на театрални и търговски представления и имаше ателие за „дизайн и строителство“ в Ламбъртвил – града, където бе израснал и където баща му бил местният лекар. Ние, децата, винаги се натъквахме на хора, които казваха: „Дядо ви изроди и тримата ми синове!“ или „Дядо ви караше кадилак! Една от малкото коли по онова време в Ламбъртвил!“.

   След детството си в този малък провинциален град баща ми, най-малкият син, отишъл в колеж и след това – във висше училище за изкуства. Върнал се с мустаци, зелен форд „Мустанг“ и тъмносив костюм и се установил там, в родния си град. През 1964 г. купил старата пързалка за кънки с огромния куполовиден покрив и гигантския дървен под в края на Саут Юниън Стрийт. В тази сграда той основал ателието си, открита работна площ, където можеше да бъде построен, издигнат и боядисан декор, голям колкото носа на кораб, след което да бъде разглобен и откаран в града за товарене. Всяка година, когато му възлагаха да построи декорите за „Ринглинг Брос“, „Барнъм“ и цирк „Бейли“, ние ходехме в ателието след училище, профучавахме покрай платформите на колелца, блъскахме се в краката на пушещите дърводелци и сценични работници от профсъюза, които работеха с триони, платна и бои. Качвахме се и се спускахме по камари от навит черен и син плюш, подредени като в магазин за килими, и топяхме ръцете си във варели, пълни с блестяща боя. Да надникнеш под капака на сто и деветдесет литров варел със сребърна блестяща боя – варел, който двама мъже вкарваха с ръчна количка в стаята за бояджийски материали – и след това да потопиш ръцете си до лакти в него е преживяване, което със сигурност доживот съхранява в сърцето ти представата, че баща ти е най-забавният човек на света.

   Правехме костюмите си за Вси светии от светещ гел, черни театрални плюшени завеси, ленен плат и полиестер. Когато отидохме с татко да видим цирка на „Мадисън Скуеър Гардън“, прекарахме почти цялото време зад кулисите, където се запознахме с Мишу, най-ниския човек в света, и галихме дългите кадифени хоботи на слоновете с накичени глави. Запознахме се с Гюнтер, укротителя на лъвове, възхищавахме се на русата му коса и на силния му загар и се кикотехме като хлапета, каквито всъщност бяхме, на удивителния му задник в електриковосиньото му трико – висок, заоблен и стегнат, като две парчета великденска шунка.

   С печенето на агнетата свързвам предимно баща си, защото той можеше да си го представи и да създаде нужния декор за събитието. Баща ми имаше око за нещата. Можеше да погледне обгърнатите от скеле каменни развалини на Акропола например и без усилие да завърши картината до последния детайл – с какво са облечени хората, какво казват и правят. При вида на рушаща се дорийска колона той си представяше целия град, неговите жители и миризми, плана за сглобяването му и растенията в саксии. Там, където всички останали виждахме единствено пустата, обрасла поляна зад къщата, осеяна с дупки на катерици, през която тече кален плитък поток, и нацепената дървена количка, която почти бях надрастнала, той виждаше своите приятели: художници, учители и касапи, сценографи и руски осветители, капитани на кораби и търговци на железария, всички с чаши в ръка, представяше си как смехът им се извисява над главите ни и след това го поглъща балдахинът от кленови листа; виждаше плачещите върби, ронещи листата си като сълзи над брега на потока; светулки и гайдари, които пристигат през лепкавата лятна влага; огромната яма, в която горят въглища от ябълково дърво, а над тях се пекат четири агнета; миризмата на пушек от изгоряло дърво, която се носи във влажния летен нощен въздух. Наистина. Татко си представяше всичко така романтично.

   — Всички останали правят костите на скелета и се грижат конструкцията да не се разпадне. Аз се занимавам с романтиката – казваше той за цялата си работа.

   Майка ми беше готвачката в кухнята с шестте котлона и мивката с две отделения, където правеше салата от зелен фасул, винегрет от аспержи и маслени сладкиши и броеше купчините картонени чинии с помощта на по-голямата ми сестра – двете правеха „скелета“, както го наричаше баща ми. Обаче той – с дългите бакенбарди и авиаторските слънчеви очила, кутиите цигари „Кемъл“ без филтър и акварелните бои (и заплата на художник) – ни научи да създаваме красота там, където я няма, да бъдем неразумно щедри, да променим поне частичка от света, като просто приготвим малка вечеря за приятелите си. От него научихме как да организираме бляскави събирания.

   Спомням си, че имаше Зимен руски бал, за който баща ми получи кашони, големи колкото хладилници, пълни с изкуствен сняг, доставен от Тексас, и машина за сух лед, която да заскрежи стаите, та обстановката да наподобява сцена от „Доктор Живаго“. На една вечеря за Деня на влюбените той достави стотици еклерови лебеди с малки тестени крила и с шии и човки от резенчета бадем, които при изпичане ставаха черни. Татко ги пусна да плуват по двойки върху „езеро“ от плексиглас с размера на огромно съпружеско легло и със снежни натрупвания от сладкарска захар по бреговете.

   — Лебедите избират партньора си за цял живот – отбеляза той.

   За едно събиране на мароканска тема, което родителите ми организираха, баща ми построи миндери от парчета шперплат и ги покри с огромни вълнени одеяла и оранжев велур от ателието. В момента, в който свещите бяха запалени, а електрическите лампи – загасени, цялата къща вече изглеждаше като място, където уважаемите ханъми от харема на велик паша биха се събрали, за да предложат на мъжа си нарове, шамфъстък, а може би и други плътски наслади. Имаше гоблени и килими, натрупани на купчина, висока колкото мен, където възрастните, пийнали вино с подправки и хапнали пай с гълъбово месо, можеха да се излегнат. Помня, че в разгара на купона обикалях оскъдно осветените стаи и наистина усещах духа на епохата – началото на седемдесетте години на двайсети век, – като че ли и тя се бе изтегнала на бутафорното канапе с дълга коса и рокля от макраме, без да забелязва колко е късно и че аз все още съм будна.

   Но печенето на агнешко не беше тематично, нито сложно организирано. Беше обикновено семейно събиране, организирано всяка година, за което беше необходим единствено огън и парче шперплат върху магаре за рязане на дърва, за да се разфасоват агнетата. Палехме огън в нашата плитка яма с дължина около два метра и половина и ширина около метър и осемдесет. Възможно е баща ми да я е изкопавал сам, но ако наоколо се е навъртал шестнайсетгодишен младеж като сина му, най-големия ми брат Джефри, най-вероятно двамата са я изкопавали заедно. Във всеки край на ямата правеха малка стена от блокчета от бетон и пепел, отгоре слагаха тежка дъска и всичко изглеждаше като таблите на огромно легло, върху което ще бъдат поставени дървените пръти с набучените агнета. Агънцата, с кривите им зъби и млечни очи, бяха заклани и приготвени в месарница „Мареска“, а после нанизани на триметровите пръти от ясен, тъй като клоните на ясена са толкова прави, че можеш много лесно да прободеш с тях агне...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Гурме ООД

Кръв, кости и масло в Хеликон

Кръв, кости и масло в Books.bg

Ирина Катеринска >> Малка книжка за есента

32 плътни, сочни, хрупкави, сладки, солени, пикантни, кисели и свежи или затворени в бурканчета рецепти...

Рецепти, които отново разказват истории, нашепват за вълнения от детството, припомнят какво е да се храним бавно и с наслаждение на всяка хапка и са точно тук и сега, за да създават нови спомени с любими хора, в някой дъждовен неделен следобед или в слънчева съботна утрин.
Те са идеална компания за октомврийските и ноемврийските дни, защото сред тях се гушат тиквен пай, виенски ябълков щрудел, ризото с кестени, домашен сироп от нар, пияни круши в тестени палтенца, лютеницата със сирене на баба, любимото ми сладко от сини сливи и орехи, торта “Павлова” с крем от маскарпоне и печено грозде, соленки със сладки картофи и още много, много други... Ирина Катеринска

Издателство Enthusiast

Малка книжка за есента в Хеликон

Малка книжка за есента в Books.bg

Уенди Суицър >> 500 десерта, които непременно трябва да опитате

500 предложения, на които не можете да устоите...

Шоколадово гато с кадифен ганаш, Кексчета с разтопен шоколад, Крем Зебра, Горчив шоколадов тарт с печен лешников блат, Торта с бял шоколад, Хлебен пудинг с шоколад и масло, Гърненца с богат шоколад и крем кафе, Шоколадови вълни с тъмен шоколадов мус, Шоколадови пандишпанчета на пара с ванилов крем, Бадемови кошнички с ягоди, потопени в шоколад, Шоколадово руло с шоколадов крем и малини...

Издателство Книгомания

500 десерта, които непременно трябва да опитате в Хеликон

500 десерта, които непременно трябва да опитате в Books.bg