Ан Ма >> Една година в Париж

За френската кухня от първа ръка, за Франция и всичко френско

   Преди да се преместим в Париж през лятото на 2008 година, със съпруга ми Калвин често скитахме из атласа на Франция. Приготвях вечеря в кухнята, а той се облягаше на плота, допълваше чашата ми с вино и прелистваше широките страници на атласа. Четеше на глас имената на регионите – Елзас, Бретан, Шампан, Прованс, Нормандия. Мечтаехме си да вземем кола под наем, да обиколим страната, да пътуваме из регионите и да опитваме тяхната храна. Разбира се, понеже ставаше дума за Франция, списъкът с желания я обхващаше почти цялата.

   Говорехме много за това пътуване, докато хрупахме препечени филии в неделните сутрини. Слушахме песента на Шарл Трене „Route Nationale 7“ („Национален път номер 7“) и бленувахме за ваканционните пътища, за магистралата... Четяхме книги за планинските села в Прованс и за забележителните апартаменти на Левия бряг.

Струва ми се, че никой от нас не мислеше сериозно как ще осъществим въпросното пътуване. Тогава живеехме в Ню Йорк, после в Пекин, след това във Вашингтон, преселвахме се на всеки три години, местени насам-натам от дипломатическата работа на Калвин. „Може би, когато се пенсионираме – казвахме си, – ще вземем кола под наем и ще изръшкаме цяла Франция...“ И така фантазията започваше отново. До пенсионирането ни обаче оставаха десетки години.

   През есента на 2007 година Париж беше невероятно далеч от мислите ни. Тъкмо се бяхме преместили във Вашингтон след четири години в Китай. Почти две седмици от всеки месец Калвин беше по работа в Азия. А аз, на 32 години, се мъчех да градя кариера като гурме писателка на свободна практика – в град, чието любимо ястие е властта. Но чудесното, страхотното на работата в чужбина, е, че непрестанно се местиш. Мисията във Вашингтон беше само за една година и към октомври Калвин вече обмисляше за кое място да кандидатства. Сложи Париж в списъка с много надежда, но с твърде малки очаквания. Въпреки всичко обаче някак си се озовахме на път за Париж.
   В месеците преди преместването почти не можех да говоря за това. Бях си втълпила, че всякакви разговори, всякакво изразяване на радост, всякакви размисли за супермаркетите или за спирките на метрото ще осуетят всичко. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно – тригодишен престой в Париж с любимия ми човек; възможност да опитам 246-те вида сирене, за които се е шегувал Дьо Гол; удобен случай да открия кухнята на la belle France, красивата Франция; да вкуся неща, за които бях чела – и мечтала, половин живот. И туш! Фанфари! Трюфели на филийки! Най-накрая ще осъществим желаното пътуване. Затова затаявах дъх, докато опаковахме кашони, купувахме кърпи и чаршафи и отброявахме дните един по един. Затаявах го през седемте седмици на потапяне във френския дух в едно езиково училище в провинциален Върмонт. Затаявах го и когато се качих на самолета във Вашингтон и слязох на летище „Роаси“, и във влака на RER – по целия път до Левия бряг. И там, в новия ни апартамент, с глава, замаяна от презокеанския полет и от щастие, легнах на голия паркет, загледана в орнаментите на тавана, и въздъхнах.
   Май бях въздъхнала твърде прибързано. Едва бяхме разопаковали кашоните и избрали любима местна пекарна, когато отзоваха Калвин, за да го изпратят в Багдад. За една година. Останах в Париж, защото Ирак е от малкото места в света, където не можехме да бъдем заедно. Вместо споделеното приключение, което предвкусвах, трябваше сама да опознавам нова страна, език и култура, в опит да отблъсквам тревогите и самотата. Париж си е Париж – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както съм го сънувала отдалече, – но мечтата ми да живея там се бе променила.

   Отначало не бях сигурна как да маневрирам съвсем сама. Моят съпруг ми липсваше като вътрешен орган, а градът, който изглеждаше толкова странно официален, когато бяхме заедно – с неговите bonjour, „добър ден“, и bonsoir, „добър вечер“, с четиристепенното меню на официалните вечери и целувките по бузите вместо прегръдки, – беше малко студен сега, когато бях сама. Разхождах се неспокойна, осъзнавах американския си акцент и азиатските си черти, без да знам дали употребявам правилно френските глаголи. Как да намеря място в този град, който е толкова изящен и така враждебен! Усещах го като херкулесовско предизвикателство, което осъзнавах отново всеки път, когато купувах зеленчуци на пазара и продавачът поправяше моя френски. (Аз: „Un botte de carrotes, s’il vous plait. Един връзка моркови, моля“. Той: „UNE botte. UNE! UNE! Една връзка. ЕДНА! ЕДНА!“)

   И тогава, докато проучвах нови пазари и запомнях нови думи, се сетих за съпругата на друг американски дипломат, живяла тук преди шейсет години, още една „ходеща опашка“, на която ѝ е бил необходим тласък, за да намери пътя си – Джулия Чайлд...

Преводач Славянка Мундрова-Неделчева

Художник Кремена Петрова

Издателство Слънце

Една година в Париж в Pimodo

Монах Епифаний Милопотамски >> Кулинарното изкуство на Света гора

И вино, което весели сърцето на човека,

и дървено масло, от което блести лицето му,

и хляб, който укрепява сърцето на човека.

                                               Псалом 103:15

   Пожелавам книгата, която държите в ръцете си, освен с приложението на рецептите, да Ви помогне още повече да се сближите с хората, които обичате, като им ги сготвите. Отворете дома си, поканете приятелите си, пригответе храната заедно, покрийте масата, пийнете вино и се радвайте заедно... Монах Епифаний Милопотамски

Кулинарното изкуство на Света гора в Pimodo

Илай Браун >> Канела и барут

Много повече от изискана кухня в открито море

Оуен Уеджууд е великолепният, но малко превзет готвач на корабния магнат лорд Рамзи, докато капитанката на корсарски кораб Лудата Хана Мабът не гръмва Рамзи в упор и не пленява Уеджууд.
Той трябва да се бори за живота си, като ѝ приготвя по едно великолепно ядене всяка седмица с наличните продукти на борда на „Летящата роза“.

А провизиите на пиратския кораб не са никак обнадеждаващи: царевично брашно, чесън, сланина, оцет, зелени лимони, ром и противна пастърма с неясен произход, която моряците наричат „Сладката Мери“.
Капитан Хана Мабът настоява и той да сяда на масата с нея всяка неделя и да споделят вкусните корабни блюда, а разговорите им по време на вечеря често придобиват мистичен привкус.

Издателство Smart Books

Канела и барут в Pimodo

Албена Шкодрова >> Соц гурме

Куриозната история на кухнята в НРБ

   Големият въпрос от гледна точка на купувачите на български хранителни продукти из цяла България, че и по света, остава доколко този маниер на прибиране и обработка на националната реколта се отразява на нейното качество.
   От една страна, при събирането (поне според оценката на самите бригадири) съсипването не е било на чак такъв голям процент от реколтата. От друга, опитът им в консервните заводи променя за дълго техните собствени хранителни навици и представлява отделен дял от вече споменатия бригаден фолклор – истории, разменяни с широко отворени очи, ужасени гласове и започващи с „Да знаеш, никога не яж!...““
   „В завод „17 патризани“ беше определено голяма мизерия. Имаше някакви поточни линии. Изнасяха се от едни хладилници някакви домати, явно набрани от района, и трябваше да се слагат в буркани. И на нас като ни писне, или за да се правим на интереси – понеже и някакви свалки течаха, с работните дрехи и с гумени ботуши, които са мръсни, си качваме уморените крака на поточната линия. Там, където вървят едни домати. Ако нещо се измие – измие, но никой не ги е подбирал. Гнили или не, всичко минава и се слага в тези буркани.“
   Очевидците на най-различни не дотам прецизни практики на консервиране бързо стават разпространители на скритите иначе от очите на потребителя истини. „Разменяхме си такива истории: „Да знаете, от Русе консерви желирано свинско с моркови да не ядете!“ Или: „Аз съм бил в „Малчика“, никога не яж еди-коя си паста!“ Или: „Аз съм бил в еди-какъв си завод, да знаете там какво е“!...

Издателство Жанет 45

Соц гурме в Pimodo

Лора Найденова, Стоян Сейменски >> Сезони в кухнята на Лора и Стоян

Двамата събират в книга настроенията на кулинарната година

Рецептите са подредени по сезони, защото всеки плод, всеки зеленчук има „няколко седмици слава“, в които вкусът е съвършен, а цената – достъпна. И говорят през цялото време за това, че не рецептите трябва да са водещи, а идеите.

Кулинарията богатее от въображението и смелостта да импровизираш. Затова Лора и Стоян си позволяват да издигнат няколко не толкова популярни продукта на „кулинарния пиадестал“, а други, много обичани, на пръв поглед като че ли липсват. Но този „пръв поглед“ лъже. Има ги, те са скрити в много варианти, по които можете да сготвите всяко едно ястие.

Издателство Бон апети

Сезони в кухнята на Лора и Стоян в Pimodo

Милчо Милчев >> Българско кулинарно възраждане

Стари тревненски рецепти

Кулинарни рецепти от Балкана, импровизирани от известния кулинар Милчо Майстора.

Постни чорби и супи, И отново чорби, Бобена чорба – най-българското ядене (и бобени ястия), Оттук-оттам, Бульони, Сосовете – храни или глезотия, Билки и подправки – божи дар от бабината ни градинка, Българска национална кухня, Други месни чорби, Ястия от риба, Пилешки гозби, Ястия от месо, Кебапи, Гювечи, Месни гювечи, Още кебапи, Задушени ястия, Пържени меса, риби и други продукти. Печени меса и други продукти, Разни народни благинки, Домашно консервиране, Консервиране на диворастящи плодове, Рецепта за практични мъже...

Издателство Славена

Българско кулинарно възраждане в Pimodo

Димитър Мантов >> Българска традиционна кухня

2000 изпитани рецепти

Готварските рецепти включени в изданието са събирани от автора повече от 35 години из различните краища на България. Използвани са и рецепти от архивни източници, от историите на отделни селища, от творбите на автори от миналото столетие, от много домашни „готварски тефтери“ на анонимни, но доказали качествата си майстори и майсторки на вкусните гозби. Така кулинарното богатство на страната ни за първи път се издава в една толкова пълна и цялостна книга. Доста от рецептите са ни познати от всекидневната ни готварска практика, но много други ще срещнем за първи път, тъй като се основават на регионалните особености на кулинарната традиция.

Книгата съдържа обширен увод за особеностите на българската кухня, установили се през вековете. Готварските рецепти са обобщени в 19 раздела: предястия (разядки), чорби (супи), постни ястия, ястия с агнешко и шилешко месо, ястия с телешко месо, ястия със свинско месо, ястия с кайма, ястия с карантия, ястия с риба, миди, раци, охлюви, ястия с птици, ястия с яйца, мляко и млечни храни, ястия с гъби, сосове, тестени печива, десерти, приготвяне на зимнина, домашни колбаси, подправки.

Издателство Май

Българска традиционна кухня в Pimodo

Илиян Димитров >> Българска традиционна кухня

Над 1500 рецепти

От свежи салати и пикантни разядки, през ястия с месо и постни деликатеси, до пухкави домашни печива, десерти, традиционна зимнина и ароматни ликьори;
– практични кулинарни техники и хитрини, които ще превърнат готвенето в удоволствие дори за начинаещите в кухнята;
– любопитни факти за българските обичаи и подбрани ястия, които се приготвят за най-популярните български празници – Богоявление, Ивановден, Великден, Гергьовден, Никулден, Коледа и много други.

Издателство СофтПрес

Българска традиционна кухня в Pimodo

Ричард Морей >> На един черпак разстояние

Или тридесетте метра, които отделят новата индийска от традиционната френска кухня

   Аз, Хасан Хаджи, второто от шест деца, съм роден над ресторанта на дядо ми на „Напеан Сий Роуд“ в някогашен Западен Бомбай, двайсет години преди големият град да бъде преименуван на Мумбай. Подозирам, че съдбата ми е била предначертана от самото начало, тъй като първото ми сетивно усещане беше уханието на мачли ка салан (пикантно къри с риба), което се процеждаше през гредореда до бебешкото креватче в стаята на родителите ми над ресторанта. И до ден-днешен си спомням това чувство – бебешкото ми лице е притиснато до студените пръчки на креватчето, а носът ми се опитва да стигне възможно най-далеч, за да изследва преплитащите се из въздуха миризми на кардамон, рибешки глави и палмово масло, които още в тази ранна възраст ми подсказват, че свободният свят отвън очаква да открия и вкуся несметните му богатства.
   Но да започнем от самото начало. През 1934 г. дядо ми, тогава млад мъж, дошъл в Бомбай от Гуджарат – пристигнал в големия град на покрива на парен локомотив. В наши дни много заможни семейства в Индия като по чудо се оказаха наследници на знатни родове и се сдобиха с прочути роднини, които били работили с Махатма Ганди през ранните години в Южна Африка. Аз не мога да се похваля с такъв аристократичен произход. Ние бяхме бедни мюсюлмани, малоимотни земеделци от прашния Бхавнагар. През 30-те години на миналия век тежка болест засегнала памучните посеви. Гладът принудил седемнайсетгодишния ми дядо да замине за Бомбай – кипящ от живот метрополис, където малките хора се стичали от древни времена, за да си търсят късмета.
   С две думи, животът ми в кухнята е започнал преди много години със страшния глад на дядо ми, който в продължение на три дни пътувал върху покрива на влака, пържейки се на жаркото слънце с риск за живота си, вкопчен в горещото желязо, което пъплело през равнините на Индия. Така необещаващо започнало пътуването на моето семейство. Дядо не обичаше да говори за първите дни в Бомбай. Баба Ами обаче ми е разказвала, че в продължение на много години той спял на улицата и работел като разносвач на храна за индийските чиновници, които се грижели за задния двор на Британската империя.
   За да разберете онзи Бомбай, от който произхождам, трябва да отидете на „Виктория Терминус“ (историческа жп гара в Мумбай – б. пр.) в час пик. Там ще откриете същината на индийския живот. Вагоните се пръскат по шевовете, а пътниците буквално висят от вратите и прозорците на влаковете, които влизат в гарите „Виктория“ и „Чърчгейт“. Влаковете са така претъпкани, че пътниците не могат да качат дори кутиите си за храна, които пристигат с други влакове след час пик. Веднъж изпратени от верните съпруги, тези кутии – над два милиона очукани тенекиени канчета, изпод чиито капаци се разнася уханието на дал (яхния от варива, поднесена с ориз или хляб – б. пр.), зеле с джинджифил и ориз с черен пипер – се разпределят, товарят се на двуколки и се доставят с изключителна прецизност на застрахователните агенти и банковите чиновници из цял Бомбай.
   Ето с какво се е занимавал моят дядо. Разнасял е кутии с храна.
   Бил е даба-уала (от хинди – разносвач на храна). Ни повече, ни по-малко.
   Дядо беше много суров човек. Наричахме го Бападжи. Спомням си как по време на Рамазана приклякаше на улицата по залез слънце и пушеше биди (вид тънки индийски цигари – б. пр.) с побеляло от глад и ярост лице. Пред очите ми все още са тънкият му нос и веждите, сякаш изплетени от желязна тел, мръсните шапка и курта (традиционна туника, разпространена в Южна Азия – б. пр.), рошавата бяла брада.
   Макар и суров, дядо си вършел добре работата. На двайсет и три годишна възраст доставял близо хиляда кутии с храна на ден. Имал четиринайсет работници с мускулести крака, увити в лунги – традиционните поли, носени от бедните индийци. Тези мъже теглели двуколките по оживените улици на Бомбай и разнасяли тенекиени кутии с храна до сградите на „Скотиш Амикабъл“ и „Ийгъл Стар“.
   През 1938 г., ако не се лъжа, дядо най-сетне взел Ами при себе си. Двамата били женени от четиринайсетгодишна възраст. Баба ми, дребна селянка с лъснала черна кожа, пристигнала с влака от Гуджарат. Гарата се напълнила с пушек, хлапетиите пикаели по релсите, водоносците подвиквали, тълпа от уморени пътници и носачи се изсипала на перона. В един от последните третокласни вагони седяла Ами с евтините си гривни и вързопите си.
   Дядо ѝ излаял нещо и двамата потеглили. Вярната селска съпруга почтително вървяла на няколко крачки зад бомбайския си съпруг.
   В навечерието на Втората световна война баба и дядо се сдобили с дървена къща в бедняшкия квартал недалеч от „Напеан Сий Роуд“. За Съюзниците Бомбай бил задният вход към Азия и скоро един милион войници от цял свят минали през портите на града. За много от тях това били последните мирни дни преди ожесточените битки в Бирма и Филипините. Младите мъже се разхождали по крайбрежните булеварди на Бомбай с цигари в уста и отправяли похотливи погледи към проститутките на плажа Чоупати.
   На баба ми ѝ хрумнала идеята да продават закуски на войниците и дядо ми в крайна сметка се съгласил. Така към бизнеса с разнасянето на храна били добавени няколко щанда за закуски, теглени от велосипеди – подвижни лавки, които обслужвали както войниците на плажа Джуху, така и тълпата, която се събирала в петък вечер около час пик пред гара „Чърчгейт“. В лавките се продавали сладкиши, приготвени от ядки и мед, чай с мляко и най-вече белпури – фунийки от вестник, пълни с добре подправена смес от оризови пуканки, чътни, картофи, лук, домати, мента и кориандър.
   Ястието е великолепно, уверявам ви, и не е чудно, че подвижните щандове са имали успех. Окуражени от споходилия ги късмет, баба и дядо разчистили един изоставен парцел в далечния край на „Напеан Сий Роуд“ и отворили примитивен крайпътен ресторант. Кухнята им представлявала американска военна палатка, в която били поместени три печки тандури и няколко огнища с въглища, върху които в железни съдове кадаи къкрело овче месо с масала (смес от подправки – б. пр.). Под сянката на един банян (вид смокиново дърво – б. пр.) поставили няколко груби маси и окачили хамаци. Баба наела Бапу, готвач от едно село в Керала, и северният ѝ репертоар се обогатил с ястия като тиял с лук и пикантни скариди на грил.
   Войниците, моряците и летците си миели ръцете с английски сапун в бензинов варел, изтривали се с предложената им кърпа, а след това се покатервали в хамаците, окачени под сенчестото дърво. Сервитьорите били млади мъже, наши роднини от Гуджарат, които били дошли да живеят в Бомбай. Те поставяли върху хамаците дъски, нещо като импровизирани маси, които бързо отрупвали с купички с пилешки шишчета, ориз басмати и сладкиши, приготвени от масло и мед.
   Когато нямала много работа, баба ми, облечена в риза и панталон – дреха, която ние наричаме салвар камиз – излизала от кухнята, за да се разходи между хамаците и да си побъбри с войниците, които тъгували за дома и за родната кухня. „Какво обича яде? – питала баба. – Какво яде, кога у дома?“
   Тогава британските войници ѝ разказвали за пая с говеждо и бъбреци и за парата, която се вдигала, когато ножът се забивал в хрупкавата коричка и разкривал месната плънка. Всеки войник се опитвал да наддума останалите и скоро навесът се изпълвал с възклицания и въодушевено бърборене. Американците също се включвали; решени да не се дават на британците, те търсели най-подходящите думи, за да опишат изпечената на скара пържола от говедо, пасло по тучните поля на Флорида.
   И така Ами, въоръжена с познанията, събрани по време на разходките между хамаците, се оттегляла в кухнята, при своята печка тандури, където пресъздавала и интерпретирала чутото. Така например нейният индийски пудинг с хляб и масло, поръсен с прясно индийско орехче, имал голям успех сред британците; американците пък давали мило и драго за хляб наан с плънка от мангово чътни с фъстъчен сос. Не след дълго славата на нашата кухня се разнесла от гурките (наемни войници в армията, представители на едноименната народност в Непал – б. пр.) до британските войници и от войнишките бараки до военните кораби, а пред шатрата на „Напеан Сий Роуд“ постоянно спирали джипове...

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон

На един черпак разстояние в Pimodo

Невяна Кънчева >> Картофки

Какво ли не от този „ботанически шедьовър“ и „вторият хляб на планетата“

Розовите картофки са за пържене, жълтите и кафявите за готвене, а от най-светлите се получава пухкаво пюре.

От картофки могат да се приготвят повече от 3000 блюда – от салати и предястия до хляб и десерти.

Култивирани преди повече от 12 500 години в Перу и Боливия, едва през 16 век картофите са пренесени в Европа. Първите европейци, запознали се с Господин Картоф са моряците на Колумб, които го взимат със себе си в Испания.

На стария континент картофът е посрещнат с огромно недоверие. Дори не знаели какво да правят с него и първоначално го отглеждали за красивите му цветове.

Странстванията му из Европата са мъчителни. Едва ли има зеленчук, подлаган на толкова кулинарни изтезания – правели салата от листата му, ядели го суров...

Издателство Колхида

Мина Холанд >> Гастрономически атлас

40 кухни от цял свят

Лесно изпълнимите рецепти, подходящи и за начинаещи кулинари, ще ви разкрият как да приготвяте традиционните блюда на много страни – от южноиндийско рибно къри с кокос до севиче; от йордански мансаф с кисело мляко до датски кейк „Мечта“, от испанска тортия де пататас до карибско пиле пастърма.

Изпъстрена с анекдоти, исторически и културологични факти, тази книга съдържа и много съвети от прочути кулинарни експерти като Йотам Отоленги, Джейкъб Кенеди, Хосе Писаро и Джорджо Локатели.

Мина Холанд води кулинарна рубрика във в. „Гардиън“.

Издателство Обсидиан

Гастрономически атлас в Хеликон

Гастрономически атлас в Books.bg

Сами Малила >> Готварската книга на мама Муминка

Любими ястия от цялата Муминска долина

Обичате ли снусмумриковата грахова супа за излет, картофена запеканка за гладни мумини и овесената вкусотия от Далечното островче?

Или може би все още не сте ги опитали?

Тази книга съдържа стотина рецепти: салати, супи, закуски, десерти, лакомства за край лагерния огън, похапванки за излет, солени и сладки печива, консерви, топли ястия с месо, риба и зеленчуци. Не са забравени и инструкциите за приготвяне на напитки.

Включени са както лесни основни рецепти, така и малко по-трудоемки и с малко помощ успешно можете да организирате пиршества, досущ като онези в Муминската долина.

Рецептите са гарнирани с черно-бели илюстрации и цитати от прекрасните мумински книжки на Туве Янсон.

Издателство Дамян Яков

Готварската книга на мама Муминка в Хеликон

Готварската книга на мама Муминка в Books.bg

Лучия Каракашова >> Да готвим с Лучия

Да готвим с удоволствие...

   Направих тази книга с обич – за себе си, за теб и за всички.
   Често казват, че любовта на мъжете минавала през стомаха. Нека не преувеличаваме, но от дългогодишен опит съм убедена, че вкусното хапване осигурява както доброто настроение вкъщи, така и приятното прекарване в компания, а защо не и успешното запознанство.
   Опитала съм се да събера в тази книга дългогодишен опит, широк диапазон вкусове и многобройни източници. Рецептите, които ще намериш тук, идват от различни стари и нови книги, наръчници, тефтери, изрезки и хвърчащи листчета. През годините открих, че често ми е нужно повече време да намеря някоя желана рецепта, отколкото да я приготвя. Обзема ме носталгия, като си припомня старите тетрадки с подгънати краища, често тук-там с някое издайническо петно, съдържащи старателно изписани или набързо надраскани рецепти. Иска ми се, читателю, тази книга да стане за теб такава тетрадка.
   Имам – да си призная – и една егоистична цел. Години наред чувам от близки и приятели: „Моля те, дай ми тази рецепта!“. Давам винаги с готовност, но рецептите често се записват на някое от тези прословути хвърчащи листчета и скоро сцената се повтаря – на живо или по телефона. Та ето начин да събера тези рецепти, за да са готови за близки, приятели, а най-вече за теб, читателю.
   Най-важното, което искам да ти кажа, е, че когато готвенето се възприема като тегоба, резултатът никога не е добър. Готвенето е удоволствие! Съвременните уреди и изобилието на продукти дават възможност бързо и лесно да се приготвят ястия, за които понякога не се сещаме сами, а ни е нужна само една свежа идея или изпитана комбинация. Тук представям рецепти, по-голямата част от които не изискват повече от 30-40 минути подготовка и час – час и половина печене, ако е необходимо.
   Стремила съм се, където е възможно, да съчетая вечните достойнства на старите методи на готвене с предимствата на модерните технологии, които пестят време и са здравословни, без да намаляват вкусовите качества на храната. Не спадам към песимистите, които смятат, че витрокерамиката и индукционната плоча ще изхвърлят завинаги къкрещото часове наред гърне.
   Постарала съм се да включа по малко от кухните на народи, които открай време са се отнасяли към храненето като към празник, а към готвенето като към изкуство – французи, италианци, германци, китайци, индийци. Умишлено пропускам традиционните български гозби – за тях трябва отделна книга, пък и са написани много такива книги. Но има позабравени стари рецепти, които ще разнообразят менюто. Както си му е редът, предлагам супи, салати, леки ястия, основни блюда и десерти.
   Привлекателният вид е задължителен за добрата кухня.
   Драги читателю, използвай тази книга за твое улеснение и удобство, пести си времето, радвай се и споделяй интересни гозби с близки и приятели. Не забравяй – готвенето е удоволствие в две действия. Първото се развива в кухнята, второто – около масата с доволните лица на гощаваните.
   Желая ти дълги години добър апетит и добро настроение! Лучия

Издателство Кибеа

Да готвим с Лучия в Хеликон

Да готвим с Лучия в Books.bg

Борислава Илиева >> Суров шоколад

Представете си една изкусителна торта... [ да, винаги започва така ]

... която прелъстява с твърдата си шоколадова коричка, под която ефирен крем с цвят на зрели какаови зърна обгръща нежни блатове.

Мммм, неустоимо!

А сега си представете, че вълшебникът-майстор на това изкушение сте самите вие. Струва ви се невъзможно? Всъщност единственото, което ви липсва е вдъхновение.

А сега си помечтайте тази торта да е натурална, здравословна и полезна, за да можете да я консумирате не като „прегрешение“, а като част от вашето балансирано меню. Ще кажете, че е прекалено, но всъщност всички рецепти в книгата са точно такива. “

Издателство Колхида

Суров шоколад в Хеликон

Суров шоколад в Books.bg

Ерика Бауърмайстър >> Изкуството да готвиш желания

Отново в света на храната, която предизвиква желания, променя съдби

Младата собственичка на ресторант Лилиан има дарбата да събира хората. Сред тях са Ал, счетоводителят, който успява да намери смисъл в числата, Клои, която обожава да готви и още не се е научила да се доверява след последната раздяла, Финеган, тих и стабилен като дърво, който може да се слее с фона въпреки впечатляващия си ръст, Изабел, чиито спомени бавно се изплъзват. И, разбира се, самата Лилиан и нейният живот, придобил обрат, който тя не е очаквала.

Техните истории се срещат и преплитат, понякога се обединяват без усилие, друг път се разделят, но всички заедно създават семейството, което са пожелали и избрали, а не е просто даденост...

Издателство Гурме

Изкуството да готвиш желания в Хеликон

Изкуството да готвиш желания в Books.bg

Ерика Бауъмайстър >> Училище за вкусове и аромати

Книга, която не трябва да се чете по време на диета...

   Лилиан най-много обичаше мига, преди да включи лампите. Заставаше на прага на ресторанта, зад гърба ѝ беше просмуканият с дъжд въздух, а тя оставяше уханията да нахлуят към нея – киселата мая, сладко-пръстеното кафе и чесънът, сочно размекващ се, докато се носи на талази. Под тях, по-изплъзващ се, напираше едва доловимият мирис на прясно месо, на домати, пъпеш, вода по маруля. Лилиан вдишваше, усещаше как ароматите се движат около и през нея дори докато издирваше ароматите, които може да загатват за гниещ портокал на дъното на купчина, или пък се мъчеше да прецени дали новата помощник-готвачка продължава да дозира двойно къритата. Правеше го. Момичето беше дъщеря на приятел и се справяше прилично с ножовете, но някои дни, помисли си Лилиан с въздишка, беше като да се опитваш да учиш на финес гръмотевична буря.
   Но сега беше понеделник вечер. Нямаше помощник-готвачи, нямаше клиенти, дошли в търсене на утеха или празненство. Беше понеделник вечер – вечерта на курса по готварство.
   След седем години преподаване Лилиан знаеше как щяха да пристигнат нейните ученици за първия си вечерен час – щяха да влязат през кухненската врата, сами или в сформирани в последния момент групички от по двама-трима, щяха да провеждат приглушените, нервни разговори на непознати, които скоро ще докосват храната си. Веднъж влезли, някои щяха да се скупчат, предприемайки първите стъпки към връзка, а други щяха да блуждаят из кухнята, с пръсти, галещи месинговите тенджери или хващащи лъщяща червена чушка, подобно на малки деца, привлечени от ниско провесените играчки на коледна елха.
   Лилиан обичаше да наблюдава учениците си в този момент – те бяха елементи, които скоро щяха да се смесят един с друг и да станат по-сложни и интригуващи, но в началото, изпъкващи с изразени контури на фона на непознатата им среда, тяхната есенция беше ясна. Млад мъж, пресягащ се да докосне рамото на още по-млада жена до него – „как се казвате“, докато ръката ѝ се отпуска върху плота от неръждаема стомана и се плъзга по гладката му повърхност. Друга жена, застанала самотно, мислите ѝ продължават да се реят около... Дете? Любовник? От време на време имаше двойка, влюбена или разрушена.
   Учениците на Лилиан идваха с най-различни подбуди, някои привлечени от копнежа, все още несбъднат, да чуят прошепнати кулинарни комплименти, други да намерят готвач, а не да станат готвачи. Доста участници нямаха никакво желание за уроци, пристигаха с подаръчни талони в ръка, сякаш на принудителен поход към сигурен провал. Те знаеха, че тортите им винаги ще са безвкусни, а сметановите им сосове – пълни с малки, обезкуражаващи джобчета брашно, подобно на сметки в пощенската кутия, когато си се надявал на любовно писмо.
   Имаше и ученици, които очевидно нямаха друг избор, които не можеха да стоят далеч от кухня, както клептоманка не може да си държи ръцете в джобовете. Идваха рано, оставаха до късно, фантазираха с опияняваща смесица от вина и удоволствие как ще напуснат работата си в голяма фирма и ще станат шеф-готвачи. Лилиан, съвсем в реда на нещата, се домогваше до тази последна група, но истината е, че намираше всички за очарователни. Знаеше, че каквато и да е причината да дойдат, на някакъв етап от курса очите на всеки щяха да се разтворят широко от радост или от сълзи... или от решителност – винаги се случваше. Времето и причината при всеки бяха различни и именно в това се криеше очарованието. Нямаше две подправки, които да действат еднакво.
   Кухнята беше готова. Дългите плотове от неръждаема стомана се простираха пред нея, широки и хладни в мрака. Лилиан знаеше, без да проверява, че Робърт е получил доставката зеленчуци от производителя, който зареждаше само в понеделник. Керълайн е стояла над кльощавия, хлевоуст Дейниъл, докато подовете бъдат изтъркани, а плътните гумени постелки – изплакнати с маркуча навън, докато станат черни и лъскави. Отвъд летящата врата от другата страна на кухнята се простираше готов салонът, тихо поле от маси под колосани бели ленени покривки, със салфетки, сгънати в остри триъгълници на всяко място. Но тази вечер никой нямаше да го ползва. Важна беше единствено кухнята.
   Лилиан разкърши пръсти веднъж, два пъти и включи лампата...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Гурме

Училище за вкусове и аромати в Хеликон

Училище за вкусове и аромати в Books.bg

>> Вкусна география

„Всички рецепти в книгата са изпробвани наистина и изядени до шушка.“

   Сигурно сте виждали в супермаркета кутии за яйца с надпис „от свободни кокошки“. Мама винаги купува от тях, а аз си представям волните кокошки, които скитат по цял ден в гората и вият гнезда в короната на някой дъб. А тук бабината приятелка пиеше преспокойно кафето си, докато клетите кокоши души се мъчеха в теления си затвор. Точно пет секунди ми трябваха да убедя братовчед си да се включи във войната за освобождение на кокошките. Отворихме вратата на кокошарника и се провикнахме:
   – Напрееед! Свободни стееее!
   Дългото робство обаче явно беше увредило кокошето съзнание, защото новоосвободените пернати отказваха да излязат. За да ги вдъхновим, двамата с братовчед ми ги подгонихме с пръчки към изхода. В последвалата революционна врява повечето яйца бяха счупени... паднали за свободата.
   

   И тъй като от освободителни борби се огладнява, върнахме се обратно при бабите. Пътьом обаче минахме край килера и видяхме малко коте отчаяно да подскача към окачен на една таванска греда колбас. Помогнахме на нещастната животинка и я оставихме да закусва, след което се отправихме към кухнята. Бабината приятелка правеше нещо като огромни палачинки в тава, която загряваше върху печката, преди да я метне във фурната. Каза, че се наричали шупли – сигурно защото по тях имаше хрупкави издутини, които се пълнеха приятно с боров мед.
   Медът и огромната палачинка ме разнежиха и аз реших да се преселя в Рила. Да стана планински спасител, да живея в саморъчно направена колиба и да си опитомя горски животни, примерно планинска коза, кукумявка и вълк. А през зимата да си издълбая лабиринт от тунели под снежните преспи и да излизам само колкото да се попързалям по замръзналата повърхност на седемте рилски езера. Тъкмо описвах пред всички как ще сложа вълци за пазачи на всеки край на тунелите, когато баба ме прекъсна нетактично:
   – Няма ли да ти е студеничко? Пък и мисля, че животни си виждал само на картинка във Фейсбук.
   – Аз... аз... ти въобще не ме познаваш! Аз... имам вродена връзка с животните! И освободих всички кокошки от двора!
   Дори нямаше време за „Каквоооооо!“. Баба и приятелката ѝ се изстреляха навън със скоростта на анимационни герои. Някои от кокошките се разхождаха кротко на улицата пред двора, но други бяха тръгнали на поход за свои собствени географски открития. Няма да влизам в подробности за последвалата гонитба – ще спомена само, че след като се лутах подир кокошките измежду краката на милиарди овце и кози, които на връщане от паша бекаха, мекаха, тропаха, дъвчеха, хлопаха и се бутаха като петокласници пред лавка – вече не исках да защищавам никакви животни.
   Най-сетне изловихме кокошките и се върнахме на масата. Като ме видя какъв съм уплашен, бабината приятелка се отказа да ми се сърди и дори ме успокои, че пак можело да спасявам изчезващи видове, нищо че се страхувах и от питомните кози. Марти се засмя и попита може ли да спасяваме неща така, както сме си на масата.
   – Ами да – каза бабината приятелка. – Те не само животните са изчезващи. Има и изчезващи растения... изчезващи рецепти. Даже вкъщи си имам един застрашен колбас. Много рядък домашен деликатес, има-няма двайсет къщи го правят. Нафпавок се казва, само от най-хубавото месо на домашно гледано прасе, едно време пазели парченца, за да примамят децата да идат на нивата, сега го носят по изложения в Италия... чакай, ще ви донеса да опитате...
   Внезапно изпитах нужда от стадо овце, сред които да се скрия. Марти явно си мислеше същото, защото се скри под масата. И двамата внезапно се разбързахме да си проверим пощата...

Автори: Зорница Христова, Анна Бодакова, Дара Варадинова, Десислава Димитрова

Илюстрации: Алена Маркова

Издателство Точица

Вкусна география в Хеликон

Вкусна география в Books.bg

Невяна Кънчева >> Дребни сладки, бисквитки, курабийки

99 рецепти – от бабините курабийки до италиански амарети и френски мадленки...

... за да ухае вкъщи на канела, ванилия, джинджифил и други аромати, та да виждат майсторите в погледа на близките си признателност и благодарност.

И всичко бързо да се изяжда...

За тях, за грижовните домакини е тази книга.

Издателство Колхида

Дребни сладки, бисквитки, курабийки в Хеликон

Дребни сладки, бисквитки, курабийки в Books.bg

Ирина Катеринска >> Малка книжка за есента

32 плътни, сочни, хрупкави, сладки, солени, пикантни, кисели и свежи или затворени в бурканчета рецепти...

Рецепти, които отново разказват истории, нашепват за вълнения от детството, припомнят какво е да се храним бавно и с наслаждение на всяка хапка и са точно тук и сега, за да създават нови спомени с любими хора, в някой дъждовен неделен следобед или в слънчева съботна утрин.
Те са идеална компания за октомврийските и ноемврийските дни, защото сред тях се гушат тиквен пай, виенски ябълков щрудел, ризото с кестени, домашен сироп от нар, пияни круши в тестени палтенца, лютеницата със сирене на баба, любимото ми сладко от сини сливи и орехи, торта “Павлова” с крем от маскарпоне и печено грозде, соленки със сладки картофи и още много, много други... Ирина Катеринска

Издателство Enthusiast

Малка книжка за есента в Хеликон

Малка книжка за есента в Books.bg

Невяна Кънчева >> Понички. Бухтички. Еклери

Поничка с поничка и бухтичка с бухтичка не си приличат – всяка има различен вкус...

Мнозина свързват поничките с Америка (донати).

Те наистина са наричани любимо американско лакомство, но произходът им е чисто европейски. За прародители на поничката се смятат холандските oliebolen , които задължително се правят за Рождество.
Бухтичките са българската версия.

Има бухтички с мая за хляб, със сода бикарбонат, с бакпулвер, сладки и солени, с пълнеж или без пълнеж, с всевъзможни глазури – с една дума, като при поничките.
Еклерите са измислени от готвача Пантерели от свитата на Мария Медичи, който я последвал във Франция, където пристигнала за да се омъжи за бъдещия крал Анри ІІ. Той  правел сладки и солени малки хапки от парено тесто, които били наречени на негово име и дълго време били познати като „пантерелки”.

Издателство Колхида

Понички. Бухтички. Еклери в Хеликон

Понички. Бухтички. Еклери в Books.bg