В колата точно пред мен обаче, застаряващ грамаден опел Омега с цвят на кафе с мляко, чийто багажник беше налепен с ужасяващо глупави лепенки (Качи се отгоре ми, трябва ми гориво, Hunk when you are horny), млада двойка си прекарваше времето по друг начин: главите им непрекъснато се събираха, двамата се гледаха с отнесена усмивка, казваха си по някоя дума, опипваха се, целуваха се, лижеха се. Отделяха се един от друг само за миг, сякаш уплашени от нещо, устремяваха празни погледи към двете страни на улицата, но само след две секунди, сякаш не се бяха виждали с месеци, се обръщаха един към друг с рязко движение, впиваха погледи в лицата си и започваха да се целуват.
На волана беше тя. Тип дребно мишленце, с хубавичък профил, гъвкава шия, гъста, къдрава коса, която се развяваше, щом се засмееше, блещукащи дребни зъби и живи очи. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше на съседната седалка, десният му крак бе вдигнат на прозореца, с лявата ръка обгръщаше раменете ѝ като някой паша – накратко, тип, с когото никоя свястна жена не би желала да има нищо общо. Грозна фигура, тромава във всяко движение, с дебел врат, бръснат череп, сребърна обица на лявото ухо, пъпки по лицето, тъп нос и вечно полуотворена уста. Дори когато целуваше момичето, не вадеше дъвката от устата си. Всеки обективен наблюдател би заявил веднага, че сладкото малко момиче заслужава нещо по-добро от този гнусен негодник.
Самата тя обаче беше на друго мнение. Прекъсваше целувките само за малко, колкото да напредне няколко метра към кръстовището, когато светофарът светваше зелено. През останалото време имаше очи само за любимия и играта на гълъб и гълъбица започваше отново. Притискаше се до него, целуваше го и му позволяваше да я опипва навсякъде. И още по-лошо: хващаше дясната му ръка и започваше да целува тлъстите пръсти един след друг, захапваше ги със снежнобелите си зъбки и ги облизваше, докато той заравяше лявата си лапа във великолепната ѝ коса, разрошваше я и вероятно я натискаше, докато тя, следвайки натиска му или собственото си желание, сведе глава и изчезна от полезрението ми. Главата ѝ се скри в скута му, където продължи да го глези, докато великанът отметна голия си череп назад и гротескно разклати висящия от прозореца крак – тогава забелязах, че е обут в мръсна маратонка.
През това време отново стана зелено и от колите зад мен нетърпеливо започнаха да натискат клаксона. Най-сетне малката се появи сияеща и ужасно разрошена, седна отново на мястото си, а той, щом чу клаксоните, се обърна, показа ми безкрайно вулгарната си физиономия, най-сетне изплю дъвката, разкриви уста в ухилена гримаса и с пръста, който допреди малко бе ровил в красивата коса на момичето, направи най-неприличния жест на света. Тя даде газ и успя да мине на жълто, докато аз и остатъкът от колоната зад мен бяхме принудени да спрем.
„Мъжът и жената, жената и мъжът се приближават към божеството“ е казано във Вълшебната флейта. Този химн на любовта се изпълнява от Памина и Папагено. В края на операта благодарение на Ерос Памина ще влезе със своя любим Тамино в храма на мъдростта, докато Папагено, чиито амбиции са по-практични и се надява любимата му Папагена да го дари освен с физически наслади, и с малко „обществена забава“, ще се включи в божественото щастие и в безсмъртието посредством цял куп дечица. И двата пътя са красиви и изцяло в духа на Платон. Как обаче – запитах се, докато чаках пред червения светофар и се взирах след отдалечаващия се опел с неравната двойка – как Ерос е успял да тласне тези двамата към зачеване и раждане в красивото?
Е, казах си, те са млади, съвсем млади, надали са навършили двайсет години и все още са еротично глупави. Той със сигурност е въплъщение на глупостта. Но и тя, сладката хубавица, е глупава, както често се случва със сладките малки момиченца. А според Платон глупавите не се стремят към красивото и доброто, нито към божественото блаженство, защото са доволни от себе си. Мъдрите също не се стремят натам, защото вече притежават всичко това. Само онези, които са в междинно положение, в средата между глупавите и мъдрите, значи ти и аз и всички други, търпеливо чакащи в задръстването и поглеждащи кога ще светне следващото зелено, са чувствителни към стрелата на Ерос. А онова, което се случи преди малко в млечнокафявия опел Омега, изобщо не е любов, няма никаква, дори далечна прилика с любовта, то представлява само едно гнусно нищо.
Издателство Унискорп
За любовта и смъртта в Хеликон
За любовта и смъртта в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар