неделя, 9 ноември 2014 г.

Карл Сейгън; Ан Друян >> Сенките на забравените прадеди

Кои сме ние? Откъде идваме?...

   Огромната и всеобемаща чернота е разнообразена тук и там от бледи точици светлина – които, щом се приближим, се разкриват като мощни слънца, изгарящи в термоядрени пламъци и осигуряващи топлина на малки парченца от Космоса около тях. Вселената се състои почти изцяло от черна празнота, и все пак броят на звездите е зашеметяващ. Непосредствените околности на тези слънца са незначителна част от Космическия безкрай, но много – може би повечето - от тези радостни, сияйни и гостоприемни околозвездни пространства са заети от светове. Само в нашата галактика, Млечния път, съществуват може би сто милиарда такива – нито много далеч, нето много близо до тяхното си слънце, около което обикалят в тихо гравитационно благоговение.
   Това е историята на един от тези светове, вероятно не кой знае колко различен от много други. История, посветена основно на живите същества, развили се върху него, и най-вече на един вид.
   За да бъде живо милиарди години след зараждането на живота, едно същество трябва да е жилаво, изобретателно и надарено с късмет: неговият път е преминал през толкова опасности. Живите организми оцеляват благодарение на търпението си, например, или на своята ненаситност, или на самотата и изкуството си да се прикриват, или на многобройното си потомство, или на това, че са страховити ловци, или че могат да отлетят в безопасност, или че са бързи плувци, или копачи, или че разпръскват вредни и объркващи течности, или че успяват да проникнат в самия генетичен материал на други, нищо неподозиращи същества. Или просто благодарение на това, че са били другаде, когато хищниците са връхлетели, или реката е била отровена, или хранителните запаси са се стопили. Създанията, на които тук ще отделим специално внимание, съвсем до скоро са били общителни до глупост, шумни, свадливи, дървесни, деспотични, секси, разумни, владеещи различни сечива, с удължено детство и нежно отношение към своите малки. Всяко едно нещо води до нещо друго и за едно мигване техните потомци вече са се размножили по цялата планета, избили са всички свои съперници, развили са технологии, способни да променят света, и са изложили на смъртна опасност както себе си, така и много други същества, с които споделят скромния си дом. Едновременно с това, същите тези същества са се отправили на пътешествие към планетите и звездите...

   Много дълбокомислени люде се страхуват, че нашите проблеми са станали твърде големи за нас, и че ние - по причини, които се коренят в сърцето на човешката природа – сме неспособни да се справим с тях. Те смятат, че сме загубили пътя си, че господстващите политически и религиозни идеологии не са в състояние да променят злокобната посока, към която са се отправили човешките дела. Напротив – благодарение на своята скованост и некомпетентност, както и на неизбежната развала на властта – именно тези учения са подпомогнали процесите, за които говорим. Вярно ли е това, и ако да, то какво можем да направим по въпроса?
   В опитите си да разбере, кои сме всъщност, всяка човешка култура е изобретила свой собствен набор от митове. Противоречията вътре в нас са приписвани на борбата между две съперничещи си, но равностойни божества; или на един несъвършен Създател; или, колкото и да е парадоксално, на конфликта между един разбунтувал се ангел и на Всемогъщия; или на още по-неравната борба между едно всесилно същество и непокорните човеци. Освен това винаги е имало и такива, които са твърдели, че боговете нямат нищо общо с цялата работа. Един от тях, Нанрей Кобори, покойният игумен на Храма на Сияйния Дракон – будистко светилище в Киото - ни е оставил следните думи:
   Бог е човешко творение. И поради това Божествената природа е една плитка загадка. Човешката природа е дълбоката загадка.
   Ако животът и хората се бяха появили преди стотици, или дори хиляди години, може би вече щяхме да знаем повечето важни неща за своето минало. Вероятно щеше да има много малко наистина значителни факти от нашата история, които да са останали скрити. Лесно щяхме да достигнем до началото. Вместо това, обаче, нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo е на милиони години, приматите са на десетки милиони години, бозайниците са на повече от двеста милиона години, а самият живот е на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Дори нашите собствени начала, основните събития от ранното ни развитие – те също остават трудно достъпни. Не разполагаме със свидетелствата на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашия вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са патетично, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, слабости. Не се споменават в семейните анекдоти. Не можем да си ги върнем – за нас те са загубени завинаги. Не бихме могли да ги различим от Адам. Ако някой ваш предтеча от преди сто поколения – да не говорим за хиляда или десет хиляди – тръгне срещу вас с отворени обятия, или просто ви потупа по рамото на улицата, ще отвърнете ли на поздрава? Или ще се обърнете към властите?...

Издателство Бард


Няма коментари:

Публикуване на коментар