. . . . . . . . . . . .
Започнах да пиша първия си роман на седем години. Взех една синя тетрадка по писане, с образа на Ленин на корицата, с тесни и широки редове. Измислих заглавието „Сънищата и спомените на един млад пътешественик.“ После разделих тетрадката на глави. Направих илюстрации с молив към всяка глава. Накрая седнах да попълвам текста по празните страници. Но никога не стигнах до втора глава...
Един следобед избягах от блока ни в Западния парк, последният до железопътната линия и гората – десететажна жълта наблюдателна кула. Запътих се към Павлово. Там, в стара паянтова къща с клозет на двора, живееше леля Дора – сестрата на баба ми. По правата улица към автобуса виждах в далечината пред мен превзелата две трети от небето Витоша – островърха и лилава, нашарена с бели преспи на фона на сивото небе. Представях си, че там живеят мамонти с дълги бивни. Самата планина си беше един монументален мамонт.
Вървях по калния тротоар сред едноетажни къщи с дъсчени дворни огради и керемидени покриви, лъскави под дъжда. Качих се в червения рейс за Овча купел, заоблен като сапунерка или като пожарна. До шофьора имаше голям кафяв сандък – като пресен гроб. Или по-скоро приличаше на гигантска кубична футболна топка на кожени ромбове. Там беше моторът. Шофьорът си имаше снимка на Гунди между кормилото и стъклото. Работеше с две ръчки – едната много дълга и полегнала над кожения сандък, а другата къса и права, завършваща с обла топка ... Късата ръчка затреперва и целият автобус захърква приспивно преди да потеглим ...
Представях си, че това е дилижанс с четири коня. Тръгваме на път през Дивия Запад. Аз съм Поразяващата ръка – така поне ми викат индианците. Имам сребърна играчка-пистолет с капси в джоба на каубойските панталони „Рила“. Нося шушляково яке, вълнена шапка и червени скиорски обувки „пионерки“. Но си представям, че нося кожено яке с ресни по ръкавите, бяла каубойска шапка, островърхи ботуши с ток и сребърни шпори.
Гледам през прозореца на рейса – вън вали, паважът е кален. Минават цигани с каруца, с парче от конопен чувал под опашката на коня – да не цапа пътя. Мократа му черна глава е с кожени капаци на зачервените очи – за да не се стряска от автобусите и запорожките. Циганите носят мръсни найлони върху главите и раменете си – прокъсани във вятъра. Бият с камшик препускащия кон и балансират прави в хлопащата и подскачаща каруца.
Представям си, че това са индианци, които ни нападат с лъкове. Отбранявам самоотвержено дилижанса с капсовия пистолет. Накрая стигаме без инциденти Овча купел... Върху двора на леля Дора пада вечер. Но всъщност това е къщата на вярната сестра на Поразяващата ръка в Колорадо.
Така изглеждаше първото ми бягство от вкъщи. И началото на първия ми индиански роман. Така започнах да пиша една дълга история, която още не съм завършил. Но всяка глава е напълно различна от предишната, като два съня в същата нощ...
Вървях по калния тротоар сред едноетажни къщи с дъсчени дворни огради и керемидени покриви, лъскави под дъжда. Качих се в червения рейс за Овча купел, заоблен като сапунерка или като пожарна. До шофьора имаше голям кафяв сандък – като пресен гроб. Или по-скоро приличаше на гигантска кубична футболна топка на кожени ромбове. Там беше моторът. Шофьорът си имаше снимка на Гунди между кормилото и стъклото. Работеше с две ръчки – едната много дълга и полегнала над кожения сандък, а другата къса и права, завършваща с обла топка ... Късата ръчка затреперва и целият автобус захърква приспивно преди да потеглим ...
Представях си, че това е дилижанс с четири коня. Тръгваме на път през Дивия Запад. Аз съм Поразяващата ръка – така поне ми викат индианците. Имам сребърна играчка-пистолет с капси в джоба на каубойските панталони „Рила“. Нося шушляково яке, вълнена шапка и червени скиорски обувки „пионерки“. Но си представям, че нося кожено яке с ресни по ръкавите, бяла каубойска шапка, островърхи ботуши с ток и сребърни шпори.
Гледам през прозореца на рейса – вън вали, паважът е кален. Минават цигани с каруца, с парче от конопен чувал под опашката на коня – да не цапа пътя. Мократа му черна глава е с кожени капаци на зачервените очи – за да не се стряска от автобусите и запорожките. Циганите носят мръсни найлони върху главите и раменете си – прокъсани във вятъра. Бият с камшик препускащия кон и балансират прави в хлопащата и подскачаща каруца.
Представям си, че това са индианци, които ни нападат с лъкове. Отбранявам самоотвержено дилижанса с капсовия пистолет. Накрая стигаме без инциденти Овча купел... Върху двора на леля Дора пада вечер. Но всъщност това е къщата на вярната сестра на Поразяващата ръка в Колорадо.
Така изглеждаше първото ми бягство от вкъщи. И началото на първия ми индиански роман. Така започнах да пиша една дълга история, която още не съм завършил. Но всяка глава е напълно различна от предишната, като два съня в същата нощ...
. . . . . . . . . . . .
Бях много влюбен в първата ми жена. Баща ѝ беше грък. Ето какво си спомням от първото ни пътуване в Гърция, в средата на 1980-те години.
Под мигаща червена лампа една жена – добра и мека – се разголва в потните чаршафи и ме гледа. В стаята с дъсчени тавани ни гледат сънни хора с жълти трескави очи. Жената има сключени вежди. Има две черни гнезда под мишниците и едно между бедрата. Докато чакам да останем сами, тя си сменя лицето. Когато е нежната, зеленооката, с тяло от залезен морски вятър – я помня, обичам я... Когато е с черните сключени вежди – намига, люлее големи гърди... А понякога се смее като нервен момък... Чувам глас в съня си: „Совата – съзиращата в мрака – се изхранва с мишките на лудостта.“
Навън в горещата нощ прелитат снежинки. Август е. Потракват нанизи от цветни крушки и коледни играчки между мачтите: морето идва в Атина и носи корабите от пристанището... Някой вече вика за помощ. Горещината на тялото ѝ ме възбужда в снега. Жената с променливото лице си тананика гола във вятъра. Възторжено е идващото бедствие... Открехва меките си устни. Аз усещам пулса на изплашената птица в черното гнездо. Бедрата ме прегръщат и морето идва.
И пак един глас в съня ми, като коментатор зад кадър във филм, ми казва: „Разбираш ли защо Сократ си е изпил отровата безстрашно? Когато Совата, съзиращата в мрака, му е разбила с клюна си главата, той е бил целунат.“
Навън в горещата нощ прелитат снежинки. Август е. Потракват нанизи от цветни крушки и коледни играчки между мачтите: морето идва в Атина и носи корабите от пристанището... Някой вече вика за помощ. Горещината на тялото ѝ ме възбужда в снега. Жената с променливото лице си тананика гола във вятъра. Възторжено е идващото бедствие... Открехва меките си устни. Аз усещам пулса на изплашената птица в черното гнездо. Бедрата ме прегръщат и морето идва.
И пак един глас в съня ми, като коментатор зад кадър във филм, ми казва: „Разбираш ли защо Сократ си е изпил отровата безстрашно? Когато Совата, съзиращата в мрака, му е разбила с клюна си главата, той е бил целунат.“
. . . . . . . . . . . .
Пак в ония години сънувах и друг еротичен сън, който ми разкри целия смисъл на живота.
Виждах лоша борова гора като настръхнала глиганска четина. И розова луна над нея: празна очна ябълка на спящ с отворени очи човек... Но вече съмва. Билото на Витоша е цялото в мащерка и кантарион. Ветровитото небе е тъмносиня пропаст. Жената в съня ми е гола и голяма като въздуха в тревата. Тя е някак си зад целия пейзаж. Косата ѝ е нощен вятър, а усмивката ѝ – слънце. Диша възбудено, сякаш съска: „Защо се страхуваш? Не ме ли помниш? Не ме ли обичаш вече?“ Аз не я помня. Но ме възбуждат голите ѝ гърди и втренчените ѝ спящи очи... Макар и с мъка, аз се отдръпвам от нея. Знам, че тя е опасна чуждестранна шпионка. Трябва да избягам, а не искам...
Но изведнъж тя сама изчезва с тъжна усмивка... По залез, на излизане от стадион „Васил Левски“, под тополите с прелитащ ниско над паважа пух, моят най-добър приятел ми казва: „Нали знаеш, че всички сме шпиони на една далечна държава? Денем си изпълняваме мисията. Но всъщност не знаем каква е. А нощем в съня си се свързваме за инструкции с Родината.“
Така от тогава си тече животът, сън след сън. Но шпионката, която ме вербува тогава все не ми се явява отново.
Но изведнъж тя сама изчезва с тъжна усмивка... По залез, на излизане от стадион „Васил Левски“, под тополите с прелитащ ниско над паважа пух, моят най-добър приятел ми казва: „Нали знаеш, че всички сме шпиони на една далечна държава? Денем си изпълняваме мисията. Но всъщност не знаем каква е. А нощем в съня си се свързваме за инструкции с Родината.“
Така от тогава си тече животът, сън след сън. Но шпионката, която ме вербува тогава все не ми се явява отново.
. . . . . . . . . . . .
Стаята остарява постоянно. Има паяжини в ъглите. Пердетата трябва да се перат. Влезли са много мухи. Корнизът е грозен. Вратата на шкафа е счупена. В шкафа е пълно с книжа за изхвърляне. Нo не са изхвърлени, защото между тях има важни документи. Медицинска застраховка. Нотариален акт. Свидетелство за раждане (пожълтяло). Бракоразводно свидетелство (също пожълтяло.). Неплатена глоба от миналата седмица... Отдавна трябваше да боядисам стените... Но нямам време да мисля за това сега! Имам важна работа да свърша до утре... Синът ми порасна и е далеч от България... Но стаята си остава същата. Само остарява.
Часовникът до леглото цъка като бомба със закъснител. Зад пердето избухва поредния драматичен залез... Опитвам се цял живот да догоня времето. Но колкото повече усилия правя да напредвам, толкова повече изоставам. Догонвам го само, когато се предам на съня.
Сега се предавам. Падам в леглото. И ми олеква...
Заспивам с широко отворени към тавана очи. Пердето прави синкава светлината – като море. Прозорецът зад пердето е отворен и навън е горещ късен следобед. Чуват се далечните въздишки на живота. Животът е все така другаде.
В стаята е сънно. Между мен и тавана плуват бавни мухи. Усещам, че плуват и някакви тъмни невидими риби. Губя теглото си и се издигам над хладния строг чаршаф. С бавни движения плувам нагоре по гръб. Издигам се към тавана. Като балон се издигам между мухите и тъмните риби. Летя...
О, Боже, можел съм наистина! Реално е. Като в детските сънища...
Но мисълта за реалност ме събужда. В леглото съм. Със сърцебиене... Претърпях поредния провал.
Сега се предавам. Падам в леглото. И ми олеква...
Заспивам с широко отворени към тавана очи. Пердето прави синкава светлината – като море. Прозорецът зад пердето е отворен и навън е горещ късен следобед. Чуват се далечните въздишки на живота. Животът е все така другаде.
В стаята е сънно. Между мен и тавана плуват бавни мухи. Усещам, че плуват и някакви тъмни невидими риби. Губя теглото си и се издигам над хладния строг чаршаф. С бавни движения плувам нагоре по гръб. Издигам се към тавана. Като балон се издигам между мухите и тъмните риби. Летя...
О, Боже, можел съм наистина! Реално е. Като в детските сънища...
Но мисълта за реалност ме събужда. В леглото съм. Със сърцебиене... Претърпях поредния провал.
. . . . . . . . . . . .
Библията е до леглото ми. Търся в нея някакъв кораб. Ето, това може да бъде мотото на недосънувания роман. Евангелие на Матея (14:28-31): „ Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави Ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?“
Някой ни сънува (1962 –2012 г.)
Издателство Жанет 45
Сънувани в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар