Патрик Модиано >> Сватбено пътешествие

Те бягат от себе си и от неясното си чувство за вина

   Лятото пак ще дойде, но никога вече горещината няма да бъде така потискаща, нито улиците така безлюдни, както този вторник в Милано. Беше на другия ден след петнайсети август. Оставих куфара си на гардероб и на излизане от гарата се поколебах за момент: слънцето припичаше така жестоко, че бе немислимо да се разхождам из града. Беше пет часът следобед. До влака за Париж оставаха четири часа. Трябваше да намеря някакъв подслон и се насочих към един хотел с внушителна фасада, който бях зърнал отвъд булеварда, на стотина метра от гарата.
   Слънцето не проникваше в коридорите от светъл мрамор и в прохладния сумрачен бар човек имаше чувството, че се намира на дъното на кладенец. Днес този бар ми напомня кладенец, а този хотел – огромен бункер, но тогава спокойно си пиех със сламка някаква смесица от наров сироп и портокалов сок.
   Слушах приказките на бармана, чието лице се е изличило от паметта ми. Говореше на друг посетител и съм напълно неспособен да опиша как изглеждаше той и как беше облечен. Единственото, което се е запазило в паметта ми, е навикът му да излайва от време на време по едно зловещо „ха“.
   Два дни преди това, през нощта срещу петнайсети август, някаква жена се беше самоубила в хотела. Барманът обясняваше, че телефонирали за линейка, но вече било безполезно. Видял жената същия следобед. Дошла в бара. Била сама. След самоубийството полицията го разпитвала. Не могъл да ѝ съобщи много подробности. Била брюнетка. Управителят на хотела изпитал дълбоко облекчение, защото поради малобройните посетители по това време на годината успели да потулят някак си работата. Тази сутрин вестник „Кориере дела Сера“ публикувал кратко съобщение. Ставало дума за някаква французойка. По каква ли работа е била в Милано, и то през август? Двамата се извърнаха към мен, като че ли очакваха да им отговоря. После барманът ми каза на френски: „Тук не трябва да се идва през август. През август в Милано всичко е затворено“.
   Другият го подкрепи, изричайки мрачното си „ха“. И двамата ме изгледаха с укор, за да ми дадат да разбера, че пристигането ми в Милано през август е глупост, дори нещо повече, груба грешка.
   – Можете сам да се уверите – ми каза барманът. – Днес в Милано няма нито един отворен магазин.
   Седнах в едно от жълтите таксита, паркирани пред хотела. Като разбра по колебанието ми, че съм турист, шофьорът ми предложи да ме закара до Площада на катедралата.
   Улиците бяха пусти, магазините затворени. Запитах се дали жената, за която стана дума преди малко, също се бе разхождала из Милано с жълто такси, преди да се върне в хотела и да се самоубие. Едва ли ми е минала тогава през ума мисълта, че гледката на този безлюден град е могла да я подтикне към такова решение. Напротив, ако се замисля как бих могъл да опиша Милано през този ден, в съзнанието ми веднага изникват думите: открит град. Струваше ми се, че градът си е дал кратък отдих, преди отново да бъде погълнат от шума и движението. Убеден бях в това.
   По площада пред катедралата се шляеха туристи с каскетчета, а в началото на пасажа „Виторио Емануеле“ светеше една отворена книжарница. Бях единственият посетител и попрегледах някои книги на електрическото осветление. Беше ли идвала и тя тук, в тази книжарница, в навечерието на петнайсети август? Искаше ми се да попитам мъжа, седнал зад бюрото в дъното, при рафтовете с книги за изкуство. Но не знаех нищо определено за нея, освен че е била тъмнокоса французойка.
   Помотах се из пасажа „Виторио Емануеле“. Целият живот на Милано се бе приютил тук, за да търси спасение от убийствените слънчеви лъчи: деца, струпали се при търговеца на сладолед, японци и германци, италианци, дошли от Юга, които посещаваха града за пръв път. Ако не бяхме се разминали с три дни, можело е да се срещнем тук с тази жена и тъй като бяхме сънародници, сигурно щяхме да се заприказваме.
   Два часа оставаха до влака за Париж. Отново седнах в едно от жълтите таксита, строени в редица на площада, и казах на шофьора името на хотела. Свечеряваше се. Сега, като се замисля, булевардите, парковете, трамваите в този чужд град и горещината, която още повече усилва самотата ви, някак се връзват със самоубийството на онази жена. Но тогава в таксито всичко ми се струваше случайност.
   Барманът беше сам. Пак ми сервира смес от наров сироп и портокалов сок.
   – Е, какво, уверихте ли се... В Милано магазините не работят...
   Поисках да узная дали жената, за която бе казал почтително и претенциозно, че е „сложила край на живота си“, беше живяла дълго в хотела.
  – Не, не... Дойде тук три дни преди да сложи край на живота си...
   – Откъде идваше?
   – От Париж. Отиваше на юг при приятели, на курорт. В Капри... Научих от полицията... Някакъв човек трябва да пристигне утре от Капри, за да уреди формалностите.
   „Да уреди формалностите.“ Какво общо може да има между тези злокобни думи и лазура, подводните пещери и лятното безгрижие на Капри?
   – Много красива жена... Седеше там...
   Той показа една маса в дъното.
   – Сервирах ѝ същото като на вас...

Преводач Румяна Маркова

Издателство Колибри

Сватбено пътешествие в Pimodo