Освалд Шпенглер >> Залезът на Запада [ Том 1 ]

Към фазата на неизбежния творчески упадък...

   Усетът за света на висшия човек – оставим ли настрана кръга от представи на математиката и природознанието и символиката на техните основни понятия – намира своя най-ясен символичен израз в изобразителните изкуства, които са безчет. И музиката принадлежи към тях. Ако в изследванията върху хода на историята на изкуството бяха включвани и нейните много различни видове, вместо да се отделя тя от областта на живописно-пластичните изкуства, то разбирането на онова, за което се касае в това развитие към някаква цел, щеше да е стигнало много по-напред. Но съзидателният устрем, който напира в безмълвните изкуства, няма да бъде разбран, докато различието между оптични и акустични средства се счита за нещо повече от само външно. Не това е, което отделя изкуствата едно от друго. Единствено XIX в. е могъл да надцени физиологичните условия на израза, на възприемането, на поднасянето. Колкото една „пееща“ картина на Лорен или Вато се обръща в същинския смисъл към телесното око, толкова и изпълващата пространството музика от Бах насетне се обръща към телесното ухо. Античното отношение между художествена творба и сетивен орган, което се има наум винаги тук, но по съвсем неправилен начин, е съвсем различно, много по-просто и материално от нашето. Ние четем „Отело“ и „Фауст“, разучаваме партитури, сиреч сменяме сетивото, за да изпитаме въздействието на духа на тези творби в най-чист вид. Тук чрез външните сетива винаги се апелира към „вътрешните“, към истински фаустовското и съвършено неантично въображение. Само тъй може да се разбира непрекъснатата смяна на сцените у Шекспир, сравнена с античното единство на мястото. В пределния случай, какъвто е „Фауст“, изобщо не е възможно изчерпателно peално предаване на съдържанието в цялост. Но и в музиката – от акапелното изпълнение в стила на Палестрина до пасионите на Хайнрих Шютц, фугите на Бах, последните квартети на Бетовен и „Тристан“, зад сетивните впечатления ние преживяваме цял свят други, в който едва излизат наяве цялата пълнота и дълбочина на творението и за който може да се говори и сподели нещо само в сравнителни образи – понеже хармонията извайва пред нас светли, кестеняви, мрачни, златисти цветове, сумраци, вериги от далечни планински върхове, бури, пролетни пейзажи, потънали градове, странни лица. Дълбок смисъл има във факта, че последните творби на Бетовен са написани от глух човек. Сякаш са паднали последните окови. За тази музика и виждането, и чуването в еднаква степен са мост към душата и нищо друго. Този визионерски маниер на наслаждение от изкуството е напълно чужд на гърка. Той опипва с око мрамора, той съвсем телесно осезава пастозния звук на авлоса. Окото и ухото за него са приемниците на цялото търсено впечатление. За нас още през готиката те вече не са такива...

Преводач Десислава Лазарова

Издателство Изток-Запад

Залезът на Запада [ Том 1 ] в Pimodo