Гюстав Флобер >> Мадам Бовари

Тя греши и погубва живота си в търсене на щастието в любовта

   Бяхме в занималнята, когато влезе директорът, а след него един нов, облечен по градски, и училищният прислужник, който носеше висок чин. Ония, които спяха, се събудиха и всички станаха, като че бяха изненадани сред работата си.
   Директорът ни направи знак да седнем, после се обърна към възпитателя.
   – Господин Роже – каза той полугласно, – водя ви тоя нов ученик. Той постъпва в пети клас. Ако работата и поведението му са задоволителни, ще мине в отдела на големите, което отговаря и на възрастта му.
   Останал в ъгъла зад вратата, така че едва се виждаше, новият беше селско момче, около петнадесетгодишно и на ръст по-високо от всички ни. Косата му бе подрязана по права линия над челото като на селски псалт, изглеждаше смислен и много смутен. Макар да не бе широкоплещ, дрешката му от зелено сукно с черни копчета като че го стягаше под мишниците, а през отвора на ръкавите се виждаха червени ръце, свикнали да бъдат на открито. Краката му, в сини чорапи, се подаваха от жълтеникави панталони, които бяха силно изопнати от презрамките. Обут беше с яки обуща, нелъснати, подковани с гвоздеи.
   Почнаха да разказват уроците. Той цял се превърна в слух, съсредоточен, като че се намираше на проповед в църква, не смеейки дори да кръстоса крака или да се облакъти, и в два часа, когато звънецът удари, възпитателят трябваше да му каже да застане в редиците при нас.
   Имахме обичай, влизайки в клас, да хвърляме фуражките си на земята, за да останат ръцете ни свободни; трябваше още от прага да ги запращаме под чина, та да се ударят в стената и да вдигат много прах: така беше установено.
   Но било че не забеляза това, което правехме, било че не се реши да го усвои, молитвата свърши, а новият все още държеше фуражката на коленете си. Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица – с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше.
   – Станете – каза учителят.
   Момчето стана, фуражката му падна. Целият клас се разсмя. То се наведе да я вдигне. Съседът му я бутна с лакът и тя падна; то отново я вдигна.
   – Освободете се най-сетне от каската си – каза учителят, който беше духовит човек.
   Учениците избухнаха в гръмовит смях, което съвсем обърка клетото момче, и то не знаеше вече да държи ли фуражката си, да я остави на земята ли, или пък да я сложи на главата си. То седна и я тури на коленете си.
   – Станете – поде учителят – и ми кажете името си.
   Новият смотолеви някакво неразбираемо име.
   – Повторете!
   Чу се същото смотолевяне на срички, заглушено от дюдюканията на класа.
   – По-високо – викна учителят, – по-високо!
   Тогава, като взе едно отчаяно решение, новият разтвори неимоверно уста и изкрещя, колкото му глас държи, сякаш викаше някого:
   – Шарбовари.
   Гръмна страшна врява, вдигна се в кресчендо, с остри крясъци (ревяха, лаеха, тропаха, повтаряха: „Шарбовари! Шарбовари!“), после се разля в отделни звуци, едва затихна, подемаше се неочаквано от време на време в редицата на някой чин, дето тук-там като незагасен фишек избухваше приглушен смях.
   Все пак, под дъжд от наказания, редът полека-лека беше въдворен и учителят, успял най-сетне да схване името Шарл Бовари – след като накара да му го диктува, срича и препрочита, заповяда на клетото момче да седне на чина, определен за мързеливите, поставен при катедрата. То се размърда, но преди да тръгне, се подвоуми.
   – Какво търсите? – попита учителят.
   – Моята фу... – продума новият, като гледаше безпокойно наоколо си.
   – Петстотин стиха на целия клас! – Тези думи, изкряскани с яростен глас, спряха като някакво Quos ego нова буря.
   – Мирувайте най-сетне! – продължи възмутеният учител, бършейки челото си с кърпа, измъкната под шапчицата му. – А вие, новият, ще ми препишете двадесет пъти глагола ridiculus sum.
   После с по-мек глас добави:
   – Е, ще си намерите фуражката, не са ви я откраднали.
   Всичко отново утихна. Главите се наведоха над книгите и през двата часа новият имаше примерно държане, макар че от време на време някоя топка от сдъвкана хартия, подхвърлена с върха на перо, му изцапваше лицето. Той се избърсваше с ръка и оставаше неподвижен, с наведени очи.
   Вечерта в занималнята той извади изпод чина наръкавниците си, сложи в ред нещата си, начерта грижливо листовете.
   Видяхме го, че работи съвестно, търси всяка дума в речника и употребява много труд.
   Несъмнено бе, че само поради усърдието, което проявяваше, не го върнаха в по-долен клас; защото макар да знаеше сносно правилата, изразите му бяха почти лишени от изящество. Той бе почнал уроците си по латински със селския свещеник, тъй като родителите му от пестеливост го бяха изпратили колкото може по-късно в колежа...

Преводач Константин Константинов

Художник Фиделия Косева

Издателство Апостроф (2015)

Мадам Бовари в Pimodo

Едуар Лабуле >> Избрани приказки

За вечните неща

Приказките на Лабуле се позовават на богатата фолклорна традиция на европейските и източните народи. Нерядко главен герой в тях е обикновеният човек, надарен с проницателност и чувство за хумор. Някои владетели също са представени като мъдри и благи. Любовта и омразата, верността и предателството, искреността и притворството, човешката слабост и храбростта са повтарящи се мотиви в тези истории. Освен това според Лабуле приказките са безценна основоа за изучаването на етнографските особености на всеки народ. В този сборник те ни говорят за нравите и обичаите в Бретан и Ориента, в Италия, Финландия и Исландия и за онези вечни неща, които хората са съхранявали и са предавали от памтивека на идните поколения като израз на най-съкровена човешка същност.

Преводач Калоян Праматаров

Издателство Сонм

Шарл Перо >> Приказки

Девет цветни приказки

   Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за такава надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.
   Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си – най-добрата жена на света.
   Много скоро след сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите ѝ още по-омразни на хората. Карала го да върши най-грубата домакинска работа: да мие съдовете и стълбите, да почиства стаите на госпожа майката и на госпожиците – нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху мръсен сламеник, а сестрите му живеели в стаи с паркет, с най-модерни легла и големи огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
   Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка. По-малката сестра, която не била толкова лоша, колкото по-голямата, му казвала Пепеляшка. Но при все че дрехите на Пепеляшка били вехти, тя била сто пъти по-хубава от сестрите си, които били облечени великолепно.
   Веднъж царският син устроил бал, на който поканил всички знатни граждани. Поканил и нашите госпожици, защото и те били знатни. С колко радост и грижа избирали те дрехите и прическите, които да им стоят най-добре! А за Пепеляшка това било нова умора, понеже тя трябвало да глади бельото на сестрите си и да колосва яките и маншетите им.
   В къщи всички говорели само за това, как ще се облекат госпожиците.
   – Аз – казвала по-голямата – ще облека роклята си от червено кадифе с английската гарнитура.
   – Аз – казвала по-малката – ще облека обикновена пола, но в замяна на това ще сложа дрехата си със златните цветя и диамантената огърлица, които са много хубави.
   Повикали добра коафьорка, която да подреди буклите им в две редици, и купили бенки от най-добрата майсторка. Извикали и Пепеляшка, за да чуят и нейното мнение, защото тя имала добър вкус. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори предложила тя да ги среше. Сестрите на драго сърце приели. Докато ги решела, те ѝ говорели:
   – Пепеляшке, иска ли ти се да отидеш на бала?
   – Ех, госпожици, вие ми се подигравате! Та аз за там ли съм?
   – Така си е. Ще има да се смеят хората, като видят, че Пепеляшка е отишла на бал.
   Друг на Пепеляшкино място би ги сресал небрежно, но тя била добра и ги сресала чудесно.
   Цели два дни сестрите нищо не яли, толкова много се радвали. Докато ги притягали, за да изглеждат по-тънки в кръста, скъсали повече от дванадесет върви и те все пред огледалото стояли. Най-после щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали, а Пепеляшка останала и дълго гледала след тях. Когато се изгубили от погледа ѝ, тя заплакала. Дошла кръстницата ѝ и като я видяла цялата обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
   – Много ми се искаше, много ми се искаше...
   Тя плачела тъй силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, ѝ казала:
   – Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
   – Да – отговорила Пепеляшка и въздъхнала.
   – Добре, ако бъдеш послушна, аз ще направя така, че и ти да отидеш на бала – казала кръстницата, после я завела в стаята ѝ и поръчала:
   – Иди в градината и ми донеси една тиква!
   Пепеляшка веднага отишла и откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери. Занесла я на кръстницата си, като се чудела как тази тиква ще я закара на бала. Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена. След това отишла да види капана. В него намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка да повдигне полека вратичката му. Когато мишките започнали да излизат от капана, тя докоснала всяка с пръчицата си. Мишките веднага се превърнали в хубави коне. Така се образувал прекрасен впряг от шест сиви коня на едри петна.
   Докато вълшебницата се чудела от кого да направи кочияш, Пепеляшка ѝ казала:
   – Я да видя в другия капан дали няма някой плъх, та от него да направим кочияш!
   – Имаш право – отвърнала кръстницата, – иди да видиш!
   Пепеляшка ѝ донесла капана. В него имало три големи плъха. Вълшебницата избрала плъха с най-дългите мустаци. Докоснала го с пръчицата си и той се превърнал в дебел кочияш с такива хубави мустаци, каквито никой не бил виждал дотогава. После казала на Пепеляшка:
   – Иди в градината: там до лейката ще намериш шест гущера, донеси ми ги!
   Щом Пепеляшка донесла гущерите, тя ги превърнала в шест хубави лакея с дрехи, обшити с лъскави галони. Лакеите се качили отзад на каляската и застанали така, като че ли цял живот все там са стояли.
   Тогава вълшебницата казала:
   – И тъй ето с какво ще отидеш на бала, доволна ли си?
   – Да, но така ли ще отида с моите грозни дрехи?
   Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и изведнъж дрехите ѝ станали от злато и сребро, целите обшити със скъпоценни камъни, после ѝ дала и прекрасни стъклени пантофки, втори като тях нямало на света. Така пременена, Пепеляшка се качила в каляската.
   Вълшебницата ѝ поръчала да стои само до полунощ и я предупредила, че ако остане миг по-късно, каляската ѝ ще се превърне в тиква, конете – в мишки, лакеите – в гущери, а дрехите ще добият прежния си вид.
   Пепеляшка обещала, че ще напусне бала преди полунощ, и заминала, замаяна от щастие.
   Царският син, на когото известили, че е пристигнала непозната знатна принцеса, изтичал да я посрещне. Като слизала от каляската, той ѝ подал ръка и я завел в салона, където били гостите. В миг настъпила дълбока тишина. Цигулките престанали да свирят и танците спрели. Всички съзерцавали чудната красота на непознатата. Чувал се само неясен шепот: „Ах, колко е красива!“ Самият цар, въпреки че бил доста стар, непрекъснато я гледал и пошепнал на царицата, че много отдавна не бил виждал толкова хубава и мила девойка. Всички дами внимателно разглеждали прическата и дрехите ѝ, за да си направят още на другия ден подобни, стига само да намерят такива хубави платове и такива изкусни майстори. Царският син я настанил на най-почетното място, после я поканил на танц. Тя танцувала така прелестно, че гостите още повече се възхитили от нея. Поднесли много хубава закуска, от която младият принц не хапнал нищо, понеже не можел да откъсне погледа си от девойката. Тя отишла при сестрите си. Държала се извънредно любезно и поделила с тях портокалите и лимоните, които принцът ѝ бил дал. Това ги учудило много, тъй като не могли да я познаят. Докато ѝ се възхищавали, Пепеляшка чула часовника да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон на гостите и си отишла бързо.
   Щом се върнала в къщи, Пепеляшка намерила кръстницата си. Благодарила ѝ, а после ѝ казала, че много ѝ се иска и на другия ден да отиде на бала, защото сам царският син я поканил. Докато разказвала на кръстницата си за бала, двете сестри затропали на вратата. Пепеляшка отишла да им отвори.
   – Колко късно се връщате! – им казала тя, като се прозявала, търкала си очите и се протягала. Човек би рекъл, че току-що се е събудила, при все че откакто се били разделили, и през ум не ѝ минало за сън.
   – Ако беше дошла на бала – ѝ казала едната от сестрите, – нямаше да се отегчаваш. Там дойде най-хубавата принцеса на света, една невиждана красавица. Беше много любезна с нас, даде ни портокали и лимони.
   Пепеляшка се зарадвала от все сърце и ги попитала как се казва принцесата, но те ѝ отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко на света, за да узнае коя е тя. Пепеляшка се усмихнала и попитала:
   – Значи тя беше много хубава? Боже мой! Колко сте щастливи! Как искам и аз да я видя! Госпожице Жавота, заемете ми вашата всекидневна жълта рокля!
   – Виж ти, тъкмо туй мислех! – отговорила госпожица Жавота. – Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
   Пепеляшка очаквала този отказ и много се зарадвала, защото какво щяла да прави, ако сестра ѝ се съгласяла да ѝ даде роклята си?
   На другия ден двете сестри отишли на бала. Пепеляшка също, и то още по-нагиздена от първия път. Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато ѝ говорел нежни думи. Младата девойка се забавлявала много добре и дотолкова забравила поръката на кръстницата си, та мислела, че е още единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна. Принцът се спуснал след нея, но не могъл да я настигне. Тя изпуснала едната си стъклена пантофка. Царският син я взел и прибрал грижливо. Пепеляшка пристигнала в къщи съвсем запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи. От цялото ѝ великолепие останала само едната от малките пантофки.
   Питали стражите пред вратата на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че видели да излиза само една много лошо облечена девойка, която приличала повече на селянка, отколкото на госпожица.
   Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак са се забавлявали добре и дали хубавата принцеса е била там. Те ѝ казали, че е била, но щом ударил дванадесет часа, избягала толкова бързо, че изпуснала едната от малките си чудно хубави стъклени пантофки, която царският син прибрал и само нея гледал до края на бала. Сигурно било, че той е много влюбен в красивата девойка, на която принадлежала пантофката.
   Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят, че ще се ожени за онази девойка, на чийто крак стане пантофката. Започнали да мерят пантофката на принцесите, на графините и на всички придворни дами, но напразно. Занесли я на двете сестри, които направили всичко възможно, за да я обуят, но и те не успели. Пепеляшка, която ги гледала, познала пантофката си и казала с усмивка:
   – Я да видя дали няма да ми стане!
   Сестрите ѝ почнали да се смеят и да се подиграват с нея.
   Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, харесал я много и казал, че тя има право и че трябва да опита, защото му било заповядано да я мери на всички девойки. Накарал я да седне и като доближил пантофката до малкия ѝ крак, видял, че тя влиза съвсем свободно и че ѝ става точно като по мярка. Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората малка пантофка и я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите ѝ и ги направила още по-разкошни от предишните.
   Тогава двете сестри познали в нейното лице хубавата девойка, която видели на бала, и се хвърлили в краката ѝ да искат прошка за лошите си обноски. Тя ги вдигнала, прегърнала ги и казала, че им прощава от сърце и че ги моли да я обичат винаги.
   Така нагиздена, Пепеляшка била заведена при младия принц, който я харесал още повече и след няколко дена се оженил за нея. Пепеляшка била колкото хубава, толкова и добра. Тя настанила двете си сестри в двореца и още същия ден ги омъжила за двама знатни царедворци.

(Преводач Зефира Кацкова)

Издателство Пан

Шарл Перо. Приказки в Pimodo

Йожен Сю >> Парижките потайности [ Томове 1 и 2 ]

Животът на „низшите обществени кръгове“ на френската столица

   В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
   Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
   И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
   Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
   В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
   Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
   Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
   Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
   В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
   Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
   Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
   – Добра вечер, Баскачо.
   Това прозвище му бе останало от каторгата.
   – Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
   – Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
   – Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
   – Боже, че нали ѝ дължа пари за дрехите, дето са на мене...
   – Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
   Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
   – Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
   И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
   – Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
   – Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
   – Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
   – Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
   – Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
   – Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
   – Ето ти още една.
   Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
   Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
   – Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
   Този мъж наистина бе наплашил хората.
   – Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача! – повтори Певачката.
   – Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
   Сетне настана тишина.
   Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
   – Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
   – Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
   – Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
   – Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
   – Ами тогава ела под светника.
   – Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
   Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
   Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
   Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
   Непознатият му подложи крак с изумителна ловкост и го събори на два пъти.
   Не желаейки да признае все още превъзходството на своя съперник, Баскача нападна отново, като ръмжеше гневно.
   Тогава защитникът на Певачката внезапно смени тактиката и нанесе върху главата на разбойника безброй бързи юмручни удари, а пестниците му сякаш бяха железни.
   Тия удари, които биха събудили завист и уважение дори у Джак Търнър, един от най-знаменитите лондонски боксьори, до такава степен се разминаваха с правилата на френския бокс, че Баскача бе двойно замаян от тях; за трети път разбойникът се строполи като вол върху настилката и промълви:
   – Тоя път ме изяде с парцалите.
   – Щом се предава, пощадете го, смилете се над него! – помоли Певачката, която се бе решила по време на схватката да излезе от входа на Червеноръкия.
   После продължи учудено:
   – Ама кой сте вие? От улица Сент Елоа до „Нотр Дам“ никой освен Даскала не може да победи Баскача. Много ви благодаря, господине. Ако не бяхте вие, той щеше да ме пребие.
   Вместо да отговори на жената, непознатият внимателно се вслушваше в гласа ѝ.
   Досега в ушите му не бе звучал тъй нежен, тъй сладък и звънък гласец; той се опита да разгледа чертите на Певачката; не успя, мракът бе твърде гъст, а светлината на фенера – твърде слаба.
   След като полежа няколко минути неподвижно, Баскача размърда крака и ръце и се понадигна.
   – Внимавайте! – извика Певачката, шмугна се отново във входа и дръпна своя покровител за ръката. – Внимавайте, той може да поиска да си го върне!
   – Бъди спокойна, моето момиче! Ако иска още, аз съм на разположение.
   Разбойникът чу тия думи.
   – Чутурата ми е като след махмурлук – рече той на непознатия. – За днес ми стига, не ща повече. Друг път може пак, стига да ми паднеш.
   – Не си ли доволен? Оплакваш ли се? – викна заплашително непознатият. – Да не би да съм те нещо прекарал?
   – Не, не, не се оплаквам; ти си момък, който знае как да си играе козовете – отвърна разбойникът неохотно, но с онова страхопочитание, което физическата сила неизменно поражда у подобни люде. – Добре ми сви перките. Досега никой не може да се похвали, че ме е застъпвал тъй, освен Даскала, който е в състояние да схруска трима Алкиди на закуска.
   – Е, и сега?
   – Сега ли?... Ами просто си намерих майстора, това е. И ти ще си намериш твоя рано или късно... Всеки си намира майстора... Ако не човек, ще е големият тарикат, както казват чернокапците. Едно е вярно – щом успя да повалиш Баскача, можеш да вилнееш из Сите. Всички леки момичета ще ти бъдат робини, вещери и вещици ще се боят от тебе и ще ти дават на вересия. Хубава работа! Що за човек си?... Траскаш арго, сякаш си от нашите. Ако си обирник, няма да се разберем. Баскал съм, вярно е. Като ми се дигне кръвта в главата, притъмнява ми и удрям... Но съм си платил за баскането, петнайсет години бях на топло. Моята свърши, сдържавите вече не ме търсят и никога не съм обирал, питай Певачката.
   – Вярно, той не е крадец – съгласи се тя.
   – Тогава ела да пием по една парцуца и да се опознаем – предложи непознатият. – Стига сме се разправяли.
   – Ти си почтен... Майстор си, признавам го, бива те в ударите... Особено тоя пердах накрая... Гръм да ме тресне, биваше си го! Все едно, че ме млатеше с ковашки чук. Туй ще е нова игра... Трябва да ми покажеш.
   – Можем да почнем когато поискаш.
   – Ей, да се разберем, само не на мене, мен не ме барай! Още ми се вие свят. Ама ти сигурно познаваш Червеноръкия, щом беше в неговия вход?
   – Червеноръкия ли? – учуди се непознатият. – Не знам за какво говориш. Сигурно в тая къща не живее само Червеноръкия?
   – Напротив, човече... Червеноръкия хич не обича да му се пречкат чужди хора – усмихна се някак особено Баскача...
   – Ами да е жив и здрав! – рече непознатият, който явно желаеше да прекрати тоя разговор. – Не познавам нито Червеноръкия, нито Черноръкия. Валеше и влязох за малко в тоя вход, за да се скрия – ти се хвърли да пердашиш това нещастно момиче, аз опердаших теб, това е всичко.
   – Истина е, пък и не ме засягат твоите работи. Ония, които имат нужда от Червеноръкия, не ходят да се хвалят нагоре-надолу. Точка по въпроса.
   Той се обърна към Певачката:
   – Какво пък, ти си добро момиче. Аз те цапардосах, ти ме перна с ножиците – честна игра. Хубаво постъпи, като не насъска тоя хубостник срещу мен, когато взех да се помайвам. Ще дойдеш да пийнеш с нас! Господинът плаща. Всъщност я чуй, приятел – обърна се той към непознатия, – вместо да смъркаме парцуца, защо не идем да се подплатим при вещицата в „Белия заек“: тая кръчма е добро свърталище.
   – Дадено, плащам вечерята. Ще дойдеш ли, Певачке? – попита непознатият.
   – О, бях много гладна! – отвърна тя. – Ама като гледам побоища, ми се отщява.
   – Хайде, хайде! Като вкусиш, ще ти се прияде – рече Баскача. – Пък и в „Белия заек“ готвят добре.
   Тримата се отправиха към кръчмата в пълно разбирателство. По време на схватката между Баскача и непознатия един много едър въглищар, стаен в съседен вход, бе следил разтревожено развоя на събитията, макар, както видяхме, да не се намеси в полза на нито един от двамата противници.
Когато непознатият, Баскача и Певачката поеха към кръчмата, въглищарят ги последва.
   Разбойникът и Певачката влязоха първи в свърталището; непознатият вървеше малко по-назад и изведнъж въглищарят го доближи и му подхвърли на английски с почтителен укор:
   – Внимавайте, господарю!
   Непознатият сви рамене и продължи след своите нови познати.
   Въглищарят остана до входа на гостилницата; заслушваше се внимателно и от време на време надничаше през една дупчица в бялото мазило, с което неизменно се баданосваха отвътре прозорците на подобни бърлоги...

Преводачи Пенка Пройкова и Венелин Пройков

Издателство Колибри

Парижките потайности [ Томове 1 и 2 ] в Pimodo

Жорис-Карл Юисманс >> Наопаки

Роман-култ, достатъчно основание човекът, с когото имаш първа среща, да го е чел, за да си легнеш с него...

Романът, вдъхновил „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд; роман скандал, библия на декадентството и дендизма.

Херцог Жан Флоресас Дез Есент е изтънчена издънка на стара аристократична фамилия. Той се оттегля от шумния светски живот в провинциално имение, където се опитва да си изгради перфектен самодостатъчен свят според собствените си естетически вкусове. Отдава се на ексцентрични хобита, създава парфюми с вещината на алхимик, рисува карта на културния свят до пределите на цивилизацията. Умът му непрекъснато препуска из вековете, преценява, премисля, издига пиедестали, само за да събори от тях тези, които самият той е обявил за недосегаеми. Оспорва върховенството на природата, а в името на бляскавия фалш инкрустира корубата на костенурка със скъпоценни камъни...

Роман, който предлага отговори на въпроса как трябва да се консумира изкуството. Създавайки съвършения свръхестет, той удря плесница на всички, които крепят живота си върху претенцията, че разбират от изкуство.
Първоначално красива като цвете с много листа, с цветове, книгата се превръща в октопод, чиито пипала плъзват ту към времето, в което и Римската империя се е разпадала, ту в лоното на Църквата, за да покаже фалша, който битува и там. А героят на Юисманс е ненадежден, той е всичко лошо, което носи тази епоха, той е парвенюто, човекът със снобските вкусове, с претенциите, изпитващ ужас от простолюдието и от... стомаха си.

Издателство Персей

Наопаки в Pimodo

Франсоа Мориак >> Терез Дескейру

Терез Дескейру не знае защо е отровила мъжа си и аз не знам защо написах „Терез Дескейру“ ФМ

   „Не сте ли все пак щастлива?“, ще запитате вие. Уви, съществува и друг Пиер, този от мрака – дали ме разбирате? – ала само един свещеник, и то светец, може да го проумее. Знаете ли, отче, че инстинктът преобразява човешкото същество до нас в чудовище и то губи всяка изначална прилика? Четох, че Декарт бил направил дете на една слугиня; е, добре, ако авторът на „Страстите на душата” в този миг не е предал лудостта си на своята покорна съучастничка, то тогава той е бил звярът, а тя – светлият и ужасен ангел, затворил очи, за да не го вижда. Срамувам се, че привличам вниманието ви към нещо, което сте отказали да познаете, било то и мислено, към престъпните наслади, които, уви, винаги са били престъпления без наслади. Ала преди да ме съдите, оценете необичайната ми самота. Любовното опиянение възпламенява само тези, които неразделно и слято са подвластни на него, тези, които то не разделя никога. Що се отнася до мен, винаги съм виждала как моят съучастник потъва в удоволствието си, а пък аз си оставах на брега, безмълвна и вцепенена. Преструвах се на мъртва, все едно, че този луд, този епилептик, дори и при най-малкия ми жест, би могъл да ме удуши. Много често насред скверната си радост, той осъзнаваше, че е съвсем сам; щом нескончаемата притома секнеше и той се върнеше назад, по стъпките си, ме откриваше все едно изхвърлена на пясъка, със свити зъби, вледенена, труп... Защо се омъжих за него? Не ще скрия нищо от вас; без съмнение, очаквате да спомена светото неведение на младите девойки. Не. Аз знаех! Аз знаех! Бях невинна, разбира се; ала в предверието на брака инстинктивно тръпнех като овчица през неизвестността на заколението. Баща ми желаеше този съюз; „саморазбиращо се е“, както казваше той; още от рождението ни цялата област бракосъчетаваше Пиер и мен; трябваше неговите хиляди хектари да се обединят един ден с хилядите хектари, които аз щях да наследя. Нашите селяци не са чак толкова завистливи или ненавистни, че да не изпитат един вид обожение към такива големи притежания, които при сливането си наистина биха заслужили епитета колосални. Въпреки това баща ми не би ме накарал насила да подпиша брачния договор, ако бях проявила и най-малка съпротива. Съмнявам се, че при появата си при нас сте успели да видите баща ми. Той не е плячка за вас, този упрям и презрителен радикал, чийто праг дори отец Казалис никога не се осмели да прекрачи. Знаете, че той притежава къща в селището, друга в Лангон и търгува с вино в Бордо. Освен от сделки, той е погълнат от политиката; като генерален съветник, той би се насочил към Сената, ако грубите му обноски не му бяха спечелили много врагове. Не смятайте, че се отклонявам, трябва да разберете отчуждението ми от този баща, вдовец, погълнат от сделките си и презиращ жените. Нищо не е по-показателно за него от презрението му към религиозното образование, каквото обаче пожела да получа в „Сакре Кьор“; той често повтаря, че жените не заслужават нещо повече, но също така е вярно и че по време на последното си заболяване майка ми е изтръгнала от него обещание аз да бъда възпитана в същия манастир, където тя си спомня, че е била толкова щастлива. И все пак съществува връзка между този баща и мен: дори самата аз не съм в състояние да си я обясня. Може би тук се крие родството; този политик и човек на сделките, тъй чужд на всякакви религиозни скрупули, е все пак моралист във възгледите си, и независимо че повтаря рефрена на Беранже, смятам, че е по-скоро безразличен към жените. Мъжът ми разказва, че според баща му, приятел от детинство на моя родител, този антиклерикал се бил оженил девствен, и че откакто е вдовец, според същите тези господа, не е имал любовница. Нещо повече: този шестдесет годишен мъж не понася пред него да се разискват непристойни теми и се изчервява при най-малкия намек. Готов е, в подобни случаи, да напусне масата. Не знам какво ме тласка към тези признания, които сигурно ще ви се сторят излишни. Разберете ме, отче: не мога да избягам от самата себе, аз съм пленница на собственото си сърце. Поверявам ви наслука намерените от мен ключове, с молба да ги пробвате всичките, та дано някой от тях превърти езичето на бравата, за да бутна портата и да се озова на свобода...

(Откъсът е в превод на Тони Николов, Култура)

Преводач Донка Меламед

Издателство Фондация Комунитас

Терез Дескейру в Pimodo

Ларошфуко >> Максими

Голяма ловкост е умението да скриваме ловкостта си. Ларошфуко

Ако сами нямахме недостатъци, не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите.

Блаженството е във вкуса, а не в нещата. Човек е щастлив, когато притежава това, което обича, а не когато притежава онова, което другите харесват.

В скръбта ни се крият разни видове лицемерие. В едни случаи, под предлог, че оплакваме загубата на скъпо лице, ние оплакваме самите себе си; жалим за доброто мнение, което то е имало за нас; оплакваме намаляването на нашите доходи, на нашето удоволствие, на уважението, което ни е оказвано. Така на мъртвите се оказва чест, като проливаме сълзи, които се отнасят само за живите. Това аз наричам един вид лицемерие по тази причина, че при подобна тъга човек лъже сам себе си. Има обаче друг вид лицемерие, което не е тъй невинно, понеже заблуждава обществото: това е тъгата на онези хора, които ламтят за славата на красива и безсмъртна скръб. След като времето, което заличава всичко, е прекратило у тях действително изпитваната тъга, те продължават да постоянстват в сълзите си, в жалбите си, във въздишките си. Усвоили ролята на опечалени, те искат да бъдат убедителни чрез всички свои дела, че тяхната скръб ще свърши само с живота им. Тази жалка и досадна суета се среща обикновено при честолюбивите жени. Понеже техният пол им затваря всички пътища към славата, те се домогват да станат знаменити, като показват, че скърбят безутешно. Има и друг вид сълзи, които изтичат от малки извори и пресекват лесно. Някои плачат, за да си спечелят име, че имат нежна душа; плачат, за да бъдат съжалявани; плачат, за да оплакват и тях; плачат най-сетне, за да отбягнат срама, че не плачат.

Издателство Фама

Максими в Pimodo

Ги дьо Мопасан >> Един живот

Жана мечтае за любов, на която да се отдаде с цялата си душа

   Младият мъж още пазеше важното изражение на красивото си лице, но девойката, обзета от внезапно вълнение, съвсем отмаляла, се разтрепери и зъбите ѝ затракаха. Мечтата, която я преследваше неотлъчно от известно време, изведнъж, като в халюцинация, ѝ се стори действителност. Някой бе споменал за сватба, тук свещеник благославяше, хора в одежди пееха молитви. Нея ли венчаваха?
   Нервна тръпка ли пробягна по пръстите ѝ, или чувството, което напираше в сърцето ѝ, се предаде по вените и на сърцето на съседа ѝ. Разбра ли той, отгатна ли, или и той като нея бе обзет от любовен шемет? Или пък просто знаеше от опит, че никоя жена не може да му устои? Тя забеляза внезапно, че той стиска ръката ѝ, отначало лекичко, после по-силно, още по-силно, до болка. И без лицето му да трепне, без някой да забележи, той промълви, да, разбира се, съвсем отчетливо промълви:
   – Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!
   Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.
   Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха – отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.
   В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.
   На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници – на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето ѝ беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка – същинска кокоша глава с бяла качулка, – а очите ѝ бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.
   Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.
   – Как е малкото ви име? – попита тя.
   – Жулиен – отвърна той, – не знаехте ли?
   Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“.
   Когато обядът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете ѝ страни. Жана и Жулиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано, той хвана ръцете ѝ.
   – Кажете, искате ли да бъдете моя жена?
   Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ – тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите ѝ...

Издателство Хермес

Един живот в Pimodo

Алфонс Доде >> Дребосъчето. Писма от моята мелница

Свят, изпълнен със слънце, смях и мъничко тъга...

„Писма от моята мелница“ разказва за живота на провансалските селяни и е съставена както от реалистични разкази за полупатриархалния бит в Прованс, така и от легенди и местни предания. По мотиви от „Писма от моята мелница“ Доде създава „Арлезианката“, драма в три действия, по която Жорж Бизе пише своята прочута опера.

Автобиографичният му роман „Дребосъчето“ има блестящ успех.

Алфонс Доде е член на академията „Гонкур“ от създаването ѝ. Лиризмът на неговия стил, мекият и крилат хумор, тънкото майсторство при описанията на родния пейзаж слагат особен поетичен отпечатък върху творчеството му. РБ Любен Каравелов

Преводач Пенка Пройкова

Илюстрации Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Дребосъчето. Писма от моята мелница в Pimodo

Жан дьо Лафонтен >> Басни

Какви трябва да бъдем и какви не

   Една изгладняла лисица попадна под лозница с надвиснали червени узрели гроздове.

   – Харесва ми цвета на това грозде – промърмори си лисицата. – Ще се опитам да го стигна с един скок.

   И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си.

   Тогава, за да се утеши, гдето не е могла да го стигне, каза ядосана:

   – Гроздето е много кисело. Не заслужава вниманието ми.

Издателство Хермес

Лафонтен. Басни в Pimodo

Жан Кокто >> Тома Самозванеца

Жан Кокто е роден на 5 юли (1889-1963)

Аз знам, че изкуството е съвършено необходимо, колкото и да не знам защо. Жан Кокто

Героят от Тома самозванеца си изгражда измислен образ не от суета или жажда за величие, а от желание да надхвърли своето аз и делничността, от стремеж към героизъм.
Но мнимата самоличност го отвежда към реален трагизъм.

Преводач Виктория Кьосовска

Библиотека Хексагон

Издателство Фама

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Цитадела

Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.

   Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите, и на мъртвите. И зная защо...

   ... Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем – той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти“.

Преводач Росица Василева (от пълното френско издание)

Издателство Лъчезар Минчев

Морис Дрюон >> Мемоарите на Зевс

Аз, Зевс, спах твърде дълго... Но ето, че се събудих

   Четири години ми бяха необходими, за да напиша „Мемоарите на Зевс”. Появата на втората част, която допълва и завършва произведението едновременно с новото издание на първия том, е удобен момент да уточня намерението на творбата си.

   Зная, че някои читатели навярно ще се затруднят с гръцката митологическа терминология, която ни e по-позната в употребата на латинската си версия. Не съм направил избора си необмислено. С готовност бих нарекъл по-скоро Юпитер принципа на властта Зевс, този на войната – Марс вместо Арес и на тежкия труд – Вулкан, а не Хефест. Ала римската митология е относително бедна, ограничена, често пъти в нея разбирането е частично, по-скоро е предназначена да поддържа обществения ред, отколкото да създава универсална система на мислене. Този, който желае – и тъкмо за това ми е думата – да се потопи във виждането на древните за космоса и за човека в космоса, трябва да се обърне към гръцката митология като към най-близката цялостна теогония, станала източник на Западната мисъл.
   Зная, че други читатели, подведени от търсения „жизнерадостен” тон в някои глави на произведението, гледат на него като на обикновено литературно забавление, нещо като игра на препратки към училищните ни спомени. Това е, защото твърде се подценяват забавните страни на древните религии. Античността нехае за първородния грях, който ни задава почтителния сериозен тон, към който прибягваме, докоснем ли се до божественото. Античните хора, поради това, че боговете са били вътрешни за света им, присъствали са и са образували тъканта му, са умеели да си служат в митовете с иронията, дори с фарса, без при това да накърняват дълбочината и смисъла им. Аз само съм се вдъхновявал от вечните модели.
   Митологията е роман, първият роман, романът на вселената, който, като всеки роман, съдържа и драматични, и смешни моменти, конфликти, радости, морални проблеми, съдбовни проблеми.
   Но от многобройни свидетелства зная също, че онова, което съм искал да изкажа, е чуто от мнозина. Никоя от книгите ми не е предизвиквала по-разнообразна и вълнуваща кореспонденция. Да научи, че прочитът на книгата е подтикнал млад човек да учи гръцки, че млада жена е почерпила сили да се възвърне към живота, че физик рационалист е намерил в нея отзвук на собствените си търсения, са неща, които, заедно с други, доказват на писателя, че усърдието му в работата никога не е достатъчно.
   Най-трудно ми беше да възстановя хронологията на митовете.
   Всъщност, като изключим частично Хезиод, митологичните факти съвсем не са ни поднесени в тяхната последователност и обвързаност.
   Това не е смущавало античния човек, за когото отделен мит, разработен в поема, трагедия, сатира, диалог веднага попада на мястото си в цялостно осмислена работеща система. Но за нас, чийто ум е бил потопен от ранно детство в други дадености, митовете представляват отделни истории, едва или случайно обвързани.
   Положих усилие да направя връзките по-видими, да подобря сглобките. И си дадох сметка, че митологията на гърците започва първо със сътворение, последван от предистория.
   Друга трудност произтича от крайната свобода, с която античните автори използват митовете, като ги обогатяват според поетическото си вдъхновение или нуждите на философското си изложение.
   Старогръцките митове никога на са били догма, те са по-скоро вечни инструменти на мисълта, опорни точки за всевъзможните си превъплъщения. Възгледите за боговете и техните деяния са извънредно разнообразни от Омир до Пиндар, от Платон до стоиците, от големите трагици до големите историци. Тази традиция на свободната интерпретация, която продължава през Евхемер, Аполодор и толкова други, беше подхваната от мене оттам, където са я оставили Овидий и Диодор Сицилийски. Стъпвайки във великите следи, станах последовател на прочутите образци като същевременно се вслушвах и в собствената си интуиция.
   Определени геологически, астрологически, исторически, морални или психологически значения, които съм придал на отделни митове – като ролите, приписани на разни божества, – биха могли да се сторят спорни и те наистина са такива. Други обяснения биха могли да изглеждат пределно очевидни, трети – мъгляви, а някои хипотези – прекалено смели. Но поне се надявам, че книгата ще помогне да се удостовери, че древните пантеони продължават да бъдат използваеми от онези, които се опитват да разгадаят жизнения си свят, както и да разберат каквото подлежи на разбиране.
   В този век, в който човешкият дух търси пътищата си между космоса и атома, в който науката, изолирайки безкрайно малки материални частици, изкривявайки времето, освобождавайки онова, което държи нещата свързани, се е впуснала в преследване на същностите, а ние сме потопени в големи тревоги, исках да припомня, че извисените край портите на храмовете богове не са били просто образи, да посоча, че може би зад тези врати, сред останките на древното знание, се крият някои отговори на нашето търсене, някои ориентири и предупредителни знаци, осветяващи най-опасните ни пътеки.
   Във всички случаи, струваше си да се пуснат вентилите. Всичко може да послужи на човека, и най-вече спомените му, ако е застрашен от непонятни сили и от собствения си хаос. Митовете представляват колективната памет на човечеството. А и археолозите непрестанно вадят на бял свят необясними технически постижения, които ни дават да разберем, че античността е разполагала със същинска и тънка наука, изгубена, но точна. Сред въпросите, поставяни от бъдещето, без съмнение има и такива, на които миналото вече е отговорило.
   Произведението ми е плод на онези проекти, за които знаем, че са прекалено необхватни, за да бъдат завършени, но поне си струва да се предприемат, дори и само с надеждата да се отвори път, по който други ще продължат.
   Нека читателят на тези начални редове бъде спокоен; продължението не е толкова сухо. Морис Дрюон

Издателство Сиела

Мемоарите на Зевс в Хеликон

Мемоарите на Зевс в Books.bg

Ги дьо Мопасан >> Крадецът

26 измежду най-смешните разкази на Мопасан

Малката бъчвичка

   Майстор Шико, кръчмар в Епревил, спря кабриолета си пред чифлика на баба Маглоар. Той беше четиридесетгодишен здравеняк, с червендалесто лице, с изпъкнал корем; минаваше за доста лукав човек.
   Привърза коня си за един стълб на оградата и влезе в двора. Притежаваше имот, граничещ със земите на старата; за тия земи ламтеше отдавна. Беше опитвал много пъти да ги купи, но баба Маглоар упорито отказваше.
   – Тук съм родена, тук ще умра – казваше тя.
   Той я видя, че бели картофи пред вратнята. На седемдесет и две години, баба Маглоар беше суха, набръчкана, прегърбена, но неуморима като младо момиче. Шико я потупа по рамото приятелски и седна до нея на едно столче.
   – Е, как я караш, майко, добре си, нали?
   – Не много зле, а ти, татко Проспер?
   – Е, е, ако не бяха болките, всичко щеше да бъде хубаво.
   – Щом е така, добре.
   И тя не каза нищо повече. Шико я гледаше как работи. Извитите ѝ като куки пръсти, възлести, твърди като щипки на рак, хващаха като в клещи възсивите картофи, сложени в една кошница, живо ги въртяха и белеха на дълги ленти с острието на един стар нож, който тя държеше с другата си ръка. Когато картофът ставаше съвсем жълт, тя го хвърляше във ведрото с вода. Три смели кокошки една след друга идваха до самите ѝ поли, грабваха беленките и побягваха назад с всичка сила, отнасяйки плячката в клюновете си.
   Шико се колебаеше, неспокоен и затруднен, нещо се запъваше на езика му и не искаше да излезе. Най-сетне той се реши:
   – Слушай, майко Маглоар...
   – С какво мога да ти услужа?
   – Тая фермичка още ли не искаш да ми я продадеш?
   – Да не говорим за това. Не ме закачай. Казах ти вече, да не повтарям.
   – Знаеш ли, намерих как да се погодим двамата.
   – Как?
   – Ето на, уж ми я продаваш, а пък ще си я запазиш. Не се ли сещаш? Ей сегичка ще ти обясня.
   Старата престана да бели картофите и втренчи в кръчмаря живи очи изпод увисналите си клепачи.
   Той поде:
   – Ще ти обясня. Ще ти давам всеки месец по сто и петдесет франка. Разбираш, нали, всеки месец ще ти нося тук, ей с това кабриолетче, по сто и петдесет франка. И нищо, нищичко не се е променило, ти си живееш тук, хич и не ме поглеждаш даже, нищичко не ми дължиш. Само си вземаш паричките. Става ли?
   Той я гледаше с добродушно усмихнато лице.
   Старата го наблюдаваше недоверчиво, стараейки се да разбере клопката.
   Попита:
   – Хубаво, за мене парите, ами за теб? Фермата няма ли да я вземеш?
   Той поде:
   – Не си блъскай главата напразно. Ще си останеш тук, докато дядо господ ти даде животец. Ти си в къщичката си; само ще ми драснеш бележчица пред нотариуса, че след като се прибереш на небето, тя ще остане за мене. Нямаш дечица, само внуци, но ти не ги обичаш май. Хайде, ще стане ли работата? Запазваш имотеца си, докато си жива, и си получаваш сто и петдесет франка месечно. Ще има печалбица, майко.
   Старата беше изненадана, обезпокоена, съблазнена. Отвърна:
   – Не казвам не. Само искам да си помисля. Ела другата седмина да поговорим. Ще ти кажа тогава дали съм съгласна.
   Майстор Шико си отиде, доволен като цар, завладял ново царство.
   Баба Маглоар се замисли. Не мигна цяла нощ. Четири дни я тресе треската на колебанието. Подушваше нещо лошо, но мисълта за сто и петдесетте франка месечен приход, за това звънко злато, което ще рукне в престилката ѝ, паднало сякаш от небето, без тя да прави нещо, я изгаряше от желание.
   Тогава тя отиде при нотариуса и му разправи всичко. Той я посъветва да приеме предложението на Шико, но да иска вместо сто и петдесет франка двеста и петдесет, тъй като чифликът струва най-малко шестдесет хиляди франка.
   – Ако живеете петнадесет години – каза нотариусът и той ви плаща тази сума, ще ви изплати едва четиридесет и пет хиляди франка.
   Старата изтръпна пред възможността да получава двеста и петдесет франка месечно. Но тя гледаше с недоверие, боеше се от хиляди непредвидени неща, скрити хитрости и остана при нотариуса до вечерта, като го отрупваше с въпроси и не се решаваше да си тръгне. Най-сетне му поръча да приготви документа и се върна замаяна, като че ли беше изпила четири чаши прясно ябълково вино.
   Когато Шико дойде отново да чуе отговора, тя го накара дълго да я моли, като заявяваше, че не е съгласна, но същевременно я човъркаше отвътре да не би той да откаже да ѝ брои двеста и петдесет франка. Най-сетне, понеже той настояваше, тя обяви своите условия.
   Той подскочи от отчаяние и отказа.
   Тогава, за да го убеди, тя започна да разсъждава върху вероятната продължителност на своя живот.
   – Няма да ме бъде повече от пет-шест години. Чукнаха вече седемдесет и три, а не съм и здрава. Миналата нощ насмалко щях да си отида. Сякаш тялото ми се изправяше. Трябваше да си легна.
   Но Шико не се улавяше на въдицата.
   – Хайде, хайде, стара хитрушо, здрава си като черковна камбанария, ще живееш най-малко сто и десет години. Ти ще ме погребеш и мене, истина ти казвам.
   Целият ден мина в спорове. Но понеже старата не отстъпваше, кръчмарят най-сетне се съгласи да плаща двеста и петдесет франка.
   На другия ден подписаха договора. И баба Маглоар поиска петдесет франка за черпня.

* * *

   Изтекоха три години. Старата жена просто цъфтеше. Не беше остаряла нито с един ден и Шико започна да се отчайва. Струваше му се, че плаща рентата цял век и че е излъган, изигран, разорен.
   От време на време ходеше на гости у чифликчийката, както хората ходят на нивата си през юли, за да видят дали житото е узряло за сърпа. Тя го посрещаше с лукаво пламъче в очите. Би казал човек, че се наслаждава на ловкостта, с която го беше изиграла; той се качваше набързо в кабриолета и мърмореше:
   – Няма ли най-после да пукнеш, стара вещице!
   Не знаеше какво да прави. Като я гледаше, искаше му се да я удуши. Мразеше я с дивата и скрита омраза на ограбен селянин.
   Тогава той затърси средство.
   Най-сетне един ден отиде да я навести, триейки ръце, както някога, когато за пръв път ѝ беше предложил пазарлъка.
   И след като поговориха няколко минути, той каза:
   – Кажи ми, майко, защо не идваш понякога в къщи на обед, когато минаваш през Епревил? Хората лаят, казват, че не сме били вече приятели, мъчно ми става. Знаеш, у дома няма да плащаш нищичко. Не съм чак толкова стиснат, та за един обед... Когато ти се прииска, идвай, не се стеснявай, много ще се радвам.
   Баба Маглоар не остави да ѝ повтарят и още на другия ден след разговора, като отиваше на пазар с каруцата, карана от нейния слуга Селестен, без да се стеснява ни най-малко, вкара коня си в конюшнята на майстор Шико и поиска обещания обед.
   Кръчмарят, светнал от радост, я посрещна като важна особа, поднесе ѝ пиле, кървавица, суджук, овчи бут и сланина със зеле. Скромна от детинство в яденето, живяла почти винаги с малко супа и кора хляб, намазана с масло, тя не бутна почти нищо. Шико настояваше разочарован. Тя също така не пи нищо. Отказа дори кафето.
   Той настоя:
   – Пийни си поне една чашчица ракийка!
   – А, колкото за това, не отказвам.
   Той се провикна, колкото му глас държи, през кръчмата:
   – Розали, донеси най-тънката ракийка!
   Слугинята дойде с една бутилка, украсена с лозов лист от хартия.
   Той напълни две малки чашки.
   – Пийни си, майчице, чудесничка е.
   И горката жена започна да пие полека, на дребни глътки, сякаш за да задържи удоволствието. Когато изпразни чашата, тя я изцеди капка по капка и заяви:
   – Наистина чудесна!
   Не беше още спряла да говори и Шико ѝ наливаше втора чашка. Тя се накани да откаже, но беше вече късно и започна да пие бавно, както първата чашка.
   Той пожела да ѝ налее трета, но тя се възпротиви. Той настоя:
   – Като млечице, майко, виж; аз си гълтам по десетина-дванадесет, без вреда. Като захар ти тече в гърлото. Нищо ти няма на главата, нищо и на корема. На езика ти се изпарява. По-добро нещо за здравето няма да намериш.
   Понеже ракията ѝ хареса, тя отстъпи, но изпи само половин чашка.
   Тогава Шико се провикна в порив на великодушие:
   – Хм, щом ти харесва, майко, ще ти дам едно малко буренце. Искам да ти докажа, че сме добри приятели.
   Добрата женица не се противопостави и се прибра малко пияна.
   На другия ден кръчмарят влезе в двора на баба Маглоар и измъкна от дъното на колата малка бъчвичка, обкована с железни обръчи.
   Сетне накара старата жена да опита съдържанието ѝ, за да покаже, че беше същата тънка ракийка. И когато изпиха по три чашки, тръгвайки си, той заяви:
   – Щом се свърши, нали знаеш, майчице, има още. Не се стеснявай никак. Не съм стиснат човек. Колкото по-скоро я свършиш, толкова по-добре.
   И се качи в кабриолета.
   Върна се четири дни по-късно. Старата беше на вратата и тъкмо си режеше хляб за супата.
   Той се приближи, каза добър ден и заговори близо до лицето ѝ, за да помирише дъха ѝ. Лъхна го на алкохол. Лицето му се озари.
   – Я дай по една чашка от онова – каза той.
   Чукнаха се два-три пъти.
   Скоро се разнесе мълвата, че баба Маглоар се напива сама в къщи. Вдигаха я ту в кухнята, ту на двора или по пътищата из околността и трябваше да я пренасят в къщи безжизнена като труп.
   Шико не я посещаваше вече и когато пред него ставаше дума за селянката, той мърмореше с натъжено лице:
   – Какво нещастие човек да придобие на нейната възраст такъв навик! Когато остареем, нямаме сили да се съпротивяваме. Ще видите, че това ще ѝ скрои някой номер.
   И наистина това ѝ скрои номер. Тя умря на другата година през зимата, срещу Коледа, паднала пияна в снега.
   Майстор Шико наследи чифлика, като заяви:
   – Ако не беше се пропила, тая чифликчийка щеше да откара още десетина години.

Издателство Фама

Крадецът в Хеликон

Крадецът в Books.bg

Марсел Швоб >> Царят със златната маска и други фантастични истории

Тъй като маските са знак, че има лица, думите са знак, че има неща. МШ

   В тази книга има маски и скрити лица – един цар със златна маска, един дивак с покрита с кожа мутра, италиански рутиери с поразени от чумата лица и френски рутиери с маски, каторжници с червени покривала, девойки, остарели внезапно в огледалото, и една странна тълпа от прокажен и, балсаматорки, евнуси, убийци, злодеи и пирати, сред които умолявам читателя да не смята, че имам някакви предпочитания, тъй като съм уверен, че те съвсем не се различават толкова много. И за да покажа това по-ясно, не съм обърнал никакво внимание на техния маскарад, обединявайки ги в тази поредица от истории: те са свързани, защото са сходни или противоположни. Марсел Швоб

Издателство Сонм

Царят със златната маска и други фантастични истории в Хеликон

Царят със златната маска и други фантастични истории в Books.bg