Тери Пратчет >> Жътварят

Смърт го няма... смятат го за... хм... изчезнал...

   Чува се тиктакане като от часовник. И наистина в небето има часовник, цъкането на прясно изсечените секунди се излива от него.
   Поне прилича на часовник. Всъщност обаче е пълната противоположност на часовник, а най-голямата стрелка прави само една обиколка на циферблата.
   Под мътното небе се е разположила една равнина. Покриват я меки заоблени форми, които биха могли да ви напомнят за нещо друго, ако ги видите отдалеч. А видите ли ги отдалеч, много ще се радвате, че не сте по-наблизо.
   Три сиви силуета се рееха над формите. Не е възможно да се опише с нормален език точно какво представляваха те. Някои хора биха ги нарекли херувими, макар че нямаха и помен от закръглени розови бузки. Допустимо е да причислим силуетите към онези, които се грижат гравитацията да действа, а времето да си остане нещо отделно от пространството. Нека бъдат ревизори, ако предпочитате. Ревизори на действителността.
   Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.
   Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“
   Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме личност. А за всяка личност настъпва и край. Само силите се съхраняват.“
   Това бе казано с доловимо самодоволство.
   Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“
   Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“
   Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“
   Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да харесва хората?“
   Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“
   Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“
   Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“
   Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“
   Един рече: „Безспорно.“
   Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“
   Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“
   Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“
   Един рече: „Да, да, самата истина.“
   Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“
   Един рече: „Значи решихме?“
   Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.
   Азраел кимна бавно.
   Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“
   Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“
   Един рече: „А, значи е от онези места. Аз ги мразя.“
   Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“
   Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!... Ох, мамка му...“
   Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха – бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.
   Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега... да вървим.“
   Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.
   Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.
   Върху корубата на костенурка. Дискът – свят и огледало на светове.
   Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше...

Издателство Вузев

Жътварят в Хеликон

Жътварят в Books.bg