Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?

Концепции за живота

Издателство Труд (2015)

Етгар Керет >> Седем добри години

Трагикомични хроники

   Близки срещи от втория вид

   Когато някой писател каже за своя книга, че му е особено скъпа, всъщност нищо не казва. За да може дадена книга да просъществува, е необходим поне един човек, комуто тя да е скъпа – при добър късмет, това ще е някой читател, ако ли пък не, авторът винаги е на линия да се развълнува от собственото си произведение като горд баща. Мисля, че ми отне четири книги време, за да разбера това и сега прекрасно го осъзнавам.
   И все пак, настоящата книга наистина ми е особено скъпа. Защото е първият небелетристичен сборник, който издавам след над двайсет и пет години писане. Защото разказва за най-най-скъпите ми хора. Защото като автор ме поставя на ново за мен място. Място интимно, ранимо и непознато. И това ново място е толкова страшно, че реших да не публикувам Седем добри години на езика, на който говоря (иврит), и на мястото, където живея (Израел), а да ги споделя само с хората другаде.
   Откак се помня, са ми известни два вида истории: обичах да разказвам едните на приятели и съседи, а другите – на случайни спътници в самолета или влака. Историите тук са от втория вид: за въпроси, зададени от сина ми, на които съм се сетил как да отговоря; за татко, който винаги беше насреща, за да ме избави от бедите, но когото аз не съумях да избавя, когато изпадна в беда; за мустака, който си отгледах насред физиономията, само и само хората да спрат да ме питат „Как си?“ (нещо, което, докато татко боледуваше, ме сриваше всеки път до основи); за ред неизпълними желания и за една нескончаема война, която, щем, не щем, обсеби детството на малкия ми син.
   В следващите стотина страници ви предстои да попътувате в едно купе с мен. Когато стигнете до последната, аз ще сляза на гарата и вероятно повече никога няма да се видим.
   Надявам се поне малко от това пътуване да остане в спомените ви. Надявам се всички тези неща, които разтърсваха живота ми през седемте години от раждането на сина ми до смъртта на баща ми, да успеят да докоснат и вас.

Етгар Керет, Предговор за българските читатели

Хонконг-Токио, 25 февруари 2014 г.

Преводач Милена Варзоновцева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45 (2015)

Михаил Булгаков >> Колекция от долнопробни факти

Разкази и фейлетони

Големият творец е голям и в малките неща. Такива „малки“ неща са разказите и фейлетоните на Михаил Булгаков, писани през 20-те години на миналия век.

Има ли полза от алкохолизма, как възприема „Травиата“ неграмотен червеноармеец, докъде се развихрят бесовете и своеволията на съветската бюрокрация, може ли да се напие локомотив, как звучи псевдонаучният и неудържимо комичен жаргон на партсекретарите, как с помощта на Маркс и Троцки да опазиш жилището си от посегателствата на съветската власт...

В кратките си разкази Михаил Булгаков рисува уродливата картина на болшевишкия ред и на неговите строители и жертви – несретни, гротескни и убийствено смешни, с мозъци, промити от недоимък, водка и безумни лозунги. Сблъсъкът на личността с абсурдите на болшевишката система е тема, която преминава през цялото творчество на Булгаков – от разказите и фейлетоните до шедьовъра Майстора и Маргарита.

Издателство Фама

Колекция от долнопробни факти в Pimodo

Алеко Константинов >> Фейлетони

Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. АК

   Честита Нова година

   Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
   – Кой там – попитах с не съвсем мелодичен глас.
   Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
   – Благодаря. Какво има?
   – Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
   – Я ми подайте жилетката оттам – казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
   Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
   – Колко има там?
   – Три лева и 25 стотинки.
   – Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
   – Сбогом. Със здраве.
   Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари – няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...
   – Чук, чук, чук!
   – Кой е там? – питам аз с гласа на заварен престъпник.
   – Аз съм господине – обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
   Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
   – Честита Нова година!
   – Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
   – Има само един лев и гологани.
   А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
   – Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Фалшиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
   Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
   – Чук, чук, чук!
   Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...
   – Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“
   Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)
   – Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
   – Аз рекох чай...
   – Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
   – Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...
   – Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? – Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време...
   Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
   Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...
   Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:
   – Какво обичате да вземете?
   Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
   – Благодаря, нищо не искам.
   – Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.
   – Не, благодаря.
   Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...
   Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

   Многоуважаеми г-н А. Константинов,
   Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
   Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.

   Казанлък, 9. XII. 94 г.

Ганю Сомов.

   (Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

   Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
   Господин редакторе, честита Нова година!

София, 2 януари, 1895 г.

Алеко Константинов

Издателство Слово

Алеко Константинов. Фейлетони в Pimodo

Ярослав Хашек >> Така е то в Прага

Разкази, хуморески, фейлетони, полемични статии, научна фантастика...

Обединяваща за книгата е социалната проблематика, острите класови и етнически противоречия в Австроунгарската империя в навечерието на Първата световна война. Много от разказите в сборника разкриват младия Хашек в една неподозирана светлина – като състрадателен и чувствителен към трагизма на бедняците и на „малките хора“ прозаик. В други творби пък вече личи непримиримият критик на църквата, бюрократите, политиците, войнолюбците и еснафите и дори на своите братя по перо, програмно загърбилите реалния живот модернисти. С индивидуалистичния стихиен анархизъм на Хашек от онези години можем да си обясним и нескритата му симпатия към социалните аутсайдери – престъпниците и затворниците. Техните образи в книгата образуват ярка и неповторима галерия, а с някои от тях се срещаме неведнъж и в по-късни творби на ненадминатия хуморист.

Издателство Делакорт

Така е то в Прага в Хеликон

Така е то в Прага в Books.bg

Алеко Константинов >> До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...

   Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата съдба.
   – Е, дявол да го вземе – вика той, в позата на Гамбета, – каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе, брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари – минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш – няма!... Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха – туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя?... И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията ѝ –– злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш – не знайш! Па вземи и децата ѝ: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една булка, разбираш ли, и – кой знай – то ли излезе късметлия, тя ли му донесе щастие, гледаш ги, живеят бейски.
   Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш – дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие – всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!... Ето, например доктор Сперандо, какво да кажеш, да го вземе мътната, върви му като на бясно таквозинака... И отгде-накъде, моля ти се? Нито е някой ум кой знай какъв, нито е някой, да кайш, левент, с мустачури, разбиращ ли, с брада някакъв ей такваз – една оскубана сврака с цилиндър и туйто! Па виж как той влиза при господина министъра и как аз влизам: слугата ще се спусне, разбираш ли, ще го съблече, ще му изтърси едно „заповядайте“, с една дума: почитание! А мен не ще и да ме знае, гледа ме като добиче и остави, че не ми поемва палтото, ами се и подсмива отгоре. Иде ми, знайш, да го цапардосам, па каквото ще да става... Като вляза при господина министъра, и аз уж се старая да се докарам: Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник – регистратора – и тъй нататък, – а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му. Добър челяк инак, ама не знае да си цени хората. А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай Бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. Колкото за строг – строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел. И при всичко това, разбираш ли, все не могат да ме оценят, както трябва. Па да не мислиш, че аз кой знае какви чудеса гоня, да не мислиш, че искам да ставам я началник, я подначалник. Съвсем не. Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна. Еле по едно време, като чух, че тръгнал да си вади очите в Македония, отлекна ми. Той потегли вечерта, аз през нощта като седнах, че като го нацапах в едно писмо до господина министъра, направих го на сол: подправих си, разбираш ли, почерка, шибнах писмото в един плик и хайде в кутията... И то не помогна. И прошение подадох, и ревах като говедо, и разни там „стара майка, болна жена, дребни дечица“ – всичко на вятър...
   Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, характер ли да го наречеш, или просто трябва да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отде се е взел – той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, ама де-де – на другите минава, а моят нос като че им вади очите. Па и на регистратора носът чунким е стока; да не е брадата му – пет пари не давам за него... И виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчът тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? Някой път, знайш, до полуда ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, сякаш че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици... всичките до една! Страшно ме е яд!... Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не им обаждят...
   Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; уж ми обеща, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току ѝ мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със собствената си ръка. Триста бюлетини! Туй не е шега... И пак нищо, и пак нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на кокона Поликсени...

Издателство Хермес

До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали в Хеликон

До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали в Books.bg

Михаил Булгаков >> Динамит!!!

По природа Булгаков беше лирик. Сега никой не може да отрече, че той се превърна в сатирика на нашето време. И стана такъв по неволя, защото самата епоха го обрече на този жанр. Марина Черкашина

Комуналните квартири с неизменните скандали, вихрените гуляи на новобогаташите от времето на НЕП-а, наглите своеволия на съветската бюрокрация, повсеместният алкохолизъм, полуграмотната и нецензурна реч на болшевиките - разказите и фейлетоните на Булгаков ни връщат в първите години на съветския строй, но много от тях звучат така, сякаш са написани за днешния ден.

Сблъсъкът на личността с безумствата на болшевишката система е тема, която преминава през цялото творчество на Булгаков - от разказите и фейлетоните до шедьовъра "Майстора и Маргарита".

Издателство Фама

Динамит!!! в Хеликон

Динамит!!! в Books.bg

Чудомир >> Юбилейно издание в 6 тома

Пълно шесттомно издание, включващо жанрово разнообразни белетристика, поезия, публицистика, краеведски изследвания, сентенциозна моралистика, мемоаристика, критика, кореспонденция, живопис, карикатури

... Разбързал се сутринта Дунката, застягал се и тъкмо се канел да излезе, ето насреща му Торбичков.
- Ама моля ви се, започнал той, погрижете се, постарайте се повечко, аз няма да ви оставя така - ще ви се отплатя, стократно ще ви възнаградя за услугата. За пръв път се кандидатирам, неопитен съм, никого не познавам от тази секция и във вас ми е само надеждата. Ако са нужни още позиви, бюлетини и пр., кажете да ви пратя.
- Бъдете спокоен. Всичко е наред - рекъл Дунката. - Всичко съм предвидил и направил, от нищо няма нужда освен... от малко пари да почерпим бежанците, дето живеят на края. Те са десетина гласа, но както речете.
Дал му пак малко средства Торбичков, дал му още бюлетини и хукнал по другите секции, а Дунката се заклатил към своята. Повъртял се малко из двора, изпушил цигара, две, влязъл веднъж в тъмната стаичка, колкото да се рече, и мръкнало-немръкнало, отишъл си у тях, впрегнал каруцата и хайде на воденица.
Кога приключил изборът и дошло време да късат пликовете - няма ни Дунка, ни маймунка. Броят бюлетини членовете на бюрото, кокорят очи другите застъпници, пише секретарят: толкова гласа са получени за този кандидат, толкова за онзи, а за Торбичков, който също пристигнал там - нищо. Нито един-едничък гласец! Изненада, значи, сюрприз и безобразие.
Разругал се човекът основателно, разпсувал се справедливо и даже почнал да кълне с пълно право, но помага ли нещо?
А Дунката цяла неделя мля една торба жито на воденицата. Не че нямаше ред да сипе, не че нещо друго, а просто тъй, за удоволствие. Коня си пасе край Тунджа, риба си лови, разходки си прави из околността и така нататък. Щом се прибра вкъщи, емнаха го приятели и познати, че най-много Калмукът.
- Е, е, е. Дунка, братчето ми, то бива, бива, ама чак пък толкоз артък не бива.
А той смига дяволито и дума:
- Какво да му правя бе, Калмук? Какво да му сторя, като го не ще народът? Хлапе. Зеленак. Никой не го знае, никой го не познава. Тъй ли се става депутат? Неопитност. Момчешка работа... Застъпник

Издателство Фондация "Чудомир" - Казанлък

Чудомир. Юбилейно издание в 6 тома в Хеликон

Чудомир. Юбилейно издание в 6 тома в Books.bg

Алеко Константинов >> Бай Ганьо и други произведения

“До Чикаго и назад”, “Бай Ганьо”, фейлетони, редове от биографията на писателя и статии от М. Арнаудов и П. Анчев, анализиращи творчеството на Щастливеца

Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.

.......

– Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя. – Хайде – всички. – Аз ще разкажа. – Чакайте, аз зная повече… – Не, аз, ти нищо не знаеш.
Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати. И той почна...

Стигнахме във Виена и спряхме в традиционният хотел „Лондон“. Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде:
– Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер – няма изкарване!
Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата.
– На касата ли? – извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. – Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде… Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? – И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. – Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.
И бай Ганьо се обърна гърбом към мене („свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е“) и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме.
– Къде да обядваме?
– Долу, в ресторана.
– Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука.
Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците. Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене – няма да умре от глад я!...

Издателство Захарий Стоянов

Бай Ганьо и други произведения в Хеликон

Бай Ганьо и други произведения в Books.bg