Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. Тази грозота иде от факта, че летищата са пълни с хора, уморени, раздразнени и току-що установили, че багажът им е препратен в Мурманск (Мурманското летище е единственото известно изключение от това иначе желязно правило), а архитектите, общо взето, са се опитали да отразят всичко това в своя замисъл.
Те са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали – навсякъде, където е възможно – да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.
Притисната между две морета – морето от смътна светлина и морето от смътни шумове, – стоеше и се съмняваше Кейт Шехтър.
През целия път от Лондон до „Хийтроу“ я разяждаха съмнения. Не беше суеверен, нито дори набожен човек – просто беше човек, който съвсем не е убеден, че трябва да лети до Норвегия. Но ѝ се струваше все по-лесно и по-лесно да повярва, че и Бог – ако Бог съществуваше и ако все пак имаше някаква, макар и далечна вероятност което и да е богоподобно същество, определило подредбата на частиците при сътворението на Вселената, да се заинтересува от направляването на трафика по М4 – също не желаеше тя да лети до Норвегия. Всички главоболия с билетите, с намирането на съседка, която да се грижи за котката ѝ, с намирането на котката, за която щеше да се грижи съседката, с внезапното протичане на покрива, с липсващия куфар, с времето, с внезапната смърт на съседката, с бременността на котката – всичко това приличаше на оркестрирана кампания на противопоставяне, която започваше да добива божествени измерения.
Дори шофьорът на таксито – когато тя най-сетне успя да хване такси – беше казал:
– Норвегия ли? Че защо ви е да ходите там? – И когато тя не му отвърна още на мига: „Заради северното сияние!“ или „Заради фиордите!“, а го погледна колебливо и прехапа устни, той продължи: – Ясно, обзалагам се, че някой тип се опитва да ви завлече дотам. Знаете ли какво ще ви кажа – кажете му да го духа. Заминете за Тенерифе.
Това беше идея. Тенерифе.
Или дори – осмели се да си помисли за частица от секундата тя – у дома.
Беше се загледала мълчаливо през прозореца на таксито към ядосаното гъмжило на трафика и ѝ мина през ума, че колкото и студено и отвратително да беше времето тук, все пак щеше да е песен в сравнение с норвежкото.
Или може би наистина – у дома. Точно сега у дома щеше да е не по-малко ледовито, отколкото в Норвегия. Сковано в ледове и надупчено от кални гейзери, които избликваха в мразовития въздух и обливаха пространството между вледенените фасади на Шесто авеню.
Един бегъл поглед върху жизнения път, който Кейт беше успяла да извърви през своите тридесет години, неминуемо би открил в нея нюйоркчанката. Макар да беше живяла в града съвсем малко – по-голямата част от живота ѝ беше преминала далеч от него. Лос Анджелис, Сан Франциско, Европа и един период на разтушаващо скитане из Южна Америка преди пет години, последвал загубата на наскоро придобития съпруг Люк при злополука с хващане на такси.
Тя много си обичаше представата, че Ню Йорк е у дома и че той ѝ липсва, но всъщност единственото нещо, което наистина ѝ липсваше, беше пицата. И не просто добрата стара пица, а точно онзи вид, който ти го донасят пред вратата, след като си телефонирал и си го поръчал. Това е единствената истинска пица. Пицата, заради която излизаш навън и сядаш на някаква маса, втренчен в червените хартиени салфетчици, не е истинска пица, колкото и чушлета и аншоа допълнително да трупнат върху нея.
Лондон беше предпочитаното от нея място за живеене, ако се изключеше проблемът с пицата, който я влудяваше. Защо никой не доставя пици по домовете? Защо никой не разбира колко фундаментално за цялостното естество на пицата е тя да пристига пред входната ти врата в картонена кутия, която пари? Да я извадиш от импрегнираната хартия и да я изядеш пред телевизора, като прегъваш парчетата? Какво ли фундаментално увреждане имаха тези тъпи, дървени, мудни англичани, та не можеха да схванат един толкова прост принцип? Кой знае по каква причина, това беше единственият дразнител, с който тя просто не можеше да свикне и да се примири, и поне веднъж в месеца я налягаше силна потиснатост – при което тя вдигаше слушалката и се обаждаше в някоя пицария, поръчваше най-голямата, най-пищна пица, която успяваше да опише – по същество пица с поне още една пица отгоре, – и след това много мило и любезно ги молеше да ѝ я доставят.
– Да какво?
– Да ми я доставите. Адресът ми е...
– Не разбирам. Няма ли да дойдете и да си я вземете?
– Не. А вие няма ли да ми я доставите вкъщи? Адресът ми е...
– Ами-и, ние не го правим, госпожо.
– Какво не правите?
– Ами-и, не доставяме вкъщи...
– Не доставяте вкъщи? Добре ли чувам?…
Разговорът бързо се израждаше в най-вулгарен обмен на ругатни, който я караше да се чувствува изцедена и разтърсена из основи след хлопването на слушалката, но и много, много по-добре – на следващата сутрин. Във всички други отношения тя беше едно от най-приятните създания, които бихте могли да срещнете.
Но днешният ден се бе оказал пределно изпитание...
Издателство Дамян Яков
Няма коментари:
Публикуване на коментар