Съществуването на човека, преосмисляно в двойния кадър на „светово“-то и „исторично“-то
Още първите редове на „Битие и време“ хвърлят читателя в смут. Едва ли може да има по-рязък контраст между блажените нявгашни дни, когато изразът „биващо“ е бил очевиден и обърканото ни настояще, когато той ни хвърля в затруднение. Наистина, подемането в нашата епоха на древния и отчайващ въпрос за смисъла на битието изисква завидна дързост. Един нов въпрос изглежда безкрайно по-изкусителен с привилегията да се започне от tabula rasa, където няма още нищо написано. Ала Хайдегер подхваща този идващ от незапомнени времена и обременен с хилядолетна традиция проблем. Историята на метафизиката трябва докрай усвоена, за да може действително да бъде преодоляна и това следва да се случи в синтагмите на превода, а не в парадигмите на коментара. Затова преводачът не се напъва да създава някакъв нечуван досега български език, ала не се бои да го реформира с оглед на поставената от Хайдегер задача. За мнозина „реформата“, като вторична и производна, въобще не може да се мери с оригиналното творчество. Лично аз смятам, обаче, че е далеч по-трудно да се реформира нещо вече устроено, отколкото да се започва съвсем отначало.
Въпреки затруднението, което пораждат, „битие“ и „биващо“ не престават да запленяват с онова „не знам точно какво“, с онова „почти нищо“, което отеква в тях. Отглаголно съществително, в което се е утаила някогашната инфинитивна форма и причастие. Инфинитивът – образ на безкрайното, причастието – индекс на участието, на наложената граница на безкрайното. Още от Аристотел е известно, че битието е неопределимо. И как да бъде то определено, след като всяко определение го предпоставя, пък и всяко определение вече отрича или ограничава? Всички други имена прибавят към битието някакво „уточнение“, а то обгръща всяко от тях с безкрайна виртуалност. В този смисъл то е най-универсално, най-фундаментално и най-необходимо...
Владимир Градев, Култура
Издателство АИ Проф. Марин Дринов
Няма коментари:
Публикуване на коментар