Астрономът Николай Коперник (1473–1543) бил не само каноник в катедралата във Фромборк (Фрауенбург), без да е свещеник, но и военачалник, съдия, бирник, главен викарий и лекар. Големият му научен принос се състои в подкопаване на основите на западната астрономия с прочутия труд „За въртенето на небесните сфери“ („De revolutionibus orbium coelestium“). Не можал обаче да стане свидетел на успеха на произведението си, разбунило духа на научните среди в цяла Европа, тъй като починал според хрониките на 24 май 1543 г. – в деня, когато били отпечатани първите екземпляри на книгата. В нея Коперник развива теорията за хелиоцентричната система, потвърдена по-късно от наблюденията на Галилей и изчисленията на Кеплер, предизвиквайки революция в класическата астрономия.
Италианският учен Галилео Галилей (1564–1642) обявил поредица открития, използвайки шифровани анаграми, за да не попаднат в ръцете на недоброжелатели. Това дава началото на серия случайности, които щели да накарат съвременника му Йоханес Кеплер (1571–1630) да достигне до много погрешни, но уместни заключения, докато напразно се опитвал да ги разчете. По изключително любопитен и напълно случаен начин, макар да се заблуждавал силно при тълкуването на действителното съдържание на анаграмите и да разшифровал нещо съвсем различно от написаното от Галилей, Кеплер открил например двете луни на Марс и петното на Юпитер.
В първото загадъчно писмо на Галилей, което Кеплер се опитал да разчете по поръчка на тосканския посланик в Прага през 1610 г., се съдържал кратък и странен текст: SMAISMRMILMEPOETALEUMIBUNENUGTTAUIRAS. Когато дипломатът го получил, се изумил и решил да го изпрати на гениалния учен Кеплер, радващ се на световна известност. Математикът го разчел като латински текст, определяйки го за „бедна граматика“ и „простонароден латински стих“, гласящ: Salve umbistineum geminatum Martia proles („Здравейте, огнени близнаци, синове на Марс“). Кеплер веднага открил съответствие със собствената си геометрична представа за вселената и решил, че Галилей е наблюдавал двата спътника на планетата Марс. Разбира се, не това е преводът на написаното, но по невероятна научна случайност свободното тълкуване на Кеплер не било погрешно. Векове по-късно са открити марсианските спътници Деймос (Ужас) и Фобос (Страх). След като Галилей видял, че истинското послание все още не е правилно преведено, няколко месеца по-късно решил да разкрие съдържанието на император Рудолф, а то гласяло: Altissimum planetam tergeminum observavi („Наблюдавах най-високата планета в тройна форма“), желаейки да обяви откриването на пръстените на Юпитер. След няколко месеца Галилей изпратил на Джулиано Медичи друга анаграма: Haec immatura a me jam frustra legunturoy. Кеплер, решен да я разчете, макар и само за да защити честта си, извършил задълбочено проучване и открил следния текст:Macula rufa in Jove est gyratur mathem(„На Юпитер има червено петно, което се върти математически“). В случая Кеплер отново грешал (макар два века по-късно да се установило, че на Юпитер има голямо въртящо се червено петно). Галилей решил да се откаже от анаграмите и да разкрие истинското съдържание, а то гласяло: Cynthiae figuras aemulatur mater amorum („Майката на любовта си съперничи с формата на Синтия“). Съобщава, че наблюдавал на Венера фази, наподобяващи лунните, което означавало, че планетата се върти около Слънцето.
Кеплер обаче невинаги грешал. Твърди се например, че за организацията на тържеството по случай втората му сватба посетил винопродавец и му поръчал две бъчви вино. За негова изненада собственикът на избата изчислил с разграфена пръчка, че съдържат различно количество, макар и двете да били еднакви. Убеден, че тази система далеч не е научна, Кеплер набързо пресметнал действителния им обем, като преформулирал известния изчерпателен метод, използван преди това от Архимед и от предшественика му Евдокс.
Според старинен (и вероятно апокрифен), но красив разказ, Леонардо да Винчи (1452–1519) рисувал „Тайната вечеря“ в продължение на седем години. Изображенията на дванайсетте апостоли и Иисус били на действителни личности. Говори се, че когато се разбрало за намерението на художника да се заеме с картината, много младежи се явили с желание да бъдат избрани за модели. След дълги размисли Леонардо се спрял за образа на Иисус на деветнайсетгодишен младеж. Работил шест месеца върху изписването на главното действащо лице. През следващите шест години продължил да търси и рисува единайсетте апостоли, като оставил последен Юда. Намирането на подходящ за образа мъж със суров и студен израз му отнело седмици. Трябвало му лице на човек, способен да предаде най-добрия си приятел. Научил, че в римски затвор има осъден на смърт за обир и убийство мъж, отговарящ на изискванията. Със специално разрешение затворникът бил преместен в Милано. Месеци наред мъжът позирал мълчаливо пред художника. Когато Леонардо нанесъл последната мазка върху платното, се обърнал към пазачите и им заповядал да го отведат. На излизане обаче злодеят се отскубнал от стражите и изкрещял към художника: „Погледни ме! Не ме ли познаваш?“ Леонардо се вгледал в него и отвърнал: „Никога не съм те виждал, преди да те срещна в килията в Рим.“ Разплакан и като отправял молитви към Бога, престъпникът му казал: „Маестро, аз съм младежът, когото избрахте, за да нарисувате Христос на същата тази картина.“
През 1634 г. дърводелецът Палмър произвел първите „китайски пранги“ в Бостън и пръв се озовал на този уред за мъчение, представляващ нещо като кутия с дупки за глезените и устройство за затягане, докато се счупят костите на стъпалата. Когато поискал за труда си една лира и тринайсет шилинга, старейшините на града решили, че цената е много висока и го обявили за измамник. Осъдили го да плати една лира глоба и да прекара половин час на едно от току-що изработените средства за изтезание. Опитът да спечели добри пари му излязъл скъпо...
Издателство Сиела
Няма коментари:
Публикуване на коментар